ПИСМО ОТ АМЕРИКА

Йоханес Бобровски

web | Сън с флейта

"Грей ме, грей ме, грей ме!", пее старата жена и се върти съвсем бавно и отмерено, после ритва от нозете си дървените обувки, те политат, описвайки дъга, към плета, а тя се завърта още по-бързо там, под ябълковото дръвче. "Грей ме, мило слънчице!", пее тя, докато се върти. Навила е ръкавите на блузата си и размахва голите си ръце, а от клоните на дръвчето върху й се спускат дребни, накъсани сенки - слънчево пладне е и старата жена се върти, пристъпяйки ситно-ситно.

А на масата вътре в къщата е писмото. От Америка. Там пише:

"Мила моя майчице, известявам ти, че няма да пътуваме за към вас. Казвам на жената: ще стигнем само за няколко дни и след още няколко дни - така казвам на Алис - ще си бъдем пак у дома. Защото е писано: уважавай баща си и майка си, а пък щом бащата е вече покойник, и гробът му значи е там, а пък майката е вече стара - така й казвам, - ако сега не отидем, то значи никога да не отидем... А жената казва: Слушай Джон - тя ме нарича Джон, - там е хубаво, ти си ми разказвал, но то е било по-рано. Човек е или млад, или стар - казва тя - и младият не знае какво ще бъде, когато остарее, както и старият вече не знае какво е било някога на младини. Тук ти вече си станал нещо, мястото ти значи не е там. Така казва жената. И е права. Ти знаеш, баща й ни приписа магазина, работата върви добре. Повикай майка си, нека да дойде тук - казва тя. Но пък ти ни писа, майчице, че не можеш да дойдеш, понеже все някой трябвало да остане там, тъй като всички сме се разотишли."

Писмото е още по-дълго. Идва от Америка. А там, най-накрая, пише: "Твой син Йонс."

Слънчево пладне е и е хубаво. Къщичката е белосана. Край нея се издига оборът. Той също е белосан. А ето и градинката. Малко по-надолу по склона е дворът на съседа, а след това започва селото, проточено покрай реката. Шосето извива към него, заобикаля го и повторно поема към реката, после се връща и навлиза в гората. Хубаво е. И е слънчево пладне. А под ябълковото дръвче старата жена все още се върти, размахвайки голите си ръце. "Мило слънчице, грей ме, грей ме!"

В стаята е прохладно. От тавана се полюлява китка див пелин, гъмжаща от мухи. Сега старата жена взима писмото от масата, сгъва го на две и го занася в кухнята при огнището. После се връща обратно в стаята. Помежду двете прозорчета е окачено огледалото, а в долния му ляв ъгъл, между стъклото и рамката, е пъхната една снимка. Фотография от Америка. Старата жена измъква снимката, сяда на масата и надрасква на гърба й: "Това е синът ми Йонс, а това е дъщеря ми Алис." Отдолу се подписва: "Ердмуте Гауптате, родена Атале." После размотава ръкавите на блузата си и ги приглажда с ръка. Платът е хубав, бял, осеян с дребни сини точици. От Америка. Тя се изправя и докато върви към огнището, размахва снимката във въздуха. На времето, когато дядото пристигна тук от Тауроген и остана завинаги, тогава, на времето, той казваше, че е останал само заради ръцете й, такива бели ръце нямала никоя там, горе, откъдето идвал, както и тук, където се е преселил. Тридесет години приказваше само за това. Той, дядото.

Човек е или млад, или стар. Какво му трябва на стария човек? Светлината на деня притъмнява, сенките избледняват, нощите не донасят сън, а пътищата стават по-къси. Остават още два или три пътя, а накрая - само един.

Старата жена слага снимката при огнището до сгънатото писмо. После изважда кибрита от шкафа и го поставя до тях. "Ще сварим млечице", казва тя и излиза да донесе дърва.

1963

© Йоханес Бобровски
© Венцеслав Константинов, превод от немски
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 26.01.2007
Антология: Сън с флейта. 130 немски разказа от XX век. Идея, съставителство и превод: Венцеслав Константинов. Варна: LiterNet, 2006-2009