Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ДУПКА В САМОЛЕТА

Интервю с Ришард Капушчински

Ярослав Миколаевски

web

Ярослав Миколаевски: Вчера ми казахте, че ще летите до Каракас... Някак лесно го казахте...

А защо е трябвало да го казвам с усилие?

Защото Каракас е далече, а аз се страхувам да летя. Вие не се ли страхувате?

Не. Но зная, че има хора, които изпитват страх и то панически. Например Габриел Гарсия Маркес - лети само тогава, когато трябва. Или бившият президент на Либерия Тубман - той въобще не летеше със самолет, пътуваше с кораб или с влак. Спомням си, че когато през 1963 година трябваше да се състои първата конференция на африканските държавни глави, замина два месеца по-рано, за да стигне навреме в Адис Абеба - нали трябваше да преплува половината Африка... А аз просто обичам да летя.

Винаги ли?

Когато бях момче, мечтаех да стана пилот. Не излезе нищо от тези мои мечти, освен че записах курс за безмоторно летене, който впрочем не завърших. Правех също така модели на самолети. А най-важното ми занимание, поне през 50-те години, беше събирането на изрезки от снимки на самолети. Впрочем събрах огромна колекция.

Никога ли не сте сядали зад кормилото на пътнически самолет?

Не и за да управлявам самолет.

А защо?

За да събера известна част от материала за “Империята”, беше в последните години на перестройката... Разбира се, исках да стигна от Ереван до Горен Карабах и намаше друг начин, освен да стана пилот...Да, може да прозвучи странно, но най-голямата чест, която съм имал в кариерата си на почитател на самолети, беше възможността да нося униформата на капитан на Аерофлот.

Не беше ли рисковано?

Беше и то много. Ако ме бяха разкрили, щях да бъда обвинен в опит за отвличане на самолет. Все пак рискувах и излетях с двама арменски пилоти - беше вълнуващо. Може да се каже, че тогава малко се страхувах, но това не беше страх от катастрофа.

Откъде идва увереността Ви, че нищо лошо няма да се случи?

От теоретичните ми технически познания, а също и от известно - ограничено естествено - знание за организацията на полета и системата на международните въздушни курсове. Всички тези неща правят от самолета най-безопасното средство за придвижване. Моля, имайте предвид, че при него са взети най-големите мерки за сигурност. Всеки самолет е наблюдаван от контролните кули, всеки самолет има свой канал, който е така изчислен, че да не може да се сблъска с други самолети...

Чувствате се по-сигурен в самолет, отколкото във влак?

Не може да има сравнение. Мисля, че страхът от летене се предизвиква изключително от определени психически бариери. На човек му е трудно да се откъсне от земята - в това има нещо от мита за Икар. Свързано е с чувството, че слънцето ще стопи восъка на крилете ни и накрая ще паднем. Освен това всички самолетни произшествия се огласяват от средствата за масова информация. Хиляда пъти повече души загиват в резултат на пътно-транспортни произшествия, но ние слушаме само за самолетните катастрофи. Защото за медиите те са необикновено атрактивни - обикновено при тях загиват всички, след произшествието се търсят останките от самолета, открива се тайната на черната кутия... Има още една причина, която чак е страшно да се споменава - съществува онзи кратък миг, който, в случай на катастрофа, тече от момента на падането на самолета до неминуемата смърт. Това е мигът, в който човек, затворен в корпуса на самолета, има съзнанието, че вече е труп, но смъртта все още го чака. И нищо не може да направи. Тази ситуация по силата на нещата някак си я мислим, някак си си я представяме и тя наистина трябва да е ужасна. Но технически погледнато просто нищо не може да се случи, всичко е изчислено с най-голяма точност.

Изчислено е - разбира се, но при предвидими климатични условия. Никога ли не ви се е случвало да попаднете в турбуленция с невъобразими размери?

Да, и то не веднъж. Стига се до нея най-вече, когато самолетът подадне в тропическа буря. Машината скача, наоколо удрят гръмове - разбира се, тогава не е много приятно. Но и тук действа някакъв психологически механизъм, защото нали самолетите са подготвени за сбъсъци много по-страшни от тези, които стават дори при такива крайни условия.

Но до катастрофи все пак се стига...

Разбира се, но главно в резултат на пилотска грешка.

Имате повече доверие на самолетите, отколкото на пилотите?

О, не! Пилотите - това са необикновена група хора. Превъзходни специалисти, а освен това са хора с желязно здраве, притежаващи също така някакво красиво достойнство или професионална гордост. Защото изглежда, че трябва много да обичаш тази работа, за да я вършиш. Нали тя постоянно те подлага на изпитания - на непрекъснати промени на времето, климата, уловията на летене. Всеки полет трябва да е свързан с огромно преживяване. Например с онзи толкова завладяващ опит като част от победата - в момента, в който самолетът докосва земята. Пилотите са хора, адски интелигентни, съзнаващи, че си вършат работата на самата граница на риска...

Откъде тогава се взимат грешките?

От това, че тяхната подготовка е много скъпа, а професионалният живот много кратък, значи до момента, в който могат да се използват техните умения, често се експлоатират до границите на издръжливостта. Просто те са пренатоварени.

Имал ли сте някога, при някаква екстремална ситуация, усещането, че животът Ви е единствено в ръцете на пилота?

Често. През 1962 г. например бях в Кигали, столицата на Руанда, която днес е град от средна големина, а тогава беше малка местност. Базата ми се намираше в Танзания, а за да стигна до нея, трябваше най-напред да долетя до столицата на Бурунди. Нямаше как да се добера дотам, чак най-накрая местният пилот, белгиец, ми каза, че може да ме вземе. “Но трябва да те предупредя - добави след малко. - Имам епилепсия. Вярно е, че взимам лекарства, които намаляват риска, но вероятността да получа пристъп не може да се изключи.”

И какво стана?

Излетях. В четириместния самолет “Чесна” бяхме само двамата, през цялото време седях край него и не гледах прекрасния пейзаж, планините, а само неговото лице. Но, както се вижда, някак си пристигнахме благополучно и му бях много благодарен... Веднъж, в Ангола, летях със самолет, чиито навигационни уреди не работеха, но денят беше много хубав и пилотите поеха върху себе си риска за излитането и приземяването... В Судан преди време летях от Хартум в южна посока, в близост до границата с Конго, със самолет, целия в дупки. Дупките бяха толкова големи, че се обзаложихме, дали въобще ще стигнем до предназначеното място. В добавка полетът беше през нощта, така, че беше ужасно студено - духаше през дупките като през сито...

Но пилотите не са безотговорни хора. Ако поемат риска, то е само със съгласието на пътника, какъвто в случая бях аз, и само тогава, когато имат вътрешното убеждение, че всичко ще е наред. Много пъти се е случвало дълго да чакам полет, защото не са решавали да излетят. Това обикновено ставаше на летищата, които се намираха в планината, в дни, когато видимостта беше много ограничена. Някога в Кабул чаках за полет до Ташкент три седмици. Трябваше да летя с двумоторния ДС-3, американски самолет от периода на Втората световна война. Облаците бяха толкова ниски, че никой не искаше да поеме риска да лети нито над, нито между планините...

Какво правите по време на толкова дългия полет като този, който сега Ви чака до Каракас?

Не мога да спя в самолет, затова работя. Преговарям си езика на страната, до която летя, чета за нея, усилено се подготвям. И всеки път констатирам едно много странно за мен нещо. По принцип в крайни ситуации или на ограничени пространства, например във влак, хората се разкриват един на друг, разговарят, после си разменят адресите, телефонните номера... А в самолета не става така. Пътниците седят един до друг, през цялото време почти се докосват с рамене или колена, а не завързват никакъв разговор. След това слизат, взимат багажа си и изчезват от поглед. Като че ли не са прекарали заедно няколко часа на десет километра над земята.

 

 

© Ярослав Миколаевски
=============================
© Електронно списание LiterNet, 26.12.2004, № 12 (61)

Други публикации:
Газета Виборча, № 17 (265), 24.04.2004.