СЪДБАТА НА ЕДНА КАФЕНА ЧАША БЕЗ ДРЪЖКА

Хайнрих Бьол

web | Сън с флейта

В момента съм отвън, върху корниза на прозореца, и бавно се пълня със сняг. Сламката в мен е здраво замръзнала в сапунената течност, а наоколо подскачат врабци - рошави гадини, боричкащи се за трохичките хляб, които са им подхвърлили. За кой ли път треперя за живота си - ако някое от тези охранени врабчета ме блъсне, аз ще се разбия на бетонния плочник, сапунената течност ще остане там - овална и замръзнала, сламката ще се пречупи, а моите парчета ще бъдат сметени и хвърлени в кофата за боклук.

През запотеното стъкло съзирам смътно светлинките да коледното дърво, съвсем слабо до слуха ми достига песента, която пеят вътре - крясъците на врабците заглушават всичко.

Никой от онези там вътре, естествено, не знае, че съм се появил на бял свят под едно подобно коледно дърво точно преди двадесет и пет години, а двадесет и пет години са доста солидна възраст за една скромна кафена чаша. По-представителните ни роднини, които дремят неизползвани зад стъклените витрини на шкафовете, имат значително по-дълъг живот от нас, обикновените чаши. Моите родители, братята и сестрите ми, дори и моите деца отдавна вече не са между живите, докато аз прекарвам двадесет и петия си рожден ден върху корниза на някакъв прозорец в Хамбург сред компанията на кряскащи врабци...

Баща ми бе проста кухненска чиния, а майка ми - уважавана от всички купичка за масло; имах петима братя и сестри – две кафени чаши и три чинийки, но семейството ни се порадва на щастието да живее заедно всичко на всичко няколко седмици. Повечето кафени чаши умират млади, и то поразени от внезапна смърт. Така двама от братята ми и една от милите ми сестрици бяха съборени от масата още на втория ден от Коледа. Много скоро трябваше да се разделим и със скъпия ни баща - заедно със сестра ми Йозефина, една от чинийките, и любимата ни майчица аз отпътувах на юг, опакован в парче вестник и пъхнат между една пижама и някакъв пешкир. Пристигнахме в Рим, където ни бе съдено да служим на сина на нашия собственик. Там тоя следваше археология.

Този период от живота ми - аз го наричам "моя римски период" - бе извънредно интересен за мене. Юлиус, така се наричаше студентът, ме вземаше всеки ден със себе си в Каракаловите бани - едни грамадни развалини - и там се сприятелих с една бутилка, която придружаваше мен и господаря ми на път за работа. Бутилката се казваше Хулда и двамата лежахме често с часове в тревата, докато Юлиус работеше с лопатата. По-късно аз се сгодих с Хулда и през втората ми римска година ние се оженихме, въпреки острите упреци на майка ми, която смяташе женитбата с една обикновена бутилка за недостойна. Изобщо майка ми стана малко особена: чувстваше се дълбоко оскърбена, че я употребяват като табакера, подобно на милата ми сестрица Йозефина, която смяташе за непоносима обида, че служи вместо пепелник.

С Хулда, моята жена, преживяхме истински щастливи месеци. Заедно с Юлиус опознахме всички древни паметници наоколо - гроба на Август, Виа Апиа, Римския форум. За последния си спомням винаги с тъга, защото Хулда, любимата ми жена, бе разбита именно тук от камъка, хвърлен от някакъв римски хлапак. Смъртта й бе причинена от къс мрамор с големината на юмрук, част от някаква статуя на богинята Венера.

На читателя, склонен да следи и нататък моите мисли и готов да признае и на една кафена чаша без дръжка способността да изпитва болка и да обладава житейска мъдрост, мога вече да съобщя, че врабците край мен отдавна са изкълвали трохите, така че сега поне не съществува непосредствена опасност за живота ми. Междувременно върху запотеното стъкло на прозореца се е появила пролука с големината на супена чиния и сега вече виждам съвсем ясно коледното дърво; виждам и лицето на моя приятел Валтер, който е притиснал нос към стъклото и ми се усмихва. Само допреди три часа, преди още да бъдат раздадени подаръците, Валтер си играеше с мене и пускаше сапунени мехури. Ето и сега той сочи с пръст към мене, но баща му поклаща глава и посочва новичкото влакче, което Валтер е получил за Коледа, но Валтер на свой ред тръсва глава и докато стъклото отново се замъглява, аз вече знам, че най-много след половин час ще бъда на топло в стаята...

Радостта от удоволствията през римските ми години бе помрачена не само от смъртта на жена ми, но в много по-голяма степен от чудатостите на майка ми и роптанията на сестра ми. Когато вечер седяхме наредени един до друг в шкафа, те непрекъснато ми се оплакваха от погрешно разбраното им предназначение. Впрочем и на мене ми предстояха някои унижения, трудно поносими за една кафена чаша с достойнство - Юлиус започна да пие от мен ракия! Да се каже за една кафена чаша "от нея вече са пили ракия" е все едно да кажеш за някой човек "видели са го в непорядъчна компания". А от мене се изпи доста много ракия.

Тези унизителни времена продължиха, докато от Мюнхен в Рим бе изпратен един мой братовчед - чашка за яйца - заедно с един кейк и една риза. Отсега нататък за пиене на ракия служеше братовчед ми, а пък аз бях подарен от Юлиус на една млада дама, пристигнала в Рим със същата цел, както и той.

Тъй както в продължение на цели три години можех да гледам от прозореца на римското ни жилище гроба на Август, така и сега, след преминаването ми на нов адрес, можех през следващите две години да гледам църквата "Санта Мария Маджоре". Наистина така се разделих с майка си, но затова пък отново изпълнявах първоначалното си предназначение - от мене пиеха кафе. Два пъти дневно ме измиваха и ме поставяха в едно хубаво спретнато шкафче.

Тук обаче също не ми бяха спестени някои унижения. Моето общество в симпатичното шкафче се състоеше от една порцеланова фруктиера! През цялата нощ и много, много часове от деня трябваше да понасям компанията на тази фруктиера, и то в продължение на две години! Тя бе от рода Хурлеванг и бе видяла бял свят в родовия дворец Хурлеванг в Хюрцених на река Хюрце. Бе деветдесетгодишна, но през дългия си живот бе преживяла твърде малко неща.

На въпроса ми, защо непрекъснато стои в шкафчето, тя високомерно отговори: "От една фруктиера не може да се пие!" Тя бе красива, имаше нежен сивобял цвят със ситни зелени точици. Всеки път, щом някоя моя дума я оскърбяваше, тя пребледняваше дотолкова, че зелените точици можеха да се видят съвсем ясно. Без никакъв умисъл аз я оскърбявах доста често - най-напред с предложението си за женитба. Когато й поднесох сърцето и ръката си, тя тъй пребледня, че аз се уплаших за живота й. Трябваше да минат няколко минути, докато възвърне първоначалния си цвят и промълви:

- Моля ви никога вече не споменавайте за това! Моят годеник ме очаква зад една витрина в Ерланген!

- Откога? - запитах аз.

- От двадесет години - отвърна тя. - Сгодихме се през пролетта на 1914, обаче внезапно ни разделиха. Аз прекарах войната в огнеупорната каса на Осигурителната банка във Франкфурт, а той в мазето на нашия дом в Ерланген. След войната, в резултат на спор за наследство, аз се озовах зад една витрина в Ерланген. Едничката ни надежда е, че Диана (така се наричаше нашата господарка) ще се омъжи за Волфганг, сина на дамата от Ерланген, чиято витрина обитава моят годеник. Тогава ще бъдем отново заедно, зад витрината в Ерланген.

Мълчах, за да не я оскърбя отново, защото отдавна бях забелязал, че Юлиус и Диана не са безразлични един към друг. При една екскурзия до Помпей Диана бе казала на Юлиус:

- Ах, знаете ли, действително имам на разположение някаква чаша, но от нея едва ли може да се пие кафе.

- Ах - бе отвърнал Юлиус, - ще ми позволите ли да ви избавя от това затруднение.

По-късно, когато вече престанах да се домогвам до ръката на фруктиерата, започнахме да се разбираме чудесно с нея. Когато вечер седяхме един до друг в шкафчето, тя винаги казваше:

- Моля ви, разкажете ми нещо, само по възможност не толкова просташко...

Това, че от мен бяха пили кафе, мляко, какао, вино или вода, тя намираше за крайно интересно, но когато й разказах как Юлиус е пил от мене ракия, тя отново падна в несвяст и си позволи неоснователната (по мое скромно мнение) забележка:

- Дано Диана не хлътне по този недодялан момък!

По всичко обаче личеше, че Диана ще хлътне по недодялания момък - книгите в нейната стая започнаха да се покриват с прах, седмици наред от пишещата машина се подаваше един-единствен лист, на който бе написано само половин изречение: "Когато Винкелман посетил Рим..."

Сега вече ме измиваха надве-натри и дори неопитната фруктиера започна да проумява, че срещата й с нейния годеник от Ерланген става все по-проблематична, тъй като макар и да получаваше оттам писма, Диана ги захвърляше без отговор. Диана стана особена - започна (с известно колебание съобщавам това) да пие от мене вино. Когато още първата вечер разказах за това на фруктиерата, тя едва не се катурна от мястото си, а щом дойде на себе си, заяви:

- Не мога да си позволя да бъда занапред притежание на една дама, която си позволява да пие вино от кафена чаша!

Добрата фруктиера дори и не предполагаше колко скоро ще се изпълни желанието й! Не след дълго тя се озова в заложната къща, а Диана измъкна от машината листа със започнатото изречение "Когато Винкелман посетил Рим..." и написа писмо на Волфганг.

Не мина много време и пристигна отговорът на Волфганг. Чух Диана да говори на себе си:

- Значи така, не го интересувам аз, а глупавата му фруктиера!

Видях как тя измъкна от тома "Въведение в археологията" разписката от заложната къща и я постави в един плик. От това мога да предположа, че добрата фруктиера вече живее заедно със своя годеник зад витрината в Ерланген, а така също съм убеден, че Волфганг отдавна си е намерил подходяща жена за съпруга.

За мене последваха забележителни времена - заедно с Диана и Юлиус се завърнах в Германия. Двамата бяха без пари и ме ценяха като скъпа вещ - от мен можеха да пият бистрата и свежа вода, която си наливаха от чешмите по гарите. Не отидохме нито в Ерланген, нито във Франкфурт, а пристигнахме в Хамбург, където Юлиус си бе намерил работа в някаква банка.

Диана се бе разхубавила, а Юлиус изглеждаше малко по-блед отпреди. Аз обаче бях отново с майка си и сестра си, а те, слава богу, като че се чувстваха мъничко по-доволни от живота. Когато вечер стояхме наредени един до друг върху кухненската печка, майка ми обичаше да казва: "Ех, ако не масло, поне маргарин...", а сестра ми дори започна да се надува, че държат в нея наденица. Моят братовчед обаче направи кариера, каквато рядко се удава на една чашка за яйца - служеше вместо вазичка. В него поставяха различни цветя - жълтурчета, парички, дребни маргаритки, - а когато Диана и Юлиус закусваха яйца, тя ги опираше до ръба на чинийката.

Юлиус се поуспокои, а Диана стана майка. След това започна война и аз често си мислех за фруктиерата, която навярно пак се намираше в огнеупорната каса на някоя банка и въпреки че неведнъж ме бе обиждала, от сърце й желаех в огнеупорната каса да бъде и годеникът й. Заедно с Диана и най-голямото дете прекарах войната в Люнебург, където често имах случай да наблюдавам замисленото лице на Юлиус, когато се завръщаше в отпуск и с часове разбъркваше кафето си в мене. Много пъти Диана се плашеше, когато Юлиус бъркаше кафето си толкова дълго, и възкликваше:

- За бога, какво ти е? Та ти разбъркваш кафето с часове!

За мене е направо необяснимо, че Диана, а също и Юлиус са забравили, както изглежда, колко дълго време вече съм с тях и допускат да мръзна вън на студа! Ето, сега към мене се промъква някаква котка и животът ми отново е в опасност, докато в стаята Валтер плаче за мен. Валтер ме обича, дори ми е измислил име - нарича ме "руска чашка". Аз му служа не само като "ракетна площадка" за неговите сапунени мехури, но и като хранилка на животните му, като вана за къпане на дървените му куклички, служа му също да си размива в мен боички, да си забърква лепило от брашно... Сигурен съм, че ще ме повози на новото влакче, което му подариха.

Валтер плаче упорито. Слушам го и изпитвам безпокойство за семейното щастие, което бих искал да съхраня по някакъв начин, поне за тази вечер. Малко ме натъжава все пак, като виждам колко бързо остаряват хората - нима Юлиус вече е забравил, че една кафена чаша без дръжка може да е много по-важна и ценна от някакво си ново-новеничко влакче? Изглежда, наистина е забравил, защото твърдо отказва на Валтер да ме внесе в стаята, чувам го как ругае, чувам не само Валтер, но и Диана да плаче, а щом Диана заплаче, мене ми прилошава - аз обичам Диана.

Наистина Диана бе виновна да остана без дръжка - когато ме опаковаше при пренасянето ни от Люнебург, тя не ме уви както подобава и аз трябваше да се лиша от дръжката си. Но въпреки това бях ценна вещ - в онези времена дори една кафена чаша без дръжка имаше стойност - и много е чудно, че когато вече можеха да си купят чаши, именно Юлиус бе този, който пожела да ме изхвърли на боклука, но Диана му каза: "Юлиус, наистина ли искаш да изхвърлиш тази чаша?", а той се изчерви и отвърна: "Ах, извинявай!", и така животът ми бе спасен.

Дълги и горчиви години служих вместо паничка за бръснене, а ние, чашите, никак не обичаме да свършваме като панички за бръснене! Малко късно сключих втори брак с една порцеланова кутия за фиби. Втората ми жена се казваше Гертруде, отнасяше се добре с мене и не й липсваше мъдрост. Цели две години стояхме един до друг върху стъклената поличка в банята.

Ето, че незабележимо се е стъмнило. Валтер все така плаче в стаята и аз дочувам Юлиус да споменава нещо за неблагодарност. Мога само да поклатя глава - колко глупави са все пак хората! Тук навън е тихо, вали сняг, котката отдавна е изчезнала нанякъде, но ето, че отново ме обзема страх - прозорецът шумно се разтваря, Юлиус ме сграбчва и по начина, по който ме хваща, разбирам колко е ядосан. Дали ще ме счупи?

Наистина трябва да си кафена чаша, за да разбереш колко страшни са тези мигове, когато предчувстваш, че ще бъдеш запратен в стената или на пода! В последния момент обаче ми се притече на помощ Диана. Тя ме измъкна от ръцете на Юлиус, поклати глава и тихо каза:

- Нима тази чаша искаш да... Неочаквано Юлиус се усмихна и каза:

- Извинявай, но толкова се ядосах...

Отдавна вече Валтер е престанал да плаче, отдавна Юлиус седи до печката с вестника си в ръка, а Валтер наблюдава от скута му как в мен се разтапя замръзналият сапунен разтвор, вече е измъкнал сламката. И ето, сега аз стоя в средата на стаята - една мръсна и стара чаша без дръжка сред многото съвсем нови вещи - и се изпълвам с гордост, че аз възобнових семейното щастие, макар че навярно би трябвало да се упреквам, че аз го и наруших. Но какво съм виновен, че Валтер обича повече мене, отколкото новото си влакче?

Единственото ми желание е Гертруде, която почина преди една година, да бе още жива, за да види лицето на Юлиус - сега то изглежда така, сякаш той е прозрял нещо много важно...

1952

© Хайнрих Бьол
© Венцеслав Константинов - превод от немски
===========================
© Електронно издателство LiterNet, 04.03.2007
Антология: Сън с флейта. 130 немски разказа от XX век. Идея, съставителство и превод: Венцеслав Константинов. Варна: LiterNet, 2006-2009