НЕИЗБРОИМИ ГОСТИ

Хайнрих Бьол

web | Сън с флейта

Не съм против животните, напротив, обичам ги и ми прави удоволствие вечер да галя козината на нашето куче, докато котката лежи в скута ми. Приятно ми е да гледам как децата хранят костенурката в дневната. Дори малкият хипопотам, който държим във ваната, ми е оживял на сърцето, а пък питомните зайчета, които скачат на свобода из цялото жилище, отдавна вече не ме дразнят. Освен това свикнах да заварвам вечер и неочаквани гости: някое писукащо пиленце или бездомно куче, което жена ми е подслонила. Понеже моята жена е много добра и не гони никого от вратата, нито човек, нито животно, отдавна към вечерната молитва на децата ни е прибавена безсмислицата: "Господи, прати ни просяци и животни."

По-лошото е, че жена ми не може да откаже на различните агенти и амбулантни търговци и поради това у дома се трупат неща, които според мене са излишни: сапуни, ножчета за бръснене, четки и вълнена прежда; а из чекмеджетата намирам документи, които ме безпокоят: застрахователни договори и фактури от най-различен вид. Синовете ми имат застраховка за образование, а дъщерите ми за зестра, но до сватбата или до полагането на втория държавен изпит не можем да ги храним с вълнена прежда, нито със сапун, а дори ножчетата за бръснене се понасят от човешкия организъм само в изключителни случаи.

Мисля, не е трудно да се разбере, че отвреме-навреме ме обхваща леко нетърпение, въпреки че ме познават като спокоен човек. Често се улавям, че със завист гледам как питомните зайчета са се разположили удобно под масата и спокойно хрупат моркови, а тъпият поглед на хипопотама, който ускорява наслояването на мръсотията в банята ни, ме кара понякога да му се изплезя. Костенурката, която със стоическо спокойствие хруска марулеви листа, ни най-малко не предполага какви грижи вълнуват сърцето ми: копнеж по горещо ухаещо кафе, по тютюн, хляб и яйца и по приятната топлинка от ракията, сгряла гърлата на претоварените от грижи хора. Единствената ми утеха тогава е Бело, нашето куче, което също като мене се прозява от глад. А дойдат ли и други неочаквани гости: мъже, небръснати като мене, или майки, които хранят бебетата си с топло мляко и размекнат сухар, тогава вече ми трябва голямо самообладание, за да запазя спокойствие. А го пазя, защото то е почти единственото нещо, което още притежавам.

Има дни, когато само при вида на току-що сварени жълти картофи устата ми се пълни със слюнка, тъй като нашата кухня - признавам го с известно смущение и като се изчервявам - отдавна вече не отговаря на определението "буржоазна". Заобиколени от гости - животни и хора, ние само отвреме-навреме си позволяваме по някой импровизиран обед на крак.

За щастие покупките на ненужни вещи ще бъдат дълго невъзможни за жена ми, тъй като нямаме вече никакви налични пари, доходите ми са блокирани за неопределено време, а пък аз се виждам принуден да се преобличам така, че никой да не ме познае и да продавам вечер ножчета за бръснене, сапун и копчета далеч под тяхната цена, защото положението ни стана съмнително. Все още притежаваме няколко центнера сапун, различен асортимент копчета и към полунощ аз се олюлявам към къщи, вадя от джобовете си една по една банкнотите; моите деца и моите животни ме наобикалят с жадни очи, тъй като в повечето случаи купувам по пътя хляб, ябълки, мас, кафе и картофи - храна, от която впрочем силно се нуждаят и децата, и животните. И в нощния час ние се събираме на весела вечеря: около себе си виждам доволни животни, доволни деца, моята жена ми се усмихва, в такива моменти оставяме вратата на дневната отворена, за да не се чувства хипопотамът изолиран от компанията, и тогава неговото радостно грухтене долита от банята. Най-често моята жена ми доверява, че в килера е скрит още някой гостенин, когото ми показват едва след като съм се наял и съм укрепил нервите си. И ето, че на масата сядат, потривайки ръце, разни свенливи, небръснати мъже, на пейката между децата се настаняват жени, затопля се мляко за пищящи бебета. Така се запознавам и с животни, които не са ми толкова известни: чайки, лисици и прасета, а веднъж имаше и една малка едногърба камила.

- Нали е сладка? - попита жена ми и аз по неволя отвърнах:

- Да, сладка е.

Обезпокоен, наблюдавах неуморното мляскане на това животно с пантофен цвят, което ни поглеждаше с каменно-сивите си очи. За щастие камилата остана само една седмица, а търговията ми потръгна: качеството на стоката, моите ниски цени се бяха разчули наоколо, ето защо ми се удаваше да продам отвреме-навреме дори връзки за обувки и четки - артикули, които обикновено не се търсят. Така стигнахме до привидно благоденствие, а жена ми, схванала съвсем погрешно икономическото положение, издигна лозунг, който ме обезпокои: "Ние преуспяваме!" Във всеки случай аз виждах как нашите запаси от сапун се топят, как ножчетата за бръснене намаляват и дори резервите ни от четки и вълнена прежда вече не бяха кой знае какви.

Тъкмо по това време, когато чувствах необходимостта от душевна подкрепа, както си седяхме една вечер всички заедно, изведнъж в къщата се почувства някакъв трус, който напомняше земетресение от средна величина. Картините по стените се залюляха, масата се заклати и парчето пържена кървавица се изтърколи от чинията ми. Понечих да скоча, за да се ориентирам в обстановката, но забелязах по лицата на децата си подтиснат смях.

- Какво става тук? - изкрещях аз и за първи път в моя богат на преживявания живот изгубих самообладание.

- Валтер - каза жена ми тихо и остави вилицата, - та това е Воло!

Тя започна да плаче, а срещу нейните сълзи аз съм безпомощен, тъй като ме е дарила със седем деца.

- Кой е този Воло? - запитах уморено и в същия момент къщата отново се разтресе.

- Воло - каза най-малката ми дъщеря - е слонът, който държим в мазето.

Трябва да призная, че бях объркан, вярвам, всеки ще ме разбере. Най-едрото животно, което бяхме прибирали досега, бе едногърбата камила; един слон ми изглеждаше все пак доста голям за нашето жилище, тъй като още не се ползваме от благата на социалното жилищно строителство.

Жена ми и децата, неиздаващи ни най-малък признак на обърканост, обясниха, че животното било оставено у дома на сигурно място от един фалирал цирков директор. Без особен труд го вкарали в мазето по дъската, по която внасяме въглищата.

- Сви се на топка - каза най-големият ми син, - наистина интелигентно животно.

Не се усъмних в това, примирих се с присъствието на Воло и бях въведен триумфално в мазето. Животното не беше особено голямо, клатеше уши и по всичко личеше, че се чувства добре при нас, още повече, че една бала сено стоеше на негово разположение.

- Нали е сладък? - попита жена ми, но аз се поколебах да отговоря. "Сладък" не ми се струваше най-подходящата дума.

Въобще семейството остана разочаровано от ниската степен на моето въодушевление, а жена ми каза на излизане от мазето:

- Това е подло от твоя страна. Нима искаш да го продадат на търг?

- Какво значи търг - казах аз - и какво значи подло? Впрочем укриването на вещи, предназначени за продажба на търг, се наказва от закона.

- Това не ме интересува - каза жена ми. - На животното не бива да му се случи нищо.

Посред нощ ни разбуди цирковият директор, срамежлив и тъмнокос човек, и попита дали бихме намерили място за още едно животно.

- Това е всичкото ми имущество, последното, което притежавам. Само за една нощ. Впрочем как е слонът?

- Добре е - каза жена ми. - Тревожи ме само храносмилането му.

- Ще му мине - каза цирковият директор. - От смяната на обстановката е. Животните са така чувствителни. Е, ще вземете ли за една нощ и котката?

Той гледаше в мене, а жена ми ме сръга и рече:

- Не бъди толкова коравосърдечен де!

- Коравосърдечен? - казах аз. - Не, коравосърдечен не желая да бъда. - Нямам нищо против, пусни котката в кухнята.

- Тя е отвън, в колата - каза човекът.

Предоставих на жена си настаняването на котката и се мушнах обратно в леглото. Когато си лягаше, жена ми изглеждаше нещо бледа и ми се стори, че трепери.

- Студено ли ти е? - попитах аз.

- Да - каза тя. - Побиват ме странни тръпки.

- Това е само от умора.

- Може би - отговори жена ми и ме погледна някак особено.

Спахме спокойно, само насън аз все още виждах особения поглед на жена си, отправен към мене, и по някаква непонятна причина се събудих по-рано от обикновено. Реших веднъж и аз да се избръсна.

Под масата в кухнята лежеше средно голям лъв; той спеше съвсем спокойно, само опашката му помръдваше едва-едва и предизвикваше шум, сякаш някой си играе с много лека топка.

Предпазливо се насапунисах, като се стремях да не издавам звук, но когато обърнах надясно лицето си, за да обръсна лявата си страна, видях, че лъвът е отворил очи и ме гледа втренчено. "Приличат действително на котки" - помислих си аз. Какво си мислеше лъвът, не ми бе известно. Той продължи да ме наблюдава, а пък аз се избръснах, без да се порежа. Трябва само да добавя, че е забележително преживяване да се бръснеш в присъствието на лъв. Моят опит по отношение на хищните животни бе минимален и аз се ограничих да поглеждам само строго към лъва. Избърсах се и се прибрах в спалнята. Жена ми тъкмо се беше събудила и понечи да каже нещо, но аз я отрязах по средата на думата, като извиках:

- Какво още има да говорим?

Жена ми се разплака, а пък аз поставих ръка на главата й и казах:

- Все пак трябва да се съгласиш, че е някак необикновено.

- А какво не е необикновено? - каза жена ми.

Нищо не можах да отговоря на това. Междувременно зайците се бяха разбудили, децата шумяха в банята, хипопотамът - името му бе Готлиб - надаваше вече своите тръбни звуци, Бело се протягаше, само костенурката още спеше, впрочем тя почти винаги спи.

Пуснах зайчетата в кухнята, където под шкафа стоеше тяхната паница с храна: зайчетата подушиха лъва, лъвът - зайчетата, а моите деца, каквито са са непринудени и свикнали да общуват с животни, отдавна вече бяха в кухнята. А лъвът сякаш почти ми се усмихваше, моят трети син веднага му измисли име: Бомбилус. Тъй му и остана.

Няколко дни по-късно си прибраха слона и лъва. Трябва да призная, че без съжаление гледах как слонът си отива, намирах го глупав, докато спокойната, приятелска сериозност на лъва бе спечелила сърцето ми и заминаването на Бомбилус ми причини болка. Така бях свикнал с него: впрочем той бе първото животно, което се радваше на истинска симпатия от моя страна.

1954

© Хайнрих Бьол
© Венцеслав Константинов - превод от немски
===========================
© Електронно издателство LiterNet, 04.03.2007
Антология: Сън с флейта. 130 немски разказа от XX век. Идея, съставителство и превод: Венцеслав Константинов. Варна: LiterNet, 2006-2009