|
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни
АНЕКДОТ ЗА ПАДАНЕТО НА ТРУДОВИЯ МОРАЛ Хайнрих Бьол В едно от пристанищата на западноевропейското крайбрежие бедно облечен мъж се е излегнал в рибарската си лодка и дреме. Турист в елегантен костюм тъкмо зарежда фотоапарата с нов цветен филм, за да заснеме идиличната картина: синьо небе, зелено море с игриви белопенести вълнички, черна лодка, червена рибарска шапка... Щрак! И още веднъж: щрак! И понеже хубавите неща са по три, а сигурното си е сигурно, трети път: щрак! Резкият, почти враждебен звук раздвижва дремещия рибар и той в просъница се изправя, в просъница търси с ръка цигарите си, но преди още да ги е намерил, усърдният турист вече е заврял под носа му своята цигарена кутия и е тикнал една цигара не направо в устата му, а в дирещата ръка. После едно четвърто: щрак! - това на запалката - довършва поривистата учтивост. От това едва доловимо и трудно обяснимо излишество на прибързана любезност възниква дразнещо смущение, което туристът - владеещ местния език - се опитва да преодолее с разговор. - Днес сигурно ви чака добър улов. Рибарят поклаща отрицателно глава. - Но казаха ми, че времето е благоприятно. Рибарят кима утвърдително с глава. - Значи няма да излезете в морето? Рибарят поклаща глава, нервността на туриста расте. Очевидно той е взел присърце благополучието на бедно облечения мъж и му е мъчно за пропуснатия случай. - Ах, навярно не се чувствате добре! Най-после рибарят преминава от мимическия език към истинската, говорима реч. - Чувствам се великолепно - казва той. - Никога не съм се чувствал по-добре! Той се изправя, протяга се, сякаш за да демонстрира атлетическото си телосложение. - Чувствам се фантастично! Изразът по лицето на туриста става все по-нещастен, той просто не може повече да сдържа въпроса, който, така да се каже, застрашава да пръсне сърцето му: - Но защо тогава не излизате в морето? Отговорът идва бързо и акуратно: - Защото сутринта вече излизах. - Уловът беше ли добър? - Толкова добър, че няма нужда да излизам повече. В кошовете имам четири омара, налових и почти две дузина скумрии... Рибарят, най-после разсънен, става по-разговорлив и успокоително тупва туриста по рамото. Тревожният израз по лицето на последния е за рибаря проява на неуместна, но трогателна загриженост. - Имам достатъчно дори за утре и за вдругиден - казва той, за да облекчи душата на чужденеца. - Ще запушите ли от моите? - Да, благодаря. Цигарите са вече в устите, следва едно пето: щрак! и чужденецът, клатейки глава, сяда на ръба на лодката и оставя камерата, понеже сега ще му трябват и двете ръце, за да придаде на речта си изразителност. - Не искам да се бъркам в личните ви работи - казва той, - но само си представете, че днес излезете в морето и втори, и трети, а може би дори и четвърти път и наловите три, четири, пет, а може би дори и десет дузини скумрии... Само си го представете! Рибарят кимва. - Ако излизахте - продължава туристът - не само днес, но и утре, и вдругиден, да, всеки благоприятен ден по два, по три, а може би и по четири пъти, знаете ли какво би станало тогава? Рибарят поклаща глава. - Най-много след една година ще можете да си купите мотор, след две години - втора лодка, след три или четири години навярно ще можете да имате малко корабче, а с две лодки или корабчето ще ловите, естествено, много повече, един ден ще имате две корабчета, ще... - тук гласът му за няколко секунди се задавя от възторг - ще си построите малък хладилник, може би и работилница за опушване на риба, а по-късно и фабрика за рибни сосове. Със собствен хеликоптер ще обикаляте морето, за да издирвате рибните пасажи и ще давате по радиото нареждания на своите кораби. Ще си извоювате правата над сьомгата, ще отворите рибен ресторант, ще експортирате омарите си без посредници направо за Париж - и тогава... Отново възторг задавя речта на чужденеца. Клатейки глава, опечален до дъното на душата си, почти загубил вече удоволствието от отпуската си, той гледа към мирно прииждащия прилив, в който весело подскачат неуловените риби. - И тогава... - казва той, но възбудата отново сковава речта му. Рибарят го потупва по гърба като дете, което се е задавило. - Какво тогава? - пита тихо той. - Тогава - казва чужденецът с кротък патос, - тогава ще можете спокойно да си седнете тук в пристанището, да си дремете на слънце и да гледате прекрасното море! - Но аз правя това и сега - казва рибарят, - седя си спокойно в пристанището и си дремя, попречи ми само вашето щракане. Всъщност поученият по този начин турист се оттегли, потънал в размишления - защото досега беше вярвал, че се труди, за да дойде денят, когато няма да е нужно да работи повече, и в него не остана и следа от състрадание към бедно облечения рибар, а само мъничко завист. 1963
© Хайнрих Бьол |