ГЕНИЯТ

web | Светлината на света

"Трябва ли - питаш - да вярвам в словото на мъдреците,
    Щом тълпата новаци тъй сигурно, вещо зове?
Може ли истински мир да намеря в науката само,
    Метод да стане опора на правдата и радостта?
Трябва ли в порива, тихо нашепващ ми, да се съмнявам
    Или в закона, изписан в гръдта ми, Природо, от теб,
Докато Вечната книга печата си школски наложи
    И с предписания строги скове крилатия дух?
Отговори ми - нали си прониквал в същата бездна
    И си се върнал от този мухлясал гроб невредим,
Знаеш какво съдържа ковчегът на тъмните думи,
    Дали за живите има утеха при мумиите там,
Да го измина ли, нощния път? Боя се - признавам!
    Но го желая, ако извежда към истина той."
Ах, приятелю, Златния век ти познаваш, поети
    Много легенди за него са пели с наивност и плам,
Оня век, в който святост изпълвала още живота,
    Девствено и непорочно чувството още било,
А пък законът велик, който в небето владее
    Хода на Слънцето, буди в яйцето зародиша скрит -
Същият таен закон на всяка необходимост
    Движел и волните, мощни вълни в човешката гръд,
Разумът, без да се лута, сякаш стрелка на часовник
    Само правдивото сочел, към вечността устремен.
Нямало този дележ на невежи и посветени,
    Никой не дирел при мъртвите жизненост, сила и страст;
Всяко сърце еднакво разбирало вечната норма,
    Животворящият извор за всички еднакво бил скрит,
Ала щастливият век е отминал! Дръзко безчинство
    Днес е смутило онзи божествен, природен покой.
Стъпкано, чувството глас не е вече на боговете
    И занемява оракулът в опозорената гръд.
Само в най-скритото Аз още духът го долавя,
    Святият смисъл търси подслон в мистичния слог.
Тук, в тази бездна, зове го чистосърдечният учен
    И поругана, Природата връща му пак мъдростта.
Тебе, щастливецо, ангел-пазител не е изоставял,
    Ти не си губил шепота любещ на своя инстинкт,
Взорът ти бистър вярната истина още съглежда,
    Нейният зов още ясно звучи в детинската гръд,
В твоята ведра душа мълчи на съмнения бунтът
    И ще немее, сам знаеш, навеки, както до днес,
Никога съдник за спора на чувствата няма да дириш,
    Ясният разум не ще се помъти от злото сърце -
О, ти живееш с прекрасната своя невинност, не може
    Нищо науката да ти даде. Ще се учи от теб!
Онзи закон, който с жезъл от мед непокорния води,
    Теб не засяга. Което ти вършиш, което цениш,
То е закон - за потомците става върховна повеля:
    Щом с озарена десница или със свещена уста
Нещо твориш, то ще затрогва пленения разум;
    Ти единствен не виждаш бога, гръдта ти превзел,
Нито всевластния знак, пред който всички се кланят -
    Просто и тихо ти крачиш през покорения свят.

1795

© Фридрих Шилер
© Венцеслав Константинов, превод от немски
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 17.06.2004
Антология: Светлината на света. 100 немски поети от XII до XX век. Идея, съставителство и превод: Венцеслав Константинов. Варна: LiterNet, 2004-2008