ПЛАЩЪТ НА ЕРЕТИКА

Бертолт Брехт

web | Сън с флейта

Джордано Бруно, човекът от Нола, когото в 1600 година римската инквизиция изгори на клада като еретик, си бе спечелил име на велика личност не само със смелите си, оказали се впоследствие верни хипотези за движението на небесните тела, но и с неустрашимото си държание пред съда на инквизицията, където бе заявил: "Вие произнасяте присъдата си над мен може би с по-голям страх, отколкото аз я изслушвам." Когато човек се зачете в произведенията му и заедно с това надникне в старите хроники, където се съобщава за неговите публични диспути, не може да не го признае за велик. Ала се е запазило и едно предание, което може би ще ни накара да го уважаваме още повече.

Това е историята с неговия плащ.

Но да видим как Бруно попадна в ръцете на инквизицията.

Някой си Мочениго, венециански патриций, бе поканил у дома си учения, за да бъде посветен от него в тайните на физиката и мнемониката. Няколко месеца Бруно живя и се храни при него, като в отплата му преподаваше уговорените уроци. Но вместо обучение в черна магия, на каквото се бе надявал Мочениго, той му преподаваше само физика. Мочениго бе много недоволен, понеже не виждаше в тези занимания никаква полза. Глождеше го мисълта, че се бе охарчил напразно заради своя гост. На няколко пъти той най-сериозно го подкани да сподели с него най-сетне тайните и доходоносни знания, каквито един така прочут човек несъмнено притежава. А когато това не помогна, издаде Бруно на инквизицията. В своя донос бе написал, че този злобен и неблагодарен човек хулел в негово присъствие Христа, наричал монасите магарета и казвал, че те видиотяват народа, а освен това твърдял, че има не само едно слънце, както е казано в Библията, а безброй слънца и т.н. и т.н. Затова той, Мочениго, бил затворил този човек в таванската си стаичка и молел колкото се може по-скоро да пратят стража, за да го отведе.

И така една нощ в неделя срещу понеделник пристигна стража и откара учения в тъмниците на инквизицията.

Това се случи на 25 май 1592 година, три часа сутринта в понеделник. От този ден насетне до деня, в който се възкачи на кладата - а това стана на 17 февруари 1600 година, - ноланецът не напусна затвора.

През осемте години, докато траеше ужасният процес, Бруно се бореше с неотслабващи сили за живота си, ала навярно най-отчаяна бе борбата, която води през първата година във Венеция срещу екстрадирането си в Рим.

От това време е и историята с неговия плащ.

През зимата на 1592 година, когато все още живееше в една странноприемница, Бруно си бе поръчал при някакъв шивач на име Габриеле Цунто един топъл плащ. А когато го арестуваха, още не се бе разплатил с шивача.

При новината за задържането на клиента му Цунто се втурна към дома на господин Мочениго в енорията Санкт Самуел, за да представи сметката си. Но идваше твърде късно. Един слуга на Мочениго му посочи вратата.

- Ние се охарчихме достатъчно с този мошеник - закрещя той от прага така високо, че неколцина минувачи се обърнаха. - А може би ще отърчите в трибунала на Светата колегия и ще разкажете там, че си имате вземане-даване с този еретик!

Шивачът стоеше на улицата ни жив, ни умрял. Тълпа улични хлапета, чули всичко, го бе наобиколила, а някакъв покрит с пъпки дрипльо запрати по него камък. И макар че от съседната врата излезе една бедно облечена женица и зашлеви хлапака, старият Цунто ясно почувства колко е опасно да си някой, който "има вземане-даване с този еретик". Плахо озъртайки се, той сви зад ъгъла и по доста заобиколен път се прибра у дома си. На жена си не каза нищо за своята беда и тя цяла седмица се чудеше заради угнетеното му настроение.

Ала на първи юни, преписвайки сметките, тя откри, че един плащ не е платен, и то от човек, чието име бе във всички уста, понеже за ноланеца говореха из целия град. Носеха се най-ужасни слухове за неговата злост. Той не само хвърлял кал върху брака - както в книгите, така и в беседите си, - но наричал дори Христос шарлатанин и говорел какви ли не безумства за слънцето. Нямаше нищо чудно, че такъв един човек не плаща на шивача си.

Добрата женица обаче нямаше и най-малкото желание да се примирява със загубата. След бурна разправия с мъжа си седемдесетгодишната жена облече празничните си дрехи, отиде в Свещения трибунал и сърдито поиска да й се платят тридесетте и две скуди, които й дължал задържаният еретик.

Чиновникът, с когото тя разговаря, записа жалбата й, като обеща да проучи въпроса.

Не след дълго Цунто получи призовка и олюляващ се, треперейки от страх, се яви в зловещата сграда. За негово учудване не го подложиха на разпит, а само го уведомиха, че при уреждането на финансовите дела на затворника ще имат предвид и неговата жалба. Впрочем чиновникът даде да се разбере, че едва ли може да се разчита на голяма сума.

Старият човек бе щастлив, че се е отървал така леко, и угодливо поблагодари. Жена му обаче не можа да се успокои. За да се покрие загубата, съвсем не бе достатъчно мъжът й да се откаже от вечерната си чашка вино и да шие до късна нощ. Имаха дългове при сукнаря, които трябваше да платят. Старицата се разкрещя в кухнята и на двора, че било срам и позор да се хвърля един престъпник в затвора, преди да си е платил дълговете. Ако се наложело, щяла да отиде чак до светия отец в Рим, за да си получи своите тридесет и две скуди.

- На кладата може да отиде и без плащ! - крещеше тя.

Тя разказа за сполетялата ги беда на изповедника си. А той от своя страна я посъветва да поиска да им бъде върнат поне плащът. В тези думи тя съзря признание на правата си от страна на една църковна инстанция и побърза да заяви, че съвсем не е доволна от такова едно разрешение, понеже плащът сигурно е вече носен, а освен това е шит и по мярка. Искала си парите. И понеже в своята разпаленост повиши глас, свещеникът я изхвърли навън. Това малко я вразуми и няколко седмици тя кротува.

Междувременно иззад стените на инквизицията вече не долитаха никакви вести относно делото на арестувания еретик. Но навсякъде се шушукаше, че разпитите изкарали на бял свят чудовищни злодеяния. Старицата жадно даваше ухо на целия този брътвеж. За нея бе цяло мъчение да слуша, че работата на еретика е спукана. Той никога вече нямаше да излезе на свобода и да плати дълговете си. Тя не мигваше по цели нощи, а през август, когато жегата напълно съсипа нервите й, започна с голяма словоохотливост да излива болката си из дюкяните, където пазаруваше, а също и пред клиентите, идващи на проба. Подмяташе, че светите отци вършат грях, като отминават с такова равнодушие справедливите искания на един дребен занаятчия. А данъците бяха смазващи и хлябът наскоро отново поскъпна.

Една заран дойде стража и я отведе в сградата на Свещения трибунал. Там най-настойчиво я предупредиха да престане със зловредните си дрънканици. Как не я е било срам, запитаха я, заради няколко си скуди да си чеше езика при едно толкова сериозно църковно дело. Дадоха й да разбере, че за хора като нея притежават различни средства.

За известно време това даде резултат, макар че при мисълта за израза "няколко си скуди" в устата на един угоен монах гневна червенина избиваше на лицето й. През септември обаче се заговори, че Великият инквизитор в Рим поискал да му бъде предаден ноланецът. В синьорията се водели преговори по този въпрос.

Гражданите оживено обсъждаха искането за екстрадиране на еретика и общото настроение бе против този акт. Гилдиите не се смятаха подвластни на никакъв римски съд.

Старицата бе извън себе си от гняв. Нима щяха да оставят еретика да отиде в Рим, преди да е уредил дълговете си? Това бе върхът! Едва чула невероятната вест, тя начаса, без дори да си сложи по-хубава фуста, се втурна към сградата на Свещения трибунал.

Този път бе приета от някакъв по-висш чиновник и като за чудо той се оказа далеч по-благоразположен към нея от всички, с които досега бе говорила. Той бе възрастен почти колкото нея и изслуша жалбата й спокойно и внимателно. След като тя свърши, той подир голяма пауза я запита дали желае да поприказва със самия Бруно.

Тя веднага се съгласи. Срещата бе определена за следващия ден.

На заранта в една тясна стаичка със зарешетени прозорци я посрещна един дребен сух човечец с рядка тъмна брада и вежливо я запита какво обича. Тя го бе виждала и по-рано, когато той идваше на проба, и през цялото време си спомняше добре лицето му, но сега не можа да го познае от първия миг. Изглежда, напрежението от разпитите го бе съсипало. Тя бързо каза:

- Вашия плащ! Не сте го платили!

Няколко секунди той я гледа смаян. След това си спомни и с тих глас попита:

- Какво ви дължа?

- Трийсет и две скуди - каза тя, - та вие получихте сметката!

Той се обърна към едрия охранен чиновник, който присъстваше на разговора, и го запита дали знае колко пари са предадени заедно с имуществото му в администрацията на Свещения трибунал. Човекът не знаеше, но обеща да провери.

- Е, как е мъжът ви? - попита затворникът, отново обръщайки се към старицата, като даде да се разбере, че въпросът може да се смята за уреден и с това се възстановяват нормалните отношения между него и гостенката му.

А старицата, объркана от любезността на дребния човек, промърмори, че мъжът й бил добре и дори добави нещо за ревматизма му.

Тя се появи отново в сградата на Свещения трибунал чак след два дни, понеже смяташе, че благоприличието изисква да даде на господина време за необходимите му сведения.

И действително, разрешиха й да се срещне още веднъж с Бруно. В тясната стаичка със зарешетени прозорци трябваше да го чака повече от час, понеже той бе на разпит.

Бруно дойде и изглеждаше много изтощен. Тъй като в помещението нямаше стол, той се пооблегна на стената. Обаче начаса заговори по нейния въпрос.

Каза й с много слаб глас, че за съжаление не бил в състояние да заплати плаща. Сред вещите му не били намерени пари. Все пак не бивало да губи още надежда. Той размислил и си спомнил, че има да получава пари от един човек, който е отпечатал негови книги в град Франкфурт. Щял да му пише, стига да му позволят. А за разрешение щял да помоли още утре. Днес по време на разпита му се сторило, че настроението не е особено добро и не попитал, за да не развали всичко.

Докато той говореше, старицата го наблюдаваше с острите си пронизващи очи. Познати й бяха извъртанията и празните обещания на немарливите длъжници. Те пет пари не дават за своите задължения, а когато ги понастъпиш, приемат вид, че са готови да обърнат небето и земята.

- Защо си поръчахте плащ, след като нямате пари да го платите? - попита тя рязко.

Затворникът кимна в знак, че е разбрал мислите й.

Той отговори:

- Винаги съм припечелвал достатъчно от писане на книги и преподаване и си мислех, че ще припечелвам и занапред. А плащът ми бе нужен, тъй като вярвах, че ще мога да поживея още на свобода.

Това той каза без капка горчивина, очевидно само за да не остави въпроса й без отговор.

Старицата отново го изгледа от главата до петите, изпълнена с гняв, но и с чувството, че не може да го улови натясно. И без да каже дума, тя се обърна и бързо напусна стаята.

- Та кой ли ще прати пари на човек, на когото инквизицията готви процес? - каза тя сърдито на мъжа си, когато вечерта легнаха да спят. Той вече се бе поуспокоил за отношението на духовните власти към него, но все таки не одобряваше неуморните опити на жена си да получи парите.

- Той сигурно си има сега достатъчно други грижи - промърмори шивачът.

Тя не каза нищо повече.

Следващите месеци изминаха, без да внесат нищо ново в тази неприятна история. В началото на януари се заговори, че синьорията възнамерявала да изпълни желанието на папата и да му предаде еретика. И тогава в дома на Цунто пристигна нова призовка от Свещения трибунал.

Тъй като не бе посочен определен час, госпожа Цунто отиде там един предобед. Но пристигна ненавреме. Затворникът очакваше прокуратора на републиката, на когото синьорията бе възложила да изготви заключение по въпроса за екстрадирането му в Рим.

Госпожа Цунто бе приета от същия висш чиновник, който някога й бе издействал първото свиждане с ноланеца. Днес старецът й каза, че затворникът изявил желание да говори с нея, но по-добре било тя да размисли дали сега е най-подходящият момент за подобна среща, тъй като на затворника предстояла изключително важна беседа.

Тя отговори кратко, че би трябвало да попитат него.

Един от чиновниците излезе и се върна със затворника. Разговорът се проведе в присъствието на висшия чиновник.

Преди ноланецът, който й се усмихна още от вратата, да може да каже нещо, старицата извика:

- А щом искате да живеете на свобода, защо тогава се държите така?

За миг дребният човечец изглеждаше объркан. През изтеклите три месеца той бе отговарял на толкова много въпроси, че едва ли бе съхранил в паметта си края на последния си разговор с жената на шивача.

- Не получих никакви пари - каза той накрая, - два пъти писах, но не получих нищо. Помислих си, не бихте ли взели плаща обратно?

- Знаех си, че дотам ще я докарате - каза тя презрително. - А плащът ви е работен по мярка и ще бъде много малък за мнозина.

Ноланецът вдигна към старата жена измъчен поглед.

- За това и не помислих - каза той и се обърна към духовника. - Не може ли да се продаде цялото ми имущество и да се дадат парите на тези хора?

- Това е невъзможно - намеси се в разговора чиновникът, който го бе довел, същият онзи едър и охранен монах. - За вашето имущество претендира господин Мочениго. Вие дълго сте живели на негови разноски.

- Той ме покани у дома си - отвърна ноланецът уморено.

Старият духовник вдигна ръка.

- Това вече няма нищо общо с въпроса. Смятам, че плащът трябва да бъде върнат.

- И какво да го правим? - каза старицата упорито.

Лицето на стареца леко почервеня. Той бавно изрече:

- Любезна жено, малко християнско снизхождение би ви приличало. На обвиняемия предстои беседа, която означава за него живот или смърт. Едва ли можете да искате той да се интересува толкова много от вашия плащ.

Старицата неуверено го погледна. Изведнъж се опомни къде се намира. Мина й през ум дали не е най-добре веднага да си тръгне, когато зад гърба си чу тихия глас на затворника:

- Смятам, че има право да иска това от мен. - А когато тя се извърна, той добави: - Трябва да ме извините за всичко станало. Не мислете, че вашата загуба ми е безразлична. Ще подам прошение, за да се изясни случаят.

По знак на стареца едрият охранен монах напусна стаята, след малко се върна и разпервайки ръце, каза:

- Плащът въобще не е предаден с вещите ви. Изглежда, Мочениго го е задържал.

Ноланецът видимо се изплаши. После каза твърдо:

- Това е несправедливо. Ще го дам под съд.

Старецът поклати глава.

- Мислете по-добре за беседата, която ще трябва да водите подир няколко минути. Не мога да допусна повече да се препирате тук за няколко скуди.

Кръвта нахлу в главата на старицата. Докато бе говорил ноланецът, тя бе мълчала и гледала навъсено към ъгъла на стаята. Но сега отново изгуби търпение.

- Няколко скуди ли? - закрещя тя. - Толкова изкарваме за цял месец! За вас е лесно да проявявате снизхождение! Не сте загубили нищо!

В този момент на прага се появи един възвисок монах.

- Прокураторът пристигна - каза той полугласно, поглеждайки с учудване към крещящата старица.

Едрият охранен чиновник улови ноланеца за ръкава и го изведе от стаята. Докато прекрачваше прага, затворникът бе извърнал глава и през костеливото си рамо гледаше към жената. Слабото му лице бе съвсем бледо.

Загубила ума и дума, старицата заслиза по каменното стълбище. Не знаеше какво да мисли. В края на краищата човекът стори всичко, каквото можа.

Когато след една седмица едрият охранен монах донесе плаща, тя не влезе в работилницата. Но застана до вратата и чу как чиновникът каза:

- Всъщност през всичките си последни дни той се занимава само с този плащ. На два пъти подаде прошение, посред разпитите и беседите с градските власти, а и няколко пъти настоя да разговаря по този въпрос с нунция. И наложи своето. Мочениго трябваше да предаде плаща. Впрочем тъкмо сега щеше да му е особено нужен, защото ще бъде екстрадиран и още тази седмица трябва да отпътува за Рим.

Това бе вярно. Бе краят на януари.

1939

© Бертолт Брехт
© Венцеслав Константинов, превод от немски
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 23.07.2008
Антология: Сън с флейта. 130 немски разказа от XX век. Идея, съставителство и превод: Венцеслав Константинов. Варна: LiterNet, 2006-2009