Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни
ЛУАН СТАРОВА: ВРЕМЕ Е ДА СЕ ПОМИРИМ

Ан Мадлен

web

Пристигнал в Югославия след като семейството му напуснало Албания през 1945, за да намери убежище от другата страна на Охридското езеро, писателят Луан Старова, също така и преподавател по френска литература и преводач1, бе югославски посланик в Тунис преди 1989 г., а след това посланик на Република Македония във Франция. Автор на блестяща семейна сага, от която четири части са преведени на френски - в Македония Луан Старова е първият албански писател, допуснат до Академията. На френски излязоха в издателство Fayard2 - Времето на козите (1997), Книгите на баща ми (1998), Музей на атеизма (1999); в издателство Editions de l’Aube - Брегът на Изгнанието3 (2003). Очаква се още да излезе на френски Пътят на змиорките. Луан Старова подготвя в момента последния том на своята сага - Френска връзка, която ще пресъздаде втората световна война през погледа на балканските народи.

Същите романи ли се четат в Белград, Загреб и Любляна? Публикуват ли се хърватски автори в Белград? Кои са издателите, които продължиха през годините на конфликт и идеологическо завербуване да публикуват критични произведения? Как се изграждат мрежи за културно разпространение след фалита на казионните структури?

В няколко страни, от Любляна до Букурещ, Ан Мадлен разглежда текущите трансформации в културата, особено в света на книгите, посредством серия репортажи, портрети и интервюта, едно от които Ви предлагаме.

 

В романите си Вие преразглеждате историята на Вашето семейство. Въпреки това читателят има чувството, че историята на Балканите е темата, която Ви преследва?

“Времето на козите” бе първият роман, който публикувах във Франция. В него разказвам за моето детство и за настаняването на комунистическия режим, но всъщност идеята ми е всяка книга да бъде досущ като метафора на един дълъг период от време. При нас времето е сякаш разстлано в историята: в противовес на Западна Европа - където могат да се определят ясно ограничени исторически периоди - на Балканите времената се смесват. Ние сме твърде натоварени с история, с фалшифицирана история. Тя често ни задушава... Затова, за да пресъздам историята на нашия век, аз взех едно семейство - моето, и сътворих цялостни метафори, тъй като не мога да проследя века хронологично... “Времето на козите” разказва за 1948 г. и идването на комунистите, действието в “Музей на атеизма” се развива по времето на сталинизма в Албания, а в “Крепост от пепел”4 (непубликуван на френски - бел. ред.) се разпростира до 1970-те.

Трябва да се отбележи, че времената действително се смесват във Вашите романи - Вие често си служите с връщания назад във времето, с антиципации или предчувствия. Защо е необходимо това усложнение?

Темите, които ми изглеждат живи и актуални, не са още изчерпани... Опитвам се да отразя сложността на Балканите, нетрайността на нещата и явленията, които ни принуждават повторно да се позиционираме спрямо времето. Нашите колективни идентичности не са достатъчни, най-вече заради слабите ни институции. На Балканите човек винаги има чувството, че се нуждае да допълни нещо - това рефлектира върху книгите ми.

Това проблематично отношение към историята според Вас сърцето на нестабилността на балканския регион ли е?

Да, защото балканските народи се взаимоотричат, което води до войни. Адът, това са винаги другите. Това общо минало, най-вече през османския период, не е художествено структурирано както подобава в своята сложност. Велики писатели от различните балкански страни често са изтъквали сложността на съдбата, непредотвратимостта на конфликтите. Но конфликтите вече са част от миналото заедно с техния поток от жертви и кръв. Ами след това? - Трябва да се помирим. Европа не е ли очевидна парадигма на помирението?

При Вас сякаш бащината фигура въплътява именно помирението?

Според мен конфликтът представлява обща храна, измислена и манипулирана от политиката. Не желая да изброявам престъпленията на тоталитарните идеологии. Моята критика има за амбиция да бъде и изпълнена с хумор. Мисля, че османската епоха е дълъг период от време, нещо като прекъсване на времето, но когато човек разгледа този период, то той си дава сметка, че периодът не може да бъде съден единствено в светлината на последвалите епохи. На Балканите хората почти винаги смятат, че миналото е вид оправдание за настоящето. Поколенията, които са живели през османската епоха и помнят падането й - били те албанци или други, не си послужиха с това като претекст, за да воюват.

Мисля, че на Балканите XX в. наложи виждането за откровената дяволщина на османската епоха. Турците, които бяха господарите на това минало, много по-лесно осъществиха своя катарзис благодарение на светската кампания (лаицизма), проведена от Ататюрк. При нас тези времена са ни останали като хомот, който ни тежи и поражда митове като този за битката в Косово за сърбите, например. Хората като баща ми, които са преживели падането на Османската империя, а след това на трите други империи, не са били хора на разделението. Неговата история - аз я разказвам в “Крепост от пепел” - е невероятна и парадоксална, тъй като той е следвал кораническо право в Истанбул по време на Османската империя, дипломирал се е в новата Турция на Ататюрк, после се е върнал в албанската монархия, за да упражнява професията на съдия, преди да бъде назначен за социалистически съдия в Югославия.

С двата си езика Вие винаги се позиционирате върху “границата”?

Аз принадлежа към семейство имигранти, което е напуснало своята страна, но не се е отдалечило особено - ние прекосихме Охридското езеро и незабавно станахме имигранти, изправени пред друга действителност, едновременно близка, но и различна. Нашата съдба бе да сме близки до тези два свята и да понасяме техните противоречия. Що се отнася до мен, аз приех тази действителност, получавайки образование на славянски език, но и запазвайки албанския си субстрат, както и идентичността на родителите ми. Вярно е, че съм се поставил в двойна ситуация, но никога не противопоставях вътрешно тези две действителности.

Вие пишете на албански и на македонски, което навярно е рядко явление в Балканския район и може би малко шизофренично по наше време?

Да, това е едно доста шизофренично положение, но има и трети език, който ме спасява: френският. Аз живея включително и в този език. Много читатели ме четат в превод. Това доказва, че човешката действителност по тези краища на света не оставя чужденците безразлични, отвъд медийния ефект. Това и смятам за своя задача - да покажа, че се води пълноценен живот на Балканите, че там има извисена култура, това е, което ми вдъхва надежда, което ме спасява от шизофренията. Да пишеш - е да споделяш всемирната съдба с читателя. Човек не пише за себе си, а за да се причестява с писането.

А Вие как се позиционирате като писател спрямо баща си ?

Бих казал, че постоянно пиша диалог между баща и син, сякаш петдесетте първи години от века принадлежат на бащата, а останалите петдесет на сина... Няколко становища са мои - играя ролята на адвокат на баща ми, но и спазвам нужната дистанция. Изпробвам в бъдещето истинността на неговите видения.

Това ли наричате помирение?

Да. Да се приеме действителността е равностойно на преодоляването на парадокса. Днес, когато противоречията бележат апогей, най-напред между албанци и сърби, след това между албанци и македонци, писането на езика на другия се е превърнало в престъпление. Въпреки че френски писател може да пише и на немски, че Набоков е писал на английски и руски, Бекет на английски и френски, Рилке на френски и немски, че писателите от северна Африка пишат на френски и арабски... На Балканите аз съм странен случай. Някои се питат - какво търси този албанец при македонците? Между другото, тези, които ме критикуват за това, че пиша на македонски, са предимно косовските и македонските албанци... Това доказва доколко хората са разделени по дух, при все че живеят на същата територия. Сега се връщам към писането на албански - не конюнктурата ме тласка в тази посока, а вътрешна необходимост: в момента пиша книга за майчиния си език. Книга за майка ми. Съответно албанският сам се наложи.

А всички тези действителни и въображаеми граници, за които говорите, не причиняват ли силна изолация на балканските интелектуалци?

Всеки народ живее твърде изолиран от другите в своите умствени граници. Изолацията е плод на национализма, на затворените граници. Аз лично чета без проблеми на сръбски и български, следя злободневните въпроси, за да знам къде се намирам. Една от книгите ми наскоро бе преведена в България, което рядко се случва на македонски писател5. В бивша Югославия единствено в Загреб се превеждат мои книги. Преди разпадането на [югославската федерация] съществуваше йерархия на народите и на национализмите, но съществуваше и обмен отсам и отвъд националното пространство. Днес ние сме затворени, живеем в ограничени пространства подобни на малки лабиринти.

Какво би могло да разруши лабиринта?

Писателите трябва да си уредят сметките с миналото, с национализма, с престъпленията. Те не трябва да се отъждествяват с потока на историята. За да се преоткрие диханието на голямата литература, трябваше да се стигне до дъното. Вземете за пример немските писатели като Гюнтер Грас. Последният се осмели да превъзмогне разните видове табу и след него новото поколение дишаше много по-лесно. Противоположното на национализма е хуманизмът. Известно е, че национализмът е болест...

Но борбата против национализма няма ли да ни доведе до констатацията, че балканската идентичност е многокултурна и проблематична?

Не - всеки народ си има своите ценности; необходимо е да се признаят ценностите на другите. Да се опознават и признават. Не да се отричат и осъждат, не да се съдят, а да се разберат. Има толкова исторически случаи, при които писатели са се държали по много по-достоен начин, отколкото по нашите земи! Ново поколение трябва да се появи. Писането е също дълбоко навлизане в себе си и без чуждо признание няма как човек да живее и да се приближава до духовното съвършенство. Албански младежи ме попитаха един ден в Швейцария - “Защо не кажеш, че става дума за Албания, за да знаем, че това сме ние?”. Отговорих им, че не е необходимо да се назовава, напротив - аз съм опитал да се освободя от едно присъствие.

Поради същата причина Вие никога не споменавате нито името на баща Ви, нито имената на другите членове на семейството, че дори и на местностите?

Правя го, за да не клоня към биографичното, а напротив към художественото изкуство и към изкуството да убеждаваш. Някои от читателите ми, които са от различни народности и религии, ми казват, че имат чувството, че става дума за тяхното семейство... Следователно е възможно отъждествяването. Велики митове са се родили на Балканите като мита за Прометей или за Сизиф. Интересно е да се констатира, че понастоящем политическите ситуации карат балканските народи да изживеят повторно тези митове. Винаги ми се е струвало, че е по-лесно за народите без солидни и трайни институции да пораждат митични ситуации. Балканите пораждат митове. Има на Балканите едно присъствие на вечно живия мит, който се нуждае от малко ред, за да бъде разбран. На Запад аз се учудих, че читателите ми притежават способността да разбират другите, докато на Балканите хората са твърде вглъбени в себе си.

 

 

БЕЛЕЖКИ:

1. Старова преподава в Скопие. Превел е Реймон Кьоно (бел. прев.). [обратно]

2. Издателя на пълните произведения на Исмаил Кадаре и на романите на Юлия Кръстева (бел. прев.). [обратно]

3. Македонското заглавие е “Балкански ключ”. Същото издателство публикува романа “Антихрист” от Емилиан Станев през 1991 г. (бел. прев.). [обратно]

4. Ристо Лазаров: Луан Старова и понатаму си е свој на своето среде татковите книги, каде што со ретка упорност и филигранска настојчивост ја дообликува својата балканска сага. Сега се нурнува во битолските кадиски сиџили, исцедувајќи ја од нив есенцијата на цела една епоха, на една жива и незавршена историја. Романот “Тврдина од пепел“ е уште едно застанување на овој автор на балканската крстосница, каде што севезден се разменуваат илузии, уште едно отчукување на неговиот часовник (аманет од таткото?) што го означува балканското време. - Критика за книгата “Крепост от пепел”, публикувана на сайта http://www.starova.com.mk. [обратно]

5. Става дума за “Времето на козите”, преведена през 2003 г. Това е най-превежданата книга на Старова с преводи на повече от 6 езика (бел. прев.). [обратно]

 

 

© Ан Мадлен
© Атанас Попов, превод
=============================
© Електронно списание LiterNet, 27.10.2004, № 10 (59)

Интервюто е публикувано на френски език в "Балкански куриер": http://www.balkans.eu.org, на 23.06.2004.