ОСМОТО ЧУДО НА СВЕТА

А.А.Панченко, А.М.Панченко

web | web

Сред почитаните през античността седем чудеса на света е била и халикарнаската гробница на Мавзол - цар на Кария в Мала Азия. Гранитният мавзолей на Ленин, умишлено или случайно приобщаващ се към тази традиция, се отличава от нея по това, че тялото на покойника не е било предадено на земята и следователно не е било скрито от погледа на живите. Това странно отношение към покойника, предизвикало протестите на неговата вдовица и на роднините му, непознато в руската и европейската обредна практика (ако не се смята подражателният мавзолей на Георги Димитров в София), се нуждае от обяснение. Ще започнем от фактите.

Меншевикът емигрант Н. Валентинов (Н. Волски) в мемоарната си книга пише за заседанието на шестимата членове на Политбюро, състояло се няколко месеца преди смъртта на вожда: “Предисторията” на Мавзолея Бухарин разказал на Рязанов, но аз я научих не лично от него, а от преразказите на посредници. Нюансите, оттенъците на мисълта, изказванията на хората, създали тази “предистория”, са крайно интересни. Едва ли ще съумея да предам всичко това в цялата му “релефност”, но все пак ще се постарая, за да бъде охарактеризирана, макар грубо и сбито, позицията на Калинин, Сталин и Риков по този въпрос”.¹

И така, есента на 1923, вероятно края на октомври. Ленин е обречен.

Троцки, Бухарин (тогава първи кандидат-член на Политбюро), Каменев, Калинин, Сталин и Риков предвидливо разговарят (разговорът е полуофициален и се води без протокол) за погребението на Ленин. Пръв се изказва председателят на ЦИК Калинин: “Това страшно събитие не бива да ни свари неподготвени. Ако ще погребваме Владимир Илич, погребението трябва да се отличава с такава величественост, каквато светът никога не е виждал”. Речта на втория оратор - Сталин, съдържала не само емоции, но и разсъждения: “Както разбрах, този въпрос вълнува и някои наши другари в провинцията. Те казват, че Ленин е русин и именно поради това трябва да бъде погребан. Те например са категорично против кремацията, изгарянето на тялото на Ленин. Според тях изгарянето на тялото абсолютно не се съгласува с руското разбиране за любов и преклонение пред починалия. То дори може да се стори оскърбително за паметта му. В изгарянето, унищожаването, разсейването на праха руската мисъл винаги е виждала, така да се каже, последен висш съд над онези, които е трябвало да бъдат екзекутирани. Някои другари смятат, че съвременната наука има възможност с помощта на балсамирането дълго време да съхрани тялото на починалия, във всеки случай достатъчно дълго, за да даде възможност на нашето съзнание да свикне с мисълта, че Ленин все пак вече не е сред нас”.²

Бившият семинарист Сталин е знаел за какво говори: изгарянето неизбежно предполага, че покойникът няма да бъде опят според православния обичай и по този начин ще бъде лишен от надеждата за вечно блаженство. Достатъчно е да споменем екзекуцията на подпоручик Василий Мирович, който скоро след като Екатерина II завзема властта, се опитал да извърши нов преврат и да издигне на престола затворника от Шлиселбург с царско потекло - нещастния Йоан Антонович. Мирович бил екзекутиран на 15 септември 1764 година в Петербург.

Палачът първо му отсякъл главата, а след това главата и тялото били изгорени “накуп с ешафода”. Свидетелят на събитието Г. Державин пише: “...народът, който се намираше по покривите на къщите и на моста, непривикнал да наблюдава екзекуции (екзекуцията била отменена от императрица Елизавета - бел. авторите) и кой знае защо очакващ милосърдието на императрицата, ... ахна в един глас и така се стресна, че от силното движение мостът се разлюля и перилата му се срутиха”.³

Но да се върнем в 1923 година. На Сталин рязко възразил Троцки, чиято реч също представлява разсъждение, поради което заслужава внимание. “Едва когато другарят Сталин завърши речта си, ми стана ясно накъде клонят тези отначало неясни разсъждения и указания, че Ленин е русин и трябва да бъде погребан според руския обичай. Според руския обичай, т.е. според каноните на руската православна църква, светците се създават от мощи. Явно нас - партията на революционния марксизъм - ни съветват да вървим в същата посока, да запазим тялото на Ленин. Преди имаше мощи на Сергий Радонежки и Серафим Саровски, сега искат да ги заменят с мощите на Владимир Илич. Много бих искал да зная кои са тези другари в провинцията, които според Сталин предлагат с помощта на съвременната наука да се балсамират останките на Ленин, да ги превърнат в мощи. Аз бих им казал, че те нямат абсолютно нищо общо с науката марксизъм.”

Троцки също е знаел за какво говори: наистина почиващият зад кремълската стена (т.е. извън осветената земя) покойник в простонародното съзнание започва да се възприема като мощи, способни дори да възкръснат. Ето един епизод от края Брежневото управление, разговор на опашката пред Мавзолея (превеждаме от английски):

“- А кога ще оживее Ленин? - чу се детски глас зад мен.

Обърнах се и видях елегантна жена в кожено яке, която стискаше за ръчичка около осемгодишно момченце. Погледнах я с недоумение.

- Той е за първи път тук и аз му казах, че понякога, когато добри деца идват да Го видят, Той става.”⁴

Марксизмът, поне в руската му версия, не е наука, а лъжерелигия. Достатъчно е да се каже, че методът на нейните адепти е катехизисен: на въпроса (зададен или не) се дава отговор, който не подлежи нито на доказване, нито на обсъждане. “Учението на Маркс е всесилно, защото е вярно” ... “Материята е първична, съзнанието е вторично” ... Партията твърде бързо придобива облика на лъжецърква. Задължителните редовни събрания (това се предписва от Устава), дори и да няма за какво да се говори, приличат на ходенето на църква в неделните дни и в дните на дванадесетте главни църковни празници. Уличните манифестации със знамена, сърпове и чукове и портрети на вождовете са аналогични на църковните шествия с хоругви, кръстове и икони. Започвайки с проповедта за “свободната любов”, партията с течение на времето влиза в ролята на консистория, като практически забранява или извънредно затруднява съпружеските разводи.

На същото есенно съвещание Бухарин, подкрепяйки Троцки, се изказва именно на партийно-църковна тема: “Забелязвам, че някъде в партията, през някакви цепнатини се промъкват странни настроения. Искат да възвеличат физическия прах в ущърб на идейното извисяване. Говори се например за пренасяне праха на Маркс от Англия в Москва. Чувал съм дори да се говори, че ако този прах бъде погребан около кремълската стена, ще увеличи, така да се каже, “светостта”, значението на цялото това място, на всички погребани в братската могила. Дявол знае какво е това!” (На място е споменал дявола.)⁵ Абсолютна пародия на търсенето на Гроба Господен...

Впрочем нито Сталин, нито Троцки са разбирали нещата както трябва, не са били наясно с православната доктрина за канонизирането на светци. И няма нищо чудно в това: Сталин е бил недоизкласил семинарист, а Троцки вероятно не е и отварял Новия Завет. Говори се, че този председател на Реввоенсъвета в разгара на гражданската война съчинил и публикувал във вестниците възвание към бойците от Червената армия, като го озаглавил по следния начин: “Каквото ще вършиш, върши по-скоро”. Наложило се в следващите броеве да се напечата редакционно обяснение, че заглавието нямало никакво отношение към евангелския текст - думите, които Христос казва на Иуда Искариотски по време на Тайната вечеря (Иоан, 13: 27). Каква по-точно е тази доктрина и как се е следвала тя в руската практика?

В православната традиция няма противопоставяне между лишените от плът кости и нетленните тела. Нещо повече, ние почитаме като светци и мъчениците, разкъсани в римските циркове, и онези, които са удавени, изгорени, т.е. онези, от които не е останало нито тяло, нито дори прах. Такива са например мъчениците Василий Анкирски (чиято памет се чества на 1/14 януари), Еладий, Макарий и Евагрий (5/18 февруари), мъченица Антонина (1/14 март). Такива са и канонизираният от старообрядците протопоп Авакум, неговите трима съкилийници и още безброй пострадали за старото благочестие.

Впрочем руската простонародна религиозност твърди друго. Това личи например от съчиненията на Г. Федотов, на когото било писано да бъде очевидец на официалния преход на Русия от богопочитанието към марксистко-ленинския атеизъм. Да му дадем думата.

“Що се отнася до нетленността на мощите, по този въпрос у нас напоследък господстваха абсолютно погрешни представи. Църквата почита както костите, така и нетленните (мумифицирани) тела на светците, които днес също се наричат мощи. Въз основа на голям летописен материал и актове от обследването на свети мощи в миналото и днес Голубински успя да даде примери за нетленни (княгиня Олга, княз Андрей Боголюбски и неговият син Глеб, киево-печорските светци), тленни (св. Теодосий Черниговски, Серафим Саровски и др.) и частично нетленни (св. Дмитрий Ростовски, Теодосий Тотемски) мощи... Макар Църквата винаги да е смятала нетленността на светците за особен дар Божи и за явно доказателство на тяхната слава, в Древна Рус не смятали този дар за задължителен за всеки светец. “Костите са голи, а даряват изцеление” - пише начетеният митрополит Даниил (ХVI в.). Едва през синодалната епоха пуска корени погрешната представа за това, че всички мощи на праведници са нетленни тела. Това заблуждение, донякъде всъщност злоупотреба, за пръв път беше гръмко опровергано от санктпетербургския митрополит Антоний и от Светия Синод при канонизирането на св. Серафим Саровски. Въпреки разясненията на Синода и изследването на Голубински сред народа продължаваха да се ширят предишните възгледи, поради което резултатите от кощунственото отваряне на мощите от болшевиките през 1918-1920 г. за много хора бяха тежък потрес.”⁶

Г. Федотов в случая се проявява като обскурант. Наистина какво го засягат руския народ мненията на митрополит Даниил, на начетения и много почтен историк на Църквата Е. Голубински и още повече на Синода, Петровата “Духовна колегия”, която, каквото и да говорим, има за какво да бъде упрекната? Руското православие - това не са само догматите, не е само обредът, не е само вярата изобщо; това е културата, т.е. житейската практика. “Осмото чудо на света” не е издигнато върху празно място.

Колкото и да е странно, напълно възможно е идеята за постоянно (а не временно) мумифициране на тялото на Ленин да е била подсказана именно от философстващия за мощите Троцки. Проблемът е в това, че практиката на държавния церемониал в Русия през ХIХ в. е предполагала временното балсамиране на починалия император. Останките на Александър I, починал в Таганрог, били пренесени в Москва, след това в Царское село и накрая - изложени в Казанската катедрала в Санкт-Петербург “за народно поклонение в продължение на седем дни” (ковчегът обаче бил затворен) - от 6 до 13 март 1826 г.⁷ На 27 февруари 1855 г. тялото на Николай I било пренесено от Зимния дворец в Петропавловската крепост. Отвореният ковчег бил поставен в катедралната църква и народът “бил допуснат ... да се поклони за последен път на Своя Император, да целуне вледенената му ръка и да се помоли пред ковчега му”.⁸ Така са постъпили и с останките на Александър III.

Може да се предположи, че отначало Сталин е бил ориентиран към тази традиция и е смятал останките на първия “съветски цар” да бъдат изложени само известно време - за “прощаване” и “поклонение”. Въпросът за запазване тялото на Ленин не е бил окончателно решен и през първите дни след смъртта му; Политбюро се е опитвало да го обсъжда с Крупская и роднините на вожда още на 24-25 януари⁹. По-късно обаче събитията тръгват в друга посока.

През нощта на 22 януари 1924 г. Ленин умира. Професор В. Розанов, който лекувал Ленин, пише (през 1925 г.) за болестта му приблизително следното. Болестта започнала с болки в главата и някакво смущение в пръстите на ръката. Диагнозата била поставена веднага и точно - прогресивна парализа, за която не е задължително да се смята, че е ... трети стадий на лично придобит или наследствен сифилис. Един случаен медик-чужденец си въобразил, че неразположението е следствие от отравяне с олово от един от куршумите на Фани Каплан, останал в меките тъкани на шията. Розанов и други руски лекари сметнали това за глупост - явно с основание; но за да не поставят колегата си в конфузно положение, те предложили на Ленин амбулаторна операция, която и била извършена. Болестта обаче продължавала, била скоротечна и завършва със смърт.

Същият Розанов пише за прощаването с починалия. Вождовете се разделили на две групи (според ранга). Онези, които били по-важни, тръгват от Москва за Горки с аерошейна, а по-маловажните - с влак. Поради снежните навеи аерошейната, в която бил и Сталин, закъснява, така че той не пристъпва пръв към смъртния одър. Впрочем неговото сбогуване с вожда останало в паметта на Розанов: той си проправил път с рамене, повдигнал и целунал главата на покойника. Това, разбира се, не е православно сбогуване.

“В 3 ч. 30 мин. на 22 януари Президиумът на ЦИК на СССР избра Комисия по организиране погребението на Председателя на Съвета на народните комисари на СССР и РСФСР Владимир Илич Ленин в следния състав: Председател на Комисията - Ф. Дзержински, членове: другарите Ворошилов, Енукидзе, Зеленски, Молотов, Муралов, Лашевич и Бонч-Бруевич. На първото си заседание, в 4 ч. сутринта на 22 януари Комисията попълни своя състав с другарите Сапронов и Аванесов; на 29 януари с постановление на Президиума на ЦИК на СССР в Комисията беше включен другарят Красин.”¹⁰

Явно решаващи гласове в комисията са имали Бонч-Бруевич, Енукидзе (по онова време най-близкият приятел на Сталин) и Красин. Той, изглежда, неслучайно е бил включен в комисията на третия ден след погребението на Ленин (то се състояло на 27 януари). Именно той обявява публичната дискусия и конкурса за проект, свързани с построяването на втория, също дървен, Мавзолей (първият бил издигнат преди погребението и се е наричал “гробница”). За него с “многостепенни” препратки пише цитираната вече американска изследователка: “Константин Мелников, архитектът, който проектирал саркофага на Ленин, казал веднъж, че “генералната идея” за постоянното съхранение и показване тялото на Ленин принадлежи на Леонид Красин.”¹¹ Този авантюрист, който в началото на века се увличал от “богостроителството” заедно с Горки, Богданов, Луначарски (последният бил пряко причастен към конкурса за проект на гранитен Мавзолей), явно споделял и идеите на Н. Фьодоров.

През 1921 г. в Москва на голямо, тържествено събрание Красин “проповядвал своеобразна вяра във възкресението на мъртвите”.¹² Става дума за гражданската панихида в памет на Л. Я. Карпов, тогавашния ръководител на съветската химическа промишленост и член на президиума на ВСНХ. В словото си в памет на починалия другар Красин в частност казва: “Науката, без да се задоволява само с това да лекува, да възстановява здравето на заболелия организъм, вече се занимава с въпроса за определяне пола на организма, за подмладяването и т.н. Аз съм сигурен, че ще дойде ден, когато науката ще стане толкова могъща, че ще бъде в състояние да възсъздава загиналия организъм. Аз съм сигурен, че ще дойде ден, когато по елементите на човешкия живот ще е възможно човек да бъде възстановен физически. И аз съм сигурен, че когато настъпи този ден, когато освободеното човечество, ползвайки се от цялото могъщество на науката и техниката, чиито сила и величие сега не можем да си представим, ще може да възкресява велики дейци, борци за освобождението на човечеството, аз съм сигурен, че в този ден сред великите дейци ще бъде и нашият другар Лев Яковлевич.”¹³

Е, щом Лев Яковлевич, какво остава за Владимир Илич... Не само православието (“Чакам възкресение на мъртвите”), но и болшевистката религия се е уповавала на плътското безсмъртие. Луначарски, човек що-годе начетен, извежда идеята за “светото царство на комунизма” от Апокалипсиса: “Те оживяха и царуваха с Христа през хилядата години” (Апокалипсис 20: 4). Разсъждавайки за “новия човек”, Луначарски и хората от неговия тип биха могли да си спомнят и новозаветното упование, че отърсилият се от праха на суетата пребивава “с надежда, че и самите твари ще бъдат освободени от робството на тлението при славното освобождение на синовете Божии” (Рим. 8: 20-21).

Тези миленаристки настроения са били разпространени по онова време, особено в зараждащата се научна фантастика. Достатъчно е да си припомним съчинението на Александър Беляев “Главата на професор Доуел”. Разбира се, ние сме далеч от риска да сравняваме Сталин с недобросъвестния и вероломен ученик на този мъдрец, разпитващ главата на своя наставник, макар че подобно сравнение е естествено, ако се вземе предвид версията на Троцки, според която Сталин е убил Ленин. Впрочем “Сталин - това е Ленин от днес” и далеч не е случайно попадането му за няколко години в Мавзолея. (Махнали го оттам, след като старата партийка и лагерна мъченица Д. Лазуркина разказала от трибуната на ХХII конгрес на КПСС за явилото й се видение. Явилият й се Ленин казал, че не иска да лежи редом със Сталин.)¹⁴

Нека фантастът-прозаик Беляев бъде разтълкуван от фантаста-стихотворец Маяковски¹⁵ (“За това”): “Ето го/ големият, тих химик,/ свъсен,/ пред опит е набърчил чело, вглъбен./ Книгата -/ “Цялата земя” -/ името търся./ Двадесети век./ Кой ли да бъде възкресен?/ - Маяковски ето .../ По-ярко лице да потърсим -/ не е красив достатъчно поета./ Ще викна аз,/ точно от тази,/ от сегашната страница/ късо:/ - Не обръщайте по-нататък!/ Мен възкресете!” Поетът мечтае и за възкресение на любимата, надявайки се, че един ден и земните чувства ще се преобразят: “Вашият/ тридесети век ще задмине ятата жалки/ на нашите/ раздиращи сърцето дреболии./ Сега,/ недолюбеното,/ малко по-малко/ ще наваксаме/ в звездността на безбройните нощи/ и ние./ Възкреси ме, макар и за това само,/ че аз, поета, казах - не -/ и отхвърлих делничната глупост/ и страстите низки!/ Възкреси ме,/ макар и за това само поне!/ Възкреси ме,/ да изживея своето искам!” (Превод на М. Манов - бел. на прев.)

Разбира се, тези страстни стихове също са вдъхновени от буквалното тълкуване на Писанието и Преданието (отново хилядолетие: ХХ-ХХХ век; това тълкуване е подкрепено от “общото място” на висшите религии “светът е книга”, при което Господ, създал чрез Словото Вселената, се възприема като пръв писател и покровител на всички поети). Цитатите, които посочихме, са избрани от частите на поемата, озаглавени съобразно християнската традиция: Вяра, Надежда, Любов. Жалко е обаче, че Маяковски се е ограничил с триадата и е забравил за тетрадата, увенчана от четвъртия член - София Премъдрост Божия.

Всички тези надежди са имали не само литературно, но и прагматично въплъщение, пародийно изобразено в “Кучешко сърце” на Булгаков. “Подмладяването” е било не само теория, но и практика в съветския бит. В следреволюционната столица Москва активно действал някакъв медицински институт, който се занимавал именно с това. Естествено от неговата дейност не е имало никаква полза и върхушката на института била разстреляна.

Какво предхожда постановлението на президиума на ЦИК за запазване тялото на Ленин, публикувано във вестниците на 26 януари (ще отбележим впрочем, че то е твърде точно датирано - 24.I, 11 ч.¹⁶)? Предхождат го писма на граждани (не е важно дали са били истински, или не), обнародвани само в едно издание - “Рабочая Москва”, органа на столичните комунисти. Ето някои извадки (от 25 януари): “Тялото на Ленин трябва да се съхрани! Работниците искат това. Но как да стане! - В никакъв случай не бива да се погребва в земята толкова велик и горещо обичан вожд, какъвто беше за нас Илич. Ние предлагаме балсамираният прах да се постави в стъклен, херметически затворен ковчег, в който прахът на вожда ще може да се пази в продължение на стотици години. Ние дълбоко вярваме, че всички работници ще подкрепят тази идея. Ние искаме Илич да е с нас, да не се разделяме с него. Нека той бъде винаги с нас.” (следват 16 подписа “на работници от Рогожко - Симоновски район”).

“Мисълта за това, че Илич физически би останал с нас и необятните маси трудещи се биха могли да го виждат, би утешило (sic!) скръбта от загубата и би повдигнало падналия дух на малодушните другари, вдъхновявайки ги за по-нататъшни битки и победи. Ние настояваме да бъдат запазени за дълго време останките на скъпия учител чрез балсамиране на неговото тяло и за поставянето им в прозрачно помещение (sic!), където работниците биха могли винаги да виждат своя вожд” (подпис: “работници и служещи от строителната кантора на постоянната промишлена изложба ВСНХ”).

“Обръщаме се към Централния и Московския Комитет на РКП с гореща молба: не скривайте от милионите трудещи се праха на Илич под земята. Ние сме дълбоко уверени, че това би било желанието на стотици милиони. Трябва да се направи така, че нашето потомство да има възможността да види тялото на човека, въплътил в живота световната революция. Оставете го на повърхността на земята, на Червения площад. Нека той остане за нас неизчерпаем източник на идеите на ленинизма за благото на трудещите се от цял свят. Така ще дадем възможност на всички да го видят, на всички трудещи се. Ленин трябва да бъде сред нас. Как да се осъществи това, помислете сами (членове на РКП: Гятков и Георгиевич)”.

Но поради каква всъщност необходимост, от гледна точка на авторите или инспираторите на тези писма, е било толкова наложително да се остави тялото на Ленин “на повърхността на земята”? Отговорът е даден на предходната, седма страница на “Рабочая Москва” (ние възпроизведохме осма). Под заглавие “Какво казват работниците? (Из разговорите в Дома на Съюзите)” четем: “Трябва да се запази тялото на Илич. Натъкнеш се на опозицията, отиваш при тялото на Илич и тръгваш отново по правилния път.” И това не е писано от М. Зошченко, макар че много напомня неговия напълно “отразяващ действителността” маниер. Но главното е, че пак се натъкваме на религиозното, по-точно простовато-религиозното светоусещане. Опозицията е ерес и за да се очисти човек от нейния порок, трябва ако не да се докосне, то поне да пообщува с чудотворните мощи. Те ще изцелят съгрешилия.

Речено-сторено. На 27 януари покойникът, временно балсамиран по обикновен начин, бил поставен в първия Мавзолей, построен по набързо направения проект на А. Шчусев (между другото, той е автор на храм-паметника на Куликовското поле и на църквата на Марфо-Мариинската община в Москва). Поради кратките срокове Мавзолеят не бил завършен: горната част така и не била поставена, още повече, че зимата била много студена.¹⁷ Впрочем на тази дървена постройка гледали като на нещо съвсем временно.

През февруари по този повод започва дискусия, открита от споменатия Красин. “Първа задача е изграждането на постоянна гробница на мястото, където сега почива тялото на Владимир Илич. Трудността на тази задача е наистина необикновена. Защото това ще е място, което по своето значение за човечеството ще надмине Мека и Иерусалим (безспорно тук се има предвид Гроба Господен - бел. авторите). Съоръжението трябва да бъде замислено и изградено така, че да просъществува столетия, цяла вечност”.¹⁸

Народонаселението се заема да размишлява. Сътрудникът на Народния комисариат по външните работи Б. Орлов: “Паметникът на Вл. Илич трябва да олицетворява не човека, а идеята, която той е прокарвал. Затова аз бих предложил на мястото на гроба на др. Ленин да се изгради огромна кула, подобна на Айфеловата, и дори по-висока от нея. Най-отгоре трябва да се върти земното кълбо, а долу - огромни маховици, възпроизвеждащи шума и тракането на фабриките и заводите. На върха на тази кула трябва да се постави радиотелеграф, който може да поддържа връзка с целия свят. В кулата може да се изобрази постепенният ход на революцията или даже историческият път на човечеството, от първобитния комунизъм към марксизма...“¹⁹.

Работникът Пестрецов: “Да се построи трибуна на Червения площад, на която да се постави радиотелефон. По време на паради и демонстрации да се пуска пред радиотелефона плоча със запис на Ленин, съответстващ на дадения празник.”

Някой си П. Сметанников: “Високо над Кремъл трябва да се издига фигура на Ленин (върху земното кълбо), която сочи на запад (вероятно той е бил загрижен за световната революция - бел. авторите). Нощем да бъде осветена с червена светлина.” Имало е също и предложение да се построи нов град, който да носи името на Ленин с небостъргачи по 80-100 етажа, заобиколен от паркове и свързан с Москва с електрическа железопътна линия.

Както е известно, тази мегаломания е била не само стихийна, но и открито официозна. На 17 май 1925 г. на заседание на методическата комисия на “художествения отдел на Главнаука при Наркомпрос” се провежда обсъждане на проектите за постоянен Мавзолей и по-точно на др. Л. Коган, който предлагал “да се построи здание на 12-20 етажа, изобразяващо фигурата на В. И. Ленин. Вътре в тази фигура освен гробницата да има помещения за висшите държавни и обществени учреждения”.²⁰ Макар че предложението на др. Коган е било отхвърлено от комисията, но именно във връзка с него е уместно да припомним за неосъществения поради войната Дворец на Съветите с чудовищната фигура на Ленин (това съоръжение е трябвало да замести взривения и разграбен храм на Христос Спасителя), а също и за Пантеона, “паметник на вечната слава на великите люде на Съветската страна”: “С цел да се увековечи паметта на великите вождове Владимир Илич Ленин и Йосиф Висарионович Сталин, а също и на изтъкнатите дейци на Комунистическата партия и Съветската държава, погребани на Червения площад до Кремълската стена, да се построи в Москва монументално здание - Пантеон - паметник на вечната слава на великите люде на Съветската страна. След като бъде построен Пантеонът, в него да се пренесат саркофагът с тялото на В. И. Ленин и саркофагът с тялото на Й. В. Сталин, а също и останките на изтъкнати дейци ... и да се открие достъпът в Пантеона за широките маси трудещи се” (това постановление на ЦК на КПСС и на Министерския Съвет на СССР цитираме по списание “Огонек ”, № 11 (1344) от 15 март 1953 г., с. 8).

Всичко това би било обикновена страница от историята на руския простонародно-православен утопизъм (Маяковски, “Киев”: “Не светия -/ земен,/ друг Владимир/ ни кръщава/ с огнени декрети”), ако не беше своеобразният индустриален фермент (Маяковски, “У нас”: “Чувствам се/ като завод/ съветски,/ който произвежда щастие.” - превод на Н. Антонов - бел на прев.). Това беше ново изкушение за руската цивилизация, официално изразена във формулата “руски революционен размах и американска (resp. - болшевишка) деловитост”, която в просторечната практика съответства на идиома “мелез между негър и мотоциклет”. На това изкушение, за съжаление, тя също не устоя.

На руска почва провъзгласената от болшевиките “индустриализация” беше пряко свързана с надеждите за рай на земята. Могат да се посочат много примери, да речем “Разказ на Хренов за Кузнецкстрой и за хората на Кузнецк” на Маяковски. Дъжд, “оловен небосвод”, кал, борина, студ... Но тъмнината ще бъде изместена от светлина: “И шепот току/ мине/ с водата -/ под/ и над:/ ”След четири/ години/ ще вдигнем/ чудо-град!” (В оригинала - город-сад, т.е. град-градина - бел. на прев.) Как? В епиграфа на стихотворението с бележка “Из разговор” авторът предупреждава: “На това място ще бъде докаран през петилетката 1 000 000 вагона строителен материал. Тук ще се издигне гигант на металургията, въглищен гигант и град със стотици хиляди жители.” (Превод на Н. Антонов - бел. на прев.).

Въглищата и цъфналата градина се отъждествими само в случай, че някой си представя Твореца в ролята на вселенски инженер. И така е било.

“В спомените си за срещата с Циолковски В. Шкловски пише за това, как веднъж Константин Едуардович подхванал разговор с него за “ангелите”, които самият Шкловски трактувал като символ на вдъхновение. А може би под “ангели” бащата на космонавтиката е имал предвид пришълците (по-скоро небесните посланици - бел. авторите), които именно помогнали на него, скромния, поразен от глухотата учител да стане пророк на космическата ера?”²¹ Впрочем Циолковски също е бил фьодоровец. Този религиозен подтекст явно обяснява факта, че първооткривател на тази ера става разорената от войната Русия, за която подобни занимания очевидно не са били според възможностите й (благоразумната Англия например в случая не претендирала за лидерство). Наистина желанието е по-силно от неволята.

Противовес на индустриалния рай става индустриалният ад, отразен в антиутопиите на ХХ век. От подвизаващите се в този жанр автори най-знаменит, и с право, е Дж. Оруел. Но и руските писатели имат забележителни произведения - преди всичко това са А. Платонов (“Изкопът”) и Е. Замятин (“Ние”).

Съветският дискурс изобилства с апокрифни вариации на Православието. Към тях по-точно се отнасят темите за “рождество” и за детството. Ето откъс от спомените на прот. Михаил Ардов (от кръга на московските приятели и доброжелатели на А. Ахматова). Той възпроизвежда разговора си с известния историк на изкуството А. Г. Габричевски за събитията в Москва през януари 1924 година.

“- Спомням си - каза Александър Георгиевич, - излязох от къщи... Имаше голяма опашка пред ковчега на Ленин, хората палеха огньове и се грееха... А на Манежа висеше загадъчен лозунг: “Гробът на Ленин - люлка на човечеството”... Не разбирам, какво означава това (между другото, Габричевски тогава е бил на тридесет и три години, завършил е Московският университет и е слушал лекции в Мюнхен, публикувал е няколко заслужаващи внимание статии - бел. авторите).

- Не е толкова трудно да бъде разшифровано - отговарям аз.

- Ти как мислиш?

- Надявам се, няма да ми възразите - отвръщам аз, - ако кажа, че партията на болшевиките е сатанинска пародия на Църквата, конгресите са събори, парадите, манифестациите и митингите - ритуални действа, чучелото на Ленин пародира светите мощи и така нататък...

- Имате основание - съгласява се Александър Георгиевич.

- Значи - продължавам аз, - лозунгът “Гробът на Ленин - люлка на човечеството” - това е пак сатанинска пародия на молитвата към Христос: “Твоят Гроб е извор на нашето възкресение”.²²

Струва ни се, че е възможно и друго тълкуване. Люлката е пряк паралел на витлеемските ясли. Неслучайно през съветската епоха (и до днес) детските заведения се наричат ясли и градини. Със същата символика явно е свързан и малкият дървен макет на симбирския дом на Улянови, “отвътре и отвън осветен с електричество”, който бил поставен на трибуната на втория Конгрес на Съветите до масата на президиума (за тази “люлка” на вожда се съобщава във вечерния брой на “Красная газета” от 4 февруари 1924 година).

В култа към Ленин значителна роля играят мотивите, свързани с детството и отношението към децата. Трудно е да се каже дали тук съзнателно е използвана Христовата заповед “бъдете като децата”. Детството е, така да се каже, гаранция за невинност и съвършенство и понеже всеки държавен мъж (особено ако той е нелегитимен властител) е безспорен насилник, неговата непорочност се нуждае от доказателства. В този план “брадвичката на Джордж Вашингтон” и “счупената гарафа на Володя Улянов” са предмети от едно и също семантично поле. Колкото по-голяма дистанция разделяла съветските потомци от техния вожд, толкова повече обичал той децата: организирал за тях новогодишни тържества с елха (всички забравяли, че елхите - коледните и новогодишните - са били забранени от болшевиките и са разрешени едва в навечерието на новата 1936 година), изпращал им лакомства, когато самият той не е имал какво да яде и т.н. В края на краищата тази митологема втръсна на всички и може би във връзка със стогодишнината на Ленин се появи зъл анекдот. На среща с деца Надежда Константиновна Крупская разказва (въпреки безплодието си тя е била главен специалист по проблемите на децата):

- Знаете ли, колко много обичаше децата Илич? Спомням си, живеехме в Поронин. Всяка сутрин Илич се бръснеше с бръснач. А хазяйката имаше противно хлапе - все досажда на Илич, вре се, пречи. Е, и Илич го пращаше на... Ето виждате ли, колко обичаше той децата - само го пращаше на..., а пък можеше и да го резне с бръснача.

Впрочем “детската митология” се появява твърде рано и най-вероятно не се е натрапвала. Едно от първите документални свидетелства за нея са “надписите на децата от училище № 2 при Московско-Казанската железопътна линия, които те направили върху листата на положения от тях венец върху ковчега на Ленин”. Мотивите на тези многобройни надписи са следните: Ленин бил “добър”; “добър и работоспособен”; лицето му било скучно, а очите - весели; той бил мъдър и знаел всичко и много обичал котетата и децата.²³

Реализацията на култа към Ленин в малката и в монументалната пластика също има опора в практиката на руското православие. Да вземем например скулптурните изваяния, които започват да се множат в невиждано количество скоро след смъртта на Ленин. В статията си “За паметника на Владимир Илич” Л. Красин пише: “Почти няма голяма фабрика или завод, няма село или град, където хиляди и хиляди работници и селяни да не мислят за това, как и те да имат на техните площади, улици и клубове свой Илич от камък, чугун, бронз или в краен случай от гипс”.²⁴ Свой Илич - това е геният на мястото, домашното божество. Подобна роля в традиционната народна култура са имали дървените скулптури на Никола и Параскева-Петка. “За разлика от всички останали светци на православната църква, с изключение на Николай Чудотворец (т.н. Никола Можайски), се е запазил обичаят тя (Параскева-Петка - бел. авторите) да бъде изобразявана и във вид на дървена скулптура... Като се започне от покрайнините на блатиста Белорусия, от бреговете на Десна и Киев до далечните покрайнини на Великорусия и Бяло море - поклонението пред образа на Параскева-Петка във вид на изваяние си остава и досега неизменно и всенародно.”²⁵ Забележително е, че тези изваяния са били поставяни до почитани в съответния край кладенци, камъни, т.е. от простонародна гледна точка, на границата между сакралния и профанния свят. Това като че ли удостоверявало постоянното земно присъствие на митологичния персонаж.

В иконографията на Ленин е отразено и неговото земно служене. Това са обикновено нещо като житийни сцени, отразяващи различни епизоди от живота - житие и обграждащи портрета - лик, или “комплект от ликове”. “В редица градове на нашата страна през 1924 г. се издават плакати с художествено оформени фотомонтажи. В Москва издателство “Новая деревня” издава плакат “Владимир Илич Улянов-Ленин” в 50-хиляден тираж (автор на плаката е Г. Лебедев). Около портрета на вожда са подредени фотографии, изобразяващи Ленин в различни периоди от живота му. Най-отдолу е поместен текст с биографията на Илич.”²⁶

В края на юли 1924 г. било завършено “постоянното балсамиране” на тялото (после в течение на десетилетия то се наблюдава от специално създаден институт). Благодарствена реч пред лекарите произнася Енукидзе, който между другото казва: “От само себе си се разбира, че нито ние, нито нашите другари сме искали да създадем от останките на Владимир Илич някакви “мощи”, чрез които за популяризираме или да запазим спомена за Владимир Илич. Със своето гениално учение и с революционните си действия, които остави като наследство на цялото световно революционно движение, той се самоувековечи достатъчно.”²⁷ За отбелязване е, че точно този фрагмент е бил пропускан при публикуването на речта през 70-те години. А именно той потвърждава достоверността на сведенията, съобщени от Н. Валентинов. Енукидзе се е издал и на всичко отгоре се е оказал лош пророк.

Тялото на Ленин било пренесено във втория, построен отново по проект на Шчусев и отново дървен, мавзолей, където го закриляло знамето на парижките комунари, предадено от френските комунисти на Московския комитет на РКП (б). Откритите конкурси с тяхната шумотевица и глупост явно скоро омръзнали на Сталин. През пролетта на 1929 г. той създава нова комисия под председателството на Ворошилов. Изборът й отново пада върху Шчусев, който, доразработвайки предишните си проекти, става именно автор на гранитния Мавзолей. С откриването му на 10 ноември 1930 година завършва шестгодишната епопея на погребението.

Идеалът за нетленност на тялото е характерен в еднаква степен и за светеца (местния и канонизирания), и за “нечистия покойник”. Според руското суеверие, изобличавано още от св. Серапион Владимирски (руски проповедник от ХIV в. - бел. на прев.), “нечистите покойници” - това са самоубийците, самоотровилите се, удавниците, доизживяващи “след смъртта си своя, т.е. отредения им при раждането живот, прекъснат преждевременно поради някакъв нещастен случай”.²⁸

В историята на руското православие има хора, които от “нечисти” покойници са станали светци. Такъв е дванадесетгодишният пинежанин Артемий Верколски (паметта му се чества на 23 юни по ст. ст.), който е почти връстник на Иван Грозни. Той бил убит от мълния в полето, където орял заедно с баща си.²⁹ Хвърлили го в гората, а след няколко години забелязали, че тялото му е останало нетленно. Артемий бил удостоен и с погребение, и с почитание. Срещу село Веркола, на ниския бряг на Пинега била построена обител в негова памет. Кирил Велски, също северноруски подвижник³⁰, като не издържал болярския гняв, се удавил в реката пред очите на всички. Този самоубиец (според православните канони самоубийците не бива да бъдат опявани и погребвани в осветена земя) също бил причислен към лика на светците.

Тези метаморфози не могат да бъдат обяснени с никакви рационални концепции, с никакви народни размисли или предразсъдъци. Съществува фолклорна, емоционално-афектна сфера, съпътстваща обреда и пораждана от него. И нечистите покойници, и нетленните светци, и балсамираното тяло на Ленин са породени от народното съзнание и извикват в него едни и същи чувствени сигнали: трудноразличимият образ на отвъдния свят, който може да бъде и свещен, и нечист, благ и опасен..., се проектира върху емпиричната действителност, по-просто казано - върху земния живот. Мъртъвците - и там, и тук - “са като живи”: Взаимното проникване и съвместното съществуване на езическите, православните и “атеистичните” традиции е нещо съвсем естествено. Всички те принадлежат на общия поток на националната религиозност, какъвто и облик да приема тя³¹.

Странният, поразил въображението на много хора обред при погребението на Ленин поражда съответните фолклорни и псевдофолклорни текстове. Прекаралият известно време в Москва американец Теодор Драйзър пише през 1928 година: “Много хора ми разказваха, че балсамираното му тяло е такова, каквото е било в деня на смъртта му - забулено от суеверия. Докато той лежи тук, докато не се промени, комунизмът е в безопасност и нова Русия ще процъфтява. Но (прибавяха те шепнешком) ако той изтлее или пък бъде обезпокоен от някого, тогава ще настъпят печални промени - краят на неговата велика мечта!”³²

Според сведенията на политическото разузнаване от онова време в Москва се носели “слухове”, че нощем Ленин става и броди из столицата и наблюдава живота й.³³ В “Новый мир”, през 1925 г. членът на литературната група “Перевал” Радион Михайлович Акулшин публикува приказката “Хитрият Ленин” - на същата тема. Нейният герой моли “главния съветски доктор” да направи така, че той да умре, “само че не наистина, а привидно”.³⁴

“Какво пък - отговаря докторът, - може. Ще те сложим не в гроб, а в една просторна стая, за приличие ще те покрием със стъкло, никой да не те пипа с пръст, че то сигурно ще те пипат.

- Само че виж какво, докторе, това да си остане в пълна тайна между нас. Ти ще знаеш, аз, и на Надежда Константиновна ще кажем.”

По-нататък се разказва за стоновете на народа, за сълзите на комунистите, за това как на всички “сърцата им се свиват”: ами ако изведнъж осиротялата държава я “нападнат англичаните и французите”. Слагат Ленин “в хранилището, мавзолей (sic!) се казва”. Веднъж той излиза и за три нощи посещава Кремъл, един завод и една селска къща. Навсякъде пълен ред. “Излязъл Ленин от селската къща радостен, легнал в мавзолея, успокоен, и спи ето вече много дни след странстванията си. Ама вече сигурно ще се събуди. Ех, каква радост ще бъде! Нито можеш я разказа, нито можеш я описа.” Наистина: “Нощем, в дванадесет часа императорът излиза от гроба...” (цитира се стихотворението на В. Жуковски “Ночной смотр” - бел. на прев.).

Съдбата на тази приказка, за която авторът й твърдял, че “се разказва по вятските села”, е забележителна. Под заглавие “Скоро Илич ще се събуди” и леко “поизчистена” тя е препечатана от А. Пясковски в известния навремето сборник “Ленин в русской народной сказке и восточной легенде” (М., 1930, с. 40-43). М. Азадовски, позовавайки се именно на нея, оценява повечето от текстовете в сборника като явна фалшификация³⁵.

Православни паралели на преразказаните от Драйзър слухове има много. Ще посочим два, един “позитивен” и един “негативен”. Според една старинна новгородска легенда градът ще благоденства дотогава, докато свитата ръка на Спасителя от стенописите на катедралния храм “Св. София” не се отпусне.³⁶ Обратно, запазването на телесната обвивка може да породи представи за беди и нещастия. За това пише Н. Сумцов в раздела “Опрощението на прокълнатия самозванец”³⁷: “Тялото на прокълнатия самозванец не можело да се разложи, докато Петър Могила (Киевски и Галицки митрополит от 1632 г. до 1647 г. - бел. на прев.) не отменил проклятието. Тази легенда е послужила като основа за разказа на Думитрашков “Омагьосаният”38

Всяка религиозна, социална и културна криза се съпровожда от промени в обредите. Това се отнася и за календара, и изобщо за “модата”, и за важните моменти от човешкия живот - раждане, инициация, брак, смърт. Rites de passage, ако трябва да употребим термина на А. ван Женеп - световен закон, от който няма изключения. Болшевишка Русия също не представлява изключение. Тя приема григорианския календар, кръщението се опитват да заменят с приемане в октомврийската организация (“боготърсачът” Луначарски самолично е приемал за октомврийчета бебета), а почетния ъгъл с икони в къщата - с “Ленински кът”. Що се отнася до ритуалното оформление на погребенията, то винаги е било и винаги ще бъде главен и най-труден проблем, понеже последният приют на човека е най-тясно свързан с представите за безсмъртието на душата, задгробният живот и вечното спасение. Неслучайно археологията разпознава появата на някакви вярвания преди всичко по погребенията.

Буквално от октомври 1917 година “новите хора“ се заемат с търсенето на нови обредни форми. Тогава именно възниква гробището на Червения площад, където са погребани “Жертвите на революцията” (всъщност то просто било възобновено, тъй като погребения тук е имало отдавна - достатъчно е да споменем гроба на Василий Блажени, който бил присъединен към Покровската катедрала като параклис). Очевидецът на церемонията Джон Рид разказва: “Млад студент ни заговори на немски:

- Това е братска могила - каза той, - утре тук ще погребем петстотин пролетарии, паднали за революцията.

Слязохме с него в ямата. Кирките и лопатите работеха с трескава бързина и купчината пръст непрекъснато растеше. Небето над нас беше гъсто осеяно със звезди, а древната стена на царския Кремъл се издигаше някъде из висините.

- Тук, на това свещено място - каза студентът, - най-свещеното в цяла Русия, ще погребем нашите светци. Тук, където са царските гробове, ще почива нашият цар - народът...”39

Ще допълним думите на студента. Разликата между царските гробове и този общ гроб се състои в това, че царете почиват в осветена земя, при това в Архангелската катедрала (Архангел Михаил е “царски ангел” и на Запад, и у нас; той покровителства и Карл Велики, и Иван Грозни), а “нашите светци” почиват зад стената, т.е. “извън оградата”. Отново се налага да си припомним за “нечистите покойници”. В градовете ги погребвали по следния начин: струпвали телата в обща яма, а в четвъртъка преди Петдесетница отслужвали обща панихида и заравяли ямата с пръст.⁴⁰ Тази яма е разновидност на братската могила.

Ето такъв е културно-религиозният контекст на странното погребение на Ленин. То не се поддава и не подлежи на рационално обяснение и рационална оценка. Проблемът е в това, че обредът, както и всяко проявление на митологическото съзнание, се намира извън сферата на умозрителните категории. Това е сферата на подсъзнателното. Въпреки написаното от Адлер и Юнг, Фройд и Фром, не бива да се опитваме да я преведем в правилни силогизми. Човешкият разум не е всемогъщ и подсъзнателните процеси могат да бъдат разпознати и описани само по крайните резултати. Въпросът “защо” в дадения случай е неуместен. Така е било, така е и така ще бъде.

БЕЛЕЖКИ

1. Валентинов, Н. (Н. Вольский) Новая экономическая политика и кризис партии после смерти Ленина: Годы работы в ВСНХ во время НЭП. Воспоминания. Москва, 1991, с.146. [обратно]

2. Пак там, с. 147. [обратно]

3. Державин, Г. Р.Сочинения. Т. VІ. СПб., 1871, с. 446. [обратно]

4. Tumarkin N. Lenin Lives! The Lenin Cult in Soviet Russia. Cambridge (MA), London, 1983, p. IX. [обратно]

5. Валентинов, Н. (Н. Вольский) Новая экономическая политика..., с. 148. Срв. изпуснатата от Маяковски дума в “Разговор с другаря Ленин“: “Другарю Ленин,/аз ви докладвам/ така,/ от душа,/ без ред./ Другарю Ленин,/ работа адова/ има да вършим/ и вършим навред.” (Курсивът е наш - бел. на авторите) (Превод на Н. Антонов. Вж. Владимир Маяковски. Избрани стихове, София, 1972, с. 364 - бел. прев.) [обратно]

6. Федотов, Г. П. Святые Древней Руси. Москва, 1990, с. 37-38. [обратно]

7. Шильдер, Н. Александр І. // Русский биографический словарь. Т. І. СПб. 1896, с. 381-382. [обратно]

8. Духовное завещание и последние дни жизни императора Николая Первого. Москва, 1856, с. 29-54. [обратно]

9. Волконогов, Д. Н. Ленин. Политический портрет. Кн. 2. Москва, 1994, с. 365. [обратно]

10. Отчет Комиссии ЦИК СССР по увековечению памяти В. И. Ульянова (Ленина). 1924. 21/І-1925, Москва, 1925, с. 9. [обратно]

11. Tumarkin, N. Lenin Lives! pp. 180-181 с позоваване на Starr F. S. Melnikov: Solo Architect in a Mass Society. Princeton, 1978. P. 249. Последният е използвал архива на К. Мелников. [обратно]

12. Ольминский, М. Ленин или не Ленин. По поводу Х тома сочинений Ленина. // Пролетарская революция, 1934, № 1, с. 149-150. [обратно]

13. Красин, Л. Б. Памяти Карпова. // Лев Яковлевич Карпов. Сборник статей и воспоминаний. Москва-Ленинград, 1928. [обратно]

14. ХХІІ съезд КПСС. Стенографический отчет. Т. ІІІ, Москва, 1962, с. 121. [обратно]

15. Тук и по-нататък цитираме поета по изданието: Маяковский, В. В. Сочинения в одном томе. Москва, 1941. [обратно]

16. Отчет Комиссии ЦИК СССР..., с. 25. [обратно]

17. Хан-Магомедов, С. О. Мавзолей Ленина. История создания и архитектуры. Москва, 1972, с. 46-47. [обратно]

18. Красин, Л. Б. Архитектурное увековечение Ленина. // О памятнике Ленина. Ленинград, 1924, с. 24. [обратно]

19. Котырев, А. Н. Мавзолей Ленина. Проектирование и строительство. Москва, 1971. Оттук са взети и останалите цитати. [обратно]

20. Пак там, с. 110, с позоваване на архивни материали. Особено интересен ни се стори проектът на Н. С. Крилова (според архивен опис № 51) с предложение да се издигне огромен скален къс, по който “безспир да се движат влак и трактор и да тече ручей” (пак там). [обратно]

21. Кондратов, А. М., Шилик, К. К. Как рождаются мифы ХХ века. Ленинград, 1983, с. 106. [обратно]

22. Ардов, М., прот. Легендарная Ордынка. // Новый мир, 1994, № 5, с. 150. [обратно]

23. Ленину 21 января 1924. Москва, 1924, с. 413-416. [обратно]

24. Красин, Л. О памятниках Владимиру Ильичу. // О памятнике Ленину. Ленинград, 1924, с. 9. [обратно]

25. Максимов, С. В. Нечистая, неведомая и крестная сила. СПб., 1994, с. 192. [обратно]

26. Алексеев, Д. Ленин в агитплакатах первых лет Советской власти. // Искусство, 1970, № 6, с. 38. [обратно]

27. Отчет Комиссии ЦИК СССР..., с. 47. [обратно]

28. Зеленин, Д. К. Очерки русской мифологии. Вып. І. Умершие неестественной смертью и русалки. Пг., 1916, с. 5. [обратно]

29. За двоякото отношение към убитите от мълния вж.: Успенский, Б. А. Филологические розыскания в области славянских древностей. Москва, 1982, с. 40-41. [обратно]

30. За тях вж.: Дмитриев, Л. А. Житийные повести русского Севера как памятники литературы ХІІІ-ХVІІ вв. Эволюция жанра легендарно-биографических повествований. Ленинград, 1973. [обратно]

31. Вж.: Lenhoff, G. The Notion of “Uncorrupted Relics” in Early Russian Culture. // Christianity and the Eastern Slavs. Vol. 1: Slavic Cultures in the Middle Ages. (California Slavic Studies. Vol. 16). Berkeley; Los Angeles; Oxford, 1993. [обратно]

32. Dreiser, T. Dreiser Looks at Russia. N. Y., 1928, p. 31. [обратно]

33. Великанова, О. В. Образ Ленина в массовом сознании. // Отечественная история, 1994, № 2, с. 180. [обратно]

34. Акульшин, Р. Три сказки. Гражданская война и Ленин в народном творчестве. // Новый мир, 1925, № 11, с. 120-128. [обратно]

35. Азадовский, М. К. Ленин в фольклоре. // Памяти В. И. Ленина. Сборник статей к десятилетию со дня смерти. 1924-1934. М.-Л., 1934, с. 881-897. [обратно]

36. Новгородский край в религиозных преданиях. Легенды о гибели Новгорода. Вып. І. Новгород, 1927, с. 8. [обратно]

37. Сумцов, Н. Ф. К библиографии малорусских религиозных сказаний. // Сборник Харьковского методико-филологического общества. Т. 8. 1896, с. 312. [обратно]

38. В действителност тялото на Лъжедмитрий (а Сумцов явно говори именно за него) било откарано на Покровското гробище, т.е. там, където погребвали “нечисти покойници” (вж. по-долу). Обаче и това изглеждало недостатъчно - след известно време трупът му бил изровен и изгорен (вж. Снегирев, И. М. О скудельницах или убогих домах. // Труды и Записки Общества Истории и Древностей Российских. Т. ІІІ, Кн. І. Москва, 1826; Успенский, Б. А. Царь и самозванец: самозванчество в России как культурно-исторический феномен. // Художественный язык Средневековья. Москва, 1982, с. 216. [обратно]

39. Рид, Джон. Избранное. Кн. І. М., 1987, с. 272. [обратно]

40. Зеленин, Д. К. Очерки русской мифологии, с. 60-63. [обратно]

© А. А. Панченко, А. М. Панченко
© Евгения Трендафилова, превод
=============================
© Електронно списание LiterNet, 24.11.2004, № 11 (60)

Други публикации:
Критика, 2002, № 1-2.

Преводът е направен по: А. М. Панченко. Русская история и культура. Санкт-Петербург, 1999, с. 476-497.