Астрид Линдгрен

web | Кати в Париж

- Ева се е променила - каза Ленарт една вечер, докато лежахме в леглото и бъбрехме. - Какво става с нея?

- Не зная - отвърнах аз. - Никой в кантората не смее да я заговори, а днес се разплака, когато адвокатът й показа писмо, в което тя бе нарекла един клиент "придворен сплетник" вместо "придворен съветник".

- Иначе на това щеше само да се разкикоти - каза Ленарт. - Сигурно нещо се е случило с нея.

- Чете поезия - продължих аз. - Това е може би най-обезпокоителното. За страха и нищожността на живота или нещо такова. Само си помисли, говоря за ЕВА!

- Трябва да иде на лекар - каза Ленарт. - Може да е анемия.

Не мислех, че е анемия, но бе мъчително да гледаш тази тъжна, променена Ева. Тя вече не идваше така често у нас и когато я попитах защо, каза: "Вие сте непоносимо щастливи."

В повечето случаи си седеше сама вкъщи. Всичките младежи, които обикновено се умилкваха около нея, вече не се мяркаха. Една вечер отидох при нея. Тя седеше в тъмното, мислеше за нещо и ми се стори, че е плакала.

- Ева, какво става с теб?

- Преживявам криза - каза тя.

Но повече не можах да изтръгна от нея.

- Почти съм убедена, че върти някаква тайна любовна история, за която не зная нищо - казах по-късно на Ленарт. - Може би най-после се е влюбила сериозно в някого, който й бяга. Може би в адвоката!

- Това е в нейния стил - каза Ленарт строго. - Тя има необикновен талант да обърква всичко.

Но в един сив и студен февруарски ден, когато Ева и аз се прибирахме от кантората по "Биргерярлсгатан", на няколко крачи пред нас видяхме Петер. Не беше сам. Едно страховито създание с платиненоруса коса ситнеше до него в снежната лапавица на гигантските си токчета. Ева рязко се спря и здраво ме хвана за ръката. Не помръднахме, докато двойката не изчезне в "Риче".

- Не, не съм влюбена в него - каза ми Ева същата вечер. - Поне не мисля така. Но през цялото време се опитвах това да стане и плачех, когато не се получаваше. Защото все пак го обичам, виждаш ли. Никого не обичам повече от него. И стана толкова пусто и скучно, откакто вече не идва. Той ужасно ми липсва.

- След това описание почти може да се допусне, че си малко влюбена - установих аз.

- Ако все пак това е вярно, или по-точно казано... да, но сега той си има друга и навярно е хубаво, че е така. - Тя тежко въздъхна. - И накрая се въртиш в кръг, гледаш Ленарт и тебе и си казваш, че навярно и ти самата би могла да имаш същото, ако не беше такава необикновена гъска... о, изобщо да не бях се раждала!

После помълча известно време и накрая каза:

- Но ако ми падне тази платиненоруса сврака, ще я ухапя!

Зимата - и животът - продължаваха. Февруарският мрак тегнеше над Стокхолм и над мен, така ужасно копнеех за пролетта. За пролет, слънце и цветя - и нова фигура. Тази, която имах сега, бе толкова тромава.

Отказах се от работното си място. В мига на раздялата изпитах толкова мъчително чувство. Четири години бях прекарала в тази кантора и ни бе толкова хубаво.

- О, колко пусто ще стане без теб - каза Агнета.

- Понякога ще наминавам на гости - казах аз.

- Не е същото - отвърна Барбро. - Не, за нас ти си вече изгубена, Кати.

Когато за последен път си тръгнах оттам, чувствах се малко изгубена.

Но в първите дни неудържимо се наслаждавах, че вече не трябва малко преди девет без дъх да тичам от къщи. Поглеждах часовника... по това време би трябвало да съм на "Стуреплан"... сега би трябвало вече да седя пред пишещата машина. А ето че си се разхождах напред-назад и бях луксозна съпруга, бе прекрасно!

Прекрасно... да, сигурно... но часовете се нижеха толкова бавно. Целият ден минаваше само в чакане Ленарт да се прибере вкъщи. Постоянно поглеждах часовника и ако Ленарт закъснееше съвсем мъничко, чувствах се като измамена. Опитвах се да бъда разумна, но не ми се удаваше. Утешавах се с мисълта, че ще бъде различно, щом вече имам своето дете. Тогава всеки миг щеше да е съдържателен.

Започнах да шия бебешки дрешки и това бе толкова хубаво! Веднъж дневно слизах тромаво по стълбите и се пораздвижвах. Кандилках се през снежната лапавица на улиците и се чувствах с двадесет години по-стара, отколкото бях. Понякога жадувах да се завърна в кантората.

Една сутрин бях в нашата млекарница. На стената висеше календар, който оповестяваше, че е 26-ти февруари. Това е дата, която никога няма да забравя. Този ден ще помня през целия си живот.

Жената зад щанда ме разгледа изчерпателно и с многозначително поклащане на глава каза:

- Май скоро ще го бъде, нали?

- Надявам се - казах аз.

В този миг нямаше други клиенти в магазина, а тя бе много словоохотлива.

- Е, при вас сигурно ще мине добре, госпожо Зундман - каза тя. - Макар че първият път винаги е най-трудно.

- Сигурно е така - казах аз и усетих, че се уплашвам.

- Да, да, първият път е най-трудно - повтори тя, за да е сигурна, че съм й повярвала.

После подхвана хубав малък разказ за родилната треска, цезаровото сечение и припадъците поради липса на белтъчини, случили се на най-близките й приятелки. Опитах се да се отбранявам, но не успях. Облегнах се тежко на щанда, сърцето ми биеше тревожно.

- Но при вас сигурно ще мине добре, госпожо Зундман - заяви тя с поглед, който ясно подсказваше, че навярно съществува възможност хиляда на една да оживея.

Но после каза още нещо. Нещо ужасно.

- Миналата година сестра ми роди момченце - каза тя. - Толкова им е мъчно за него, мислят, че нещо не му е наред.

Тогава грабнах бутилката с мляко и побягнах.

Навън снегът валеше на едри мокри снежинки. Вдигнах лице и ги оставих да падат върху очите ми, които горяха от сълзи на страх.

Никога стълбите до моя пети етаж не ми се бяха виждали толкова стръмни. Мило дете, идвай по-скоро, повече не мога да те нося. Идвай по-скоро, за да видя, че си нормално, добре сложено детенце!

Стисках перилата така, че кокалчетата на дланите ми побеляха. Ако пък... ако пък... не, не, не и моето дете, имай милост... не и моето дете!

Ръцете ми така трепереха, че едва успях да пъхна секретния ключ в ключалката.

На дивана в хола лежеше малка ризка. Мека бяла ризка с бродирана яка. Седнах до нея и високо я вдигнах. Платът е толкова мек, за да не нарани меката ти кожа. Направила съм толкова фини, тънки ръбчета. Оплела съм ти и малка шапчица, и топла жилетчица, за да я обличаш, когато излизаме на слънце. Но ако пък... ако пък... не, имай милост! Да, ако все пак! Има ли смисъл тогава да излизаме на слънце? Има ли смисъл да ти дарявам слънце, любов, грижи и добра храна, тъй че да пращиш от здраве, а ръцете и краката ти да стават набити и закръглени? Всичко това само ще удължи празния ти живот... Няма ли да е по-добре за тебе да не живееш, щом не можеш да възприемеш нищо от красотата и любовта около себе си?

Сега вече знаех! Знаех си го! Няма да родя нормално дете, никога! То ме гледаше с празни очи, обвиняващо, едно жалко, клето създанийце, което не е искало да се появи на тази земя. Ти, бедно малко същество, но все пак аз съм ти майка, ти имаш майка, която те обича, макар да не го усещаш и никога нищо да не усетиш. О, не бива да прекараш живота си във вечна пустота! Навярно съществува друг свят, където такива като теб се пробуждат сред светлина и великолепие и стават малки, румени, нормални дечица с весели очи и засмени устни. Ще идем там, ти и аз... ще тръгна с теб, не бой се, не е трудно. Ще те взема на ръце, ще слезем само до залива на Зоологическата градина и после ще бъдем вече там, любимо мое.

26-ти февруари... Никога няма да забравя този ден! Колко самотна и нещастна се чувствах, как копнеех за Ленарт, как се измъчвах! В цялата къща бе тихо. Отнякъде се чуваше дрънкане на пиано, иначе можех да си помисля, че няма никого освен мене на тази планета.

Снегът валеше ли, валеше. Стоях на прозореца и премигвах, за да отпъдя сълзите. Изтичах в кухнята, отидох в "детската стая", където вече бе сложено малко бяло креватче. Не, не, имай милост - вече не можех да гледам това креватче... И защо, защо, защо Ленарт не идваше?

Той си дойде и аз се овесих на врата му като голям, тежък воденичен камък и сред сълзи му изповядах, че няма да родя нормално дете.

Ленарт загрижено поклати глава.

- На детето няма да му има нищо - каза той. - По-лошо е положението с клетата му майка. Но сладка Кати, не плачи!

Каквото и да ми говореше, нищо не помагаше. Успокояваше ме. Караше ми се, убеждаваше ме, но аз веднъж завинаги бях решила, че няма да родя нормално дете.

Ленарт прояви голямо търпение.

Лека-полека се опомних. В мен колебливо се прокрадна лъч на надежда и почувствах, че душевните ми спазми поотслабват. Утре може би щях да се смея на всичко.

- Ако някоя роди здрави, нормални деца, това ще си ти - каза Ленарт, - цял рояк, здрави като летни ябълчици.

- Не искам други деца - казах аз и упорито стиснах устни.

- Така ли? - попита Ленарт. - По-рано твърдеше, че искаш да имаш четири.

- Размислих - казах своенравно. - Положително не искам да имам четири деца. Според статистиката всяко четвърто дете, родено на този свят, е китайче, и не вярвам, че братята и сестрите му ще бъдат мили с него.

Ленарт се разсмя.

- Не си ли въобрази днес още нещастни деца?

- Не, това ми стига - казах аз.

Защото не посмях да му разкажа, че имам още една натрапчива мисъл, имах я отдавна и за нея не бе виновна млекарката. Убедена бях, че ще родя близначета или - и това го смятах за по-вероятно - дори три близначета. Невъзможно бе да станеш толкова дебела като мене и да родиш само едно дете. Медицинската наука сигурно се лъжеше... Отдавна хранех глождещото подозрение, че ще се върна от родилния дом вкъщи с три малки ревящи бебета. О, каква беда, къде щях да намеря място за всички? Но в сравнение с ужасните фантазии, които ме бяха измъчвали през целия този дълъг, непоносим ден, вероятността да родя три близначета, бе направо радостна. Затова реших да не страдам и минута повече. Вече щях само да съм весела, да си хапнем с Ленарт добре за вечеря и да си мисля, че в този най-добър от световете всичко е добро. Но тъкмо бяхме приключили с вечерята, и Ленарт изведнъж каза:

- Слушай, вдругиден трябва да ида в Малмьо!

О, не биваше да го казва! Не и сега, преди чувствителните ми нерви да са се успокоили. Той забеляза ужаса ми и утешително каза:

- Но любима, ще си бъда у дома много преди да се е случило нещо с теб.

Какво ли разбираше той от тези неща? Деца може да се родят и преждевременно, често го чувам. Тогава в трудния час щях да бъда сама.

- Добре, заминавай - казах горчиво. - Мога да ти пратя телеграма.

- Каква телеграма?

- "Родих три близначета. Колко да удавя?" - казах аз и станах с плач от масата.

- Всички жени ли са такива, когато ще раждат? - попита по-късно Ленарт.

Седяхме пред огъня в камината и аз най-после се бях успокоила. О, Ленарт бе толкова мил, направи кафе и с приказки прогони всичките ми тревоги. Седяхме и се радвахме на малкото, здраво, разкошно детенце, което щеше да ни се роди.

Тогава на външната врата се позвъни. Отворих и кой застана пред очите ми? Петер! Със сняг по палтото и с най-тъжните очи на света.

- Минавах насам и реших да видя какво става с вас - каза той.

- О Петер, Петер, Петер, колко ни липсваше - извиках аз и с грацията на млад слон заподскачах около него.

- Но сами ли сте? - попита Петер неспокойно.

- Да, не бой се - казах аз и го затеглих към пламтящата камина, където Ленарт го посрещна като дълго отсъствал брат.

Хубаво бе да виждаш Петер, седнал в обичайния си ъгъл на дивана.

Но той изглеждаше толкова угрижен. Бе отслабнал. И беше толкова объркан. О Ева, ако все пак имаше сърце!

Помислих си за платинената блондинка, с която го бяхме видели. Искаше ми се да науча нещо повече за нея.

- Хубава бе дамата, с която неотдавна вечеряхте в "Риче" - казах лукаво.

Петер направи учудена физиономия и поразмисли.

- Ах, онази ли? - каза накрая той. - Не ми бе приятелка. Това бе собственица на книгопечатница в Йотебор. По време на вечерята й продадох една печатарска машина.

Той изпи кафето си и се опита, както в старите времена, да се шегува, но не му се удаде. Не беше весел.

- Да, мислите ли, че не ми липсвахте? - каза той. - До лудост копнеех за този ъгъл на дивана. Впрочем как е при ВАС?

- Благодаря - отвърнах аз, но не успях да продължа.

Чухме сигнал за бедствие на вратата. Не можеше да се сбърка. Само един човек звънеше така, сякаш някъде гори. Петер се понадигна и задиша учестено.

- Чакай, аз ще отворя - каза Ленарт.

- Може ли един кандидат за самоубийство да намери тук подслон? - чухме отвън гласа на Ева.

- Защо не? - каза Ленарт. - Още не е пълно с отегчени от живота хора.

Ева влезе и зърна Петер. Той бе станал и я гледаше с такива очи, че да се разплачеш с кървави сълзи. Ева се втурна към него, но се спря на две крачки разстояние, а лицето й бе бяло като платно. Никой от двамата не промълви нито дума.

- Ленарт и аз ще поизлезем - казах аз. - Днес не се чувствах добре и имам нужда от свеж въздух.

Не ме чуха. Не чуваха и не виждаха нищо.

Облякохме палтата си и тихичко се измъкнахме. Вече не валеше и навсякъде бе чисто и бяло. Толкова хубаво миришеше на сняг. Колите, паркирани до тротоарите, имаха големи, бели, пухкави калпаци.

- Ето че вървим тук и не можем да сторим нищо - казах аз. - Можем само да желаем, да желаем, да желаем... Ах, Ленарт, как горещо желая двамата...

- Мислиш ли, че и аз не го желая?

Вървяхме, вървяхме, вървяхме. Накрая аз повече не можех.

- Прибирате ли се вече? - каза Петер.

- Да не си се надявал, че ще обиколим Меларското езеро? - попита Ленарт.

Но го прекъсна Ева, която скочи от скута на Петер и каза:

- Кати, тъй ужасно го обичам. Може би съм влюбена. Не мислиш ли? Кажи, че го вярваш!

Петер я погледна, смъртно сериозен.

- Не ме е грижа дали си влюбена в мен, не ме е грижа какво ще правиш, не ме е грижа за нищо, но вече никога няма да те пусна.

И той обви ръце около нея и изглеждаше толкова щастлив, че просто да ти се скъса сърцето. Ева опря глава до ревера на сакото му и доволно въздъхна:

- Все едно, че дълго ме е нямало и сега съм се върнала у дома. Съвсем същото чувство, като да съм била дълго в Стокхолм и се прибирам в Аамаал.

- Но ще ти кажа едно - рече Петер малко по-късно вечерта, - ще застрелям всеки мъж, който те наближи.

- Тогава най-добре си купи картечница... ра-та-та-та - каза Ева.

Но Петер силно се натъжи, а Ева бързо стана сериозна и каза:

- Петер Бьоркман, обещавам ти, че няма да имаш нужда от картечница. - После нежно го погали по бузата. - Ще ти свърши работа и един малък, хубав тапешник.

Седяхме около огъня в камината и отново бяхме добри приятели, а животът бе прекрасен. Светлината на огъня озаряваше русата коса на Ева, очите й блестяха и тя изглеждаше толкова сладка и щастлива. От време на време Петер се плясваше по челото и казваше:

- Не мога да повярвам! Не мога да повярвам!

Това е грешка, Петер, грешка! Трябва да се вярва, че любов съществува, че ще дойде пролетта с малки дечица, бодри и здрави като летни ябълчици, и че Ленарт е прав, когато казва, че смисълът на живота е в това хората да са щастливи.

26-ти февруари бе тревожен и уморителен ден. Мисля, че и детето ми смяташе така.

Пробудих се посред нощ, събуди ме моето дете. Известно време лежах в тъмното и бодро си подсвирквах. Най-после Ленарт се събуди.

- Какво има пак? - каза той разтревожено. - Още ли си така потисната?

- Свиркам си, защото съм щастлива - казах аз. - Само щастлива, без следа от страх. А сега да вървим. Нали искаше да пътуваш за Малмьо?

Изтанцувахме нашия безмълвен танц на радостта, преди да се обадим за кола.

- Върни се по-скоро вкъщи при мен, Кати - каза Ленарт и в гласа му се долавяше нотка на безпокойство.

© Астрид Линдгрен
© Теодора Константинова, превод
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 01.06.2004
Астрид Линдгрен. Кати в Париж. Варна: LiterNet, 2004.

Други публикации:
Астрид Линдгрен. Кати в Париж. София: Пан, 2003.