Астрид Линдгрен

web | Кати в Париж

Един ден малко преди Коледа Петер дойде при мен и каза:

- Кати, помогни ми! Какво да правя? Можеш ли да разбереш, че тази Ева напълно ми е взела ума?

- Да, мога добре да го разбера - отвърнах аз.

- Но не знаеш КОЛКО е страшно - каза Петер. - В състояние съм веднага да се оженя за нея. Чувала ли си нещо по-безумно?

- Ами да, мисля, че вече съм чувала подобни неща.

Той седеше върху плота на мивката, един потиснат, умислен мъж с тъжни очи.

- Това е катастрофа, както и да го погледнеш - изохка той. - Естествено тя не ме иска, а първо, това не мога да го преживея и второ... представи си, че против всички очаквания, тя все пак ме иска...

- Да, и какво тогава? - казах аз.

- Тя е точно от момичетата, от които изпитвам смъртен страх - обясни Петер. - Същинска пеперуда, която прелита от един на друг. Може би ще ме сполети същото като баща ми... Да, така е, както го казвам: това е катастрофа! - Той се плесна по челото и изглеждаше напълно отчаян. - Може би това е краят ми - каза той, - но трябва да я попитам.

- Изчакай малко - предложих аз, - само още съвсем мъничко.

Мислех си, че ако бе поне малко разумна, Ева би трябвало да се омъжи за Петер, който наистина бе чудесен човек. Той щеше да бъде най-милият и най-добрият съпруг. Увлечението му бе трайно, макар и да казваше, че никога не ще заложи всичко на една-единствена карта. Точно това щеше да направи, ако сериозно се насочеше към някое момиче. Разнообразието и прелитането насам-натам го отвращаваха повече от всичко, както у него самия, така и у евентуалната му бъдеща съпруга. Многото завоевания на Ева изобщо не усилваха интереса му към нея, а имаха точно обратното въздействие: те го плашеха и го караха с всички сили да се бори срещу чара, който тя упражняваше над него. И ако сега седеше върху плота на моята мивка и казваше "Може би това е краят ми, но трябва да я попитам", това със сигурност бе решение, взето след тежки борби.

Исках да поизчака още малко. Нужно ми бе време да подготвя почвата, да пускам тук-там по някоя думичка в ухото на Ева. Наистина не знаех дали ще подейства, но във всеки случай точно сега Ева съвсем не бе настроена да се обвързва с някого.

- Имам големи заложби за приятелство - каза ми тя веднъж, - но явно никакъв талант за любов, не и за истинска любов, която да изтрае по-дълго от две седмици.

Но човек не може ли да се ожени и върху основата на здраво, добро приятелство? Не бях годна да преценявам това, защото още от първия миг се бях влюбила лудо в Ленарт. Но да предположим, че много скоро установя: мъжът, в когото съм влюбена, изобщо не ми подхожда, толкова сме различни, че няма да можем да се чувстваме добре за дълго време. Щях ли тогава да се омъжа за него - само защото съм влюбена? Не, надявам се, че няма да съм толкова безразсъдна, макар че никога не се знае! Ами ако е обратното? Нали е възможно да срещнеш някого, за когото сама да си кажеш: "Това е точно типът мъж, с когото бих могла да живея добре". Щеше ли тогава да заложиш на един брак, без да си влюбена?

О, толкова размишлявах върху това. Потърсих съвета на Ленарт и Ленарт каза, че при всички случаи нужно било мъжът да е истински влюбен.

- Но естествено е ужасно хубаво, ако и тя е малко влюбена - каза той и предизвикателно ме подръпна за ухото.

- Мислиш ли? - казах аз.

- Да-да, хиляди пъти съм ти КАЗВАЛ, че те обичам. Но може би при различни хора е различно. Смяташ ли, че с Петер и Ева може да потръгне добре?

- Смятам. Поне той е достатъчно заслепен.

Без съмнение бе така. Едно много влюбено и доста нещастно момче седеше върху плота на моята мивка и чакаше сигнала на Ева по звънеца на вратата.

- Не смяташ ли, че има сладки устни? - малко плахо ме попита той.

- Смятам - отвърнах аз. - Тя изобщо изглежда съвсем приемливо.

- Съвсем приемливо ли, я се чуй! - каза Петер възмутено от името на Ева.

В този миг чухме сигнала на Ева и той бързо каза:

- Нито думичка! Е, може би ще изчакам още малко, щом казваш. Но не дълго, дори това да е краят ми.

Тази вечер Ева бе необикновено весела. Пееше и дърдореше, смееше се и жестикулираше и през цялото време Петер седеше в своя ъгъл на дивана и не сваляше мрачен поглед от нея. Накрая тя се спря посред изречението си и раздразнено попита:

- Какво му е на Петер? Но какво има? Защо ме гледаш така? Да нямам сажди по носа или нещо друго?

Петер въздъхна и понечи да отвърне нещо, но Ленарт го изпревари:

- Сигурно мисли, че си прекалено шумна - каза Ленарт.

- Ха-ха, значи трябваше да ме чуете снощи, впрочем навярно сте го направили - каза Ева. - На гости ми бяха Кюре и още няколко, и Агнета и Барбро, и направо обърнахме къщата с главата надолу. Поне онази Хултгрен, усойницата, дето живее под мен, ни е усетила, защото днес я срещнах на стълбите и ми каза: "Не чухте ли снощи, че чуках по тавана?" - "Чухме, но не ни попречи, защото и ние самите вдигахме доста шум", отвърнах й аз. Но, разбира се, щом Петер иска да млъкна, ще млъкна...

- Не, по дяволите... - възрази бурно Петер.

Но Ева мълча две минути и в стаята стана необичайно тихо.

- Все едно, че сме изключили газов котлон - каза Ленарт.

В течение на вечерта обсъждахме всевъзможни неща и по някакъв неясен повод Ева зачекна въпроса дали е възможно приятелство между двама души от различен пол.

- Направо побеснявам, когато говорят, че не можеш да бъдеш приятел с мъж - каза Ева. - Та погледнете мен и Ленарт или мен и Петер. На нас с Ленарт никога не би ни хрумнало да бъдем нещо друго, а не само приятели...

- Само да посмеете - казах аз.

- Обичам Ленарт като брат - продължи Ева.

- И мен ли обичаш като брат? - попита Петер бавно.

- Да, Петер, точно така. За мен ти си истински надежден приятел, от когото винаги зная какво да очаквам.

Надеждният приятел изглеждаше по-мрачен от всякога. Ева седна до него върху облегалката на дивана и насърчително го погали по главата.

- Ще ти доверя нещо: обичам те май повече от Ленарт, защото Ленарт е много строг с мен.

Дори това не зарадва Петер.

През тези седмици преди Коледа всички бяхме много заети и не се срещахме толкова често, както преди. Но по пътя за и от кантората от време на време намирах удобен случай да подхвърля по някоя думичка за Петер.

Не го ли намираше Ева за много чаровен? Да, намираше го. А за мил? Да, положително бил мил. А мъжествен и широкоплещест, та той наистина изглежда много добре, не смята ли и тя така? Да, смяташе.

- Сигурно има страшно много пари - казах аз, защото вече нищо не можеше да ме спре.

- Да, тези богаташи не знаят колко добре си живеят - каза Ева. - А пък аз дори нямам пари да си ида за Коледа у дома.

- Питам се за коя ли ще се ожени - казах аз. - Момичето ще си има добър мъж, това е сигурно.

- Да, надявам се да си намери някоя подходяща - каза Ева равнодушно.

Това не звучеше много насърчително за Петер. Но все пак той трябваше да послуша съвета ми и да изчака още малко. Но една вечер Ева ми позвъни и ме помоли да ида сама у нея.

Тя седна на кушетката си със сълзи в очите.

- Кати, помогни ми - каза тя. - Петер...

- Какво е станало с Петер?

- Той ме обича... съвсем сериозно, разбираш ли?

- Толкова ли е тъжно това? - попитах аз.

- Как да не е тъжно! - извика тя. - Нали разбираш, вече не можем да се срещаме.

- Да, да, сигурно няма да можете - казах мрачно, защото бавно проумявах, че вече нищо не може да се направи.

- О, толкова ми е мъчно за моя малък Петер - каза Ева и се разплака. - Защо трябваше да се случи така?

- Не го ли знаеше отдавна? - попитах аз.

- Съвсем не - отвърна Ева. - В Париж той прояви малко слабост към мен, забелязах го. Но нали това премина?

- Да, премина, но очевидно в погрешна посока - казах аз.

За следващия ден бях поканила Петер на вечеря. Естествено и Ева. Но Петер се обади по телефона и отказа.

- Стана точно, както очаквах - каза той. - И естествено няма да дойда на вечеря. Разбираш, нали? Благодаря, Кати, у вас е толкова хубаво. Може би ще намина някой друг път, но не сега. Нали разбираш?

Каза го толкова мрачно и всичко бе толкова тъжно.

Повече не видяхме Петер. В деня преди коледната вечер той ни прати кошница с бели зюмбюли. "Весела Коледа ви желае Петер, бедният тъжен чудак."

Да, а после настъпи Коледа. Ева бе заминала при родителите си в Аамаал, а майката на Ленарт - за Силянсбор. Ленарт и аз отпразнувахме Коледа сами.

- Само ти и аз - каза Ленарт. - Някой ден тук ще цари веселба, когато рояк деца се трупат край елхата и очите им сияят. Но сега съм щастлив, че сме само ти и аз.

- Само ти и аз - повторих аз.

В деня на Коледа се събудих с очакване, каквото не познавах от детството. Станах тихо, запалих огън в камината, а също големия дървен свещник на масата. Навсякъде имаше бели зюмбюли, момини сълзи и нарциси, все бели цветя. Цялата стая ухаеше на цветя, а нежната им белота ме озаряваше от тъмните ъгълчета, до които не достигаше зракът на огъня. Не само аз бях изпълнена с очакване. Цялата тази стая бе място на очакване, в ранния утринен час тук се стелеше покой, сякаш цялата стая бе затаила дъх. Направих чай и събудих Ленарт, той седна пред огъня в камината и отпи от чашата, сънен и с разрошена коса. Не зная дали истински разбираше колко прекрасно е тук, макар да направих всичко, за да му го покажа.

Ленарт, колкото и да е умен, интелигентен и превъзходен във всяко отношение, притежава своите детински черти, които много обичам. Към коледните подаръци се отнасяше като малко дете.

- Знаеш ли какво ще получиш? - попита ме той цял месец преди Коледа. - Ще получиш...

- Не искам да зная, не искам да зная, не искам да зная - извиках аз.

Но той изгаряше от желание да ми сподели и трябваше да положа големи усилия, за да го накарам да мълчи.

Сега той седеше тук и разбъркваше чая си, а после отново заприказва за коледните подаръци.

- Но не бой се, няма да ти издам нищо - успокои ме той.

После се умълча, дълбоко замислен, отпи от чая си и накрая каза:

- Но ако, да речем, получиш писалка, каква би предпочела, черна или червена?

- Червена - казах без колебание, защото нямаше нужда да си много хитър, та да прецениш, че е купил точно такава.

И тогава Ленарт доби толкова доволен вид, сякаш крие някаква много хубава тайна.

Ленарт си бе поръчал жилетка, "изплетена от собствените усърдни ръчички на моята жена", както бе казал тогава.

- Каква жилетка? - бях попитала. - Някакъв кардиган¹ ли?

- Жилетка с копчета отпред, а после можеш да я наречеш кардиган или както си искаш. Но на шведски се нарича жилетка.

Веднага купих прежда. Когато следващия път Ленарт заговори за жилетката, нарече я "кордерой"², само за да ме дразни. А друг път каза:

- Ама здравата плетеш моето хикори.³

А няколко дни преди Коледа ме попита насмешливо:

- Смяташ ли да завършиш до Коледа моята майолика?⁴

ЗАВЪРШИХ жилетката.

Никой освен Ленарт и мене не знае, че майолика е жилетка с копчета отпред. Може би един ден децата ми ще питат: "Мамо, къде ми е майоликата?" Това ще е сигурен знак, че наистина са мои деца. Навярно всяко семейство си има свои собствени, особени, тайни думи, свой собствен код, малки глупави шегички, непонятни за външен човек.

Прекарахме чудесна коледна вечер с подаръци под пламтящата елха, само Ленарт и аз. Прочетохме си нашите духовити коледни стихчета, радвахме се като деца, седяхме край огъня в камината, възхищавахме се на всичките си подаръци и аз изпробвах своята червена, червена писалка. А Ленарт разгледа оригиналната вратовръзка, която му бях купила, и тихо ми прочете малко стихотворение:

"Щом Коледната вечер мина,
можем да помислим и за догодина -
някои подаръци ще подарим на друг роднина."

Това не бе особено мило от страна на Ленарт. Но той остана много доволен от майоликата.

БЕЛЕЖКИ:

1. Кардиган (от англ.) - плетена вълнена жилетка. Бел. пр. [обратно]

2. Кордерой (от фр.) - дреха от рипсено кадифе. Бел. пр. [обратно]

3. Хикори (от англ.) - бодливо американско дърво. Бел. пр. [обратно]

4. Майолика (от ит.) - художествена керамика с непрозрачна глазура. Бел. пр. [обратно]

© Астрид Линдгрен
© Теодора Константинова, превод
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 01.06.2004
Астрид Линдгрен. Кати в Париж. Варна: LiterNet, 2004.

Други публикации:
Астрид Линдгрен. Кати в Париж. София: Пан, 2003.