Астрид Линдгрен

web | Кати в Париж

Старите градове са забележителни. Насъбират се хора, изживяват краткия си живот, работят, любят, смеят се и плачат за определено време в този град, който те наричат Париж. После лека-полека измират и по техните улици тръгват други хора, които работят, любят, смеят се и плачат и скоро ще си отидат. Но не оставят ли следа подире си? Не оставят ли нищо от щастието и болката си, от насладите и мислите си, от мъката и копнежа си, от омразата и страха си? И нищо ли не усещам от всичко това, докато обикалям из техния град? Не мълвят ли дори уличните павета своя тихичък, кратък разказ за хората, живели някога тук? Където и да ида в Париж, макар онези, които сега изживяват тук своя кратък срок, да вдигат шум до бога, аз долавям промълвения разказ на уличните павета. Има толкова много площади: "Пон Ньоф", "Плас дьо ла Конкорд", "Плас дьо ла Бастил", "Плас дьо л'Отел дьо Вил" - а не чувам нито един истински хубав разказ. Както във всички други стари градове тук се говори за кръв, пот и сълзи, защото такива са хората!

Кръв, пот и сълзи! Гласът на една нещастна кралица шепне в студената килия на "Консиержри"¹ и аз си поплаквам за Мария-Антоанета². "Господи, смили се над мен! Очите ми вече нямат сълзи за вас, клети мои дечица!" Това тя е написала в деня на смъртта си върху страница от молитвеника си, тук, на това място, самотна, горко самотна, разделена от децата си и от мъжа, когото е обичала... О, не мога да понеса тази мисъл. Скривам се зад Ленарт и Ева, за да не видят, че плача за Мария-Антоанета.

"Кажи му, че никакви разстояния и държави на света не могат да разделят сърцата", е написала тя един ден, а мислите й са летели към една малко далечна Швеция, страната, където се е намирал нейният любим. Дали Аксел фон Ферзен някога е получил поздрава й? Не зная - а сега плача и за това. И отново скърбя също тъй горчиво както някога в училище, когато четях за трагично завършилото бягството на кралското семейство и се гневях на Луи XVI, задето във Варенес подал от каретата дългия си нос и бил разпознат. Иначе може би всичко е щяло да завърши щастливо и сега нямаше да има килия на кралицата в "Консиержри". А пък аз нямаше да стоя тук и да преглъщам сълзите си.

Да завърши щастливо? Но не е ли щастлив завършек да умреш като Мария-Антоанета? Иначе може би щяхме да си спомняме за нея като за малка танцуваща кукла, прекарала дните си в игри, докато цял един народ е гладувал и страдал. Сега й прощаваме лекомислието и глупостите заради проявеното величие преди да умре.

Не, вече не плача за смъртта й. Скърбя само за тъжната й любовна история и задето са й отнели децата по такъв жесток начин, и задето писмото, което е написала в едно ранно октомврийско утро на 1793 година, никога не е стигнало до снаха й, Мадам Елизабет. За това ненавиждам Робеспиер много повече, отколкото за всички други жестокости, които е извършил. Какво е щяло да му струва да връчи това писмо на Мадам Елизабет, тъй че тя да може да разкаже на клетите дечица как майка им до сетния си дъх е мислила за тях? Да може, без да я спират никакви разстояния и държави на света, да прати последен таен привет на един беден, дребен шведски благородник, който чака в тревога и страх? Не, такава човечна и естествена мисъл не би възникнала в хладния змийски мозък на Робеспиер. Вместо това той най-грижливо скрил писмото между матраците на леглото си. О, виждам го пред очите си! Сигурно всяка вечер го вади и преди да духне свещта за през нощта, чете по нещичко от него. "Не могат да разделят сърцата", хе-хе, смее се той със злобната си уста и доволен пъхва писмото обратно под матрака. И девет месеца, нощ след нощ, той спи върху това писмо. Но в една юлска нощ през 1794 година в леглото вече не спи мосю Робеспиер, главата му не почива на меката възглавница, защото мосю Робеспиер вече няма глава, този ден я е загубил на "Плас дьо ла Революсион".

И ето че писмото излиза на бял свят. Но адресатката вече не е между живите. От два месеца адресатката не е вече между живите. Мадам Елизабет е минала по същия път като злочестата си снаха. Същата гилотина³, същият площад. Само писмото е останало. Горката Мария-Антоанета! Някога е била млада и жизнерадостна, красива и обичана и е живеела в най-разкошния дворец, средоточието на света. Трябва да видя Версай⁴ - заради Мария-Антоанета!

Този път между Париж и Версай, по който сега пътуваме, тя е изминавала често. Най-напред през един сияещ майски ден като малка, петнадесетгодишна булка. А после през всичките щастливи години за толкова много весели празненства в Париж, за нощни балове с маски, за посещения в театъра - нейната тапицирана в коприна каляска тъй често и тъй леко е трополяла тук. Пътувала е за Париж като горда млада майка, та като родилка да направи първото си черкуване в "Нотър Дам". А за последен път е преминала тук в един мрачен октомврийски ден на 1789 година. Тогава колата й е била наобиколена от разярени жени от парижките хали. Груби юмруци са я изтръгнали от нейния коприненоблестящ свят в стил рококо и тя никога вече не се е завърнала в него.

Всемогъщи боже - да си на петнадесет години, да минеш млада под венчило, а после да попаднеш в този чудовищен, обвеян от мания за величие дворец! Колко съм щастлива с трите си стаички вкъщи на "Каптеенсгатан"!

Каква ли мъка по дома си е изпитвала в началото! Колко ли ужасно се е отегчавала! А после навярно се е питала как ли изглежда красивата Мадам Дюбари⁵ и защо старият дядо Луи върши винаги онова, което пожелае Мадам Дюбари. Едно петнадесетгодишно момиче от добродетелен австрийски двор навярно трудно е можело да проумее как цяла една страна се управлява от метресите на краля.

Минаваме през залите, в които вече не се трупат разгулни крале, красиви куртизанки и миловидни рококо-принцеси, а само тълпи любопитни туристи от всички краища на света.

- Днес има много хора във Версай - каза Ева.

Тези думи стените са чували и преди, макар че естествено някога са били казани на френски. Изрекли са ги много неохотни устни и тези устни са принадлежали на тогава седемнадесетгодишната Мария-Антоанета.

Тя стои тук в тази зала - кой знае, може би точно на мястото, където сега стоя аз - и гледа как пред нея дефилират придворните дами. О, колко е озлобена! Не иска... и не иска! Но тази Дюбари идва все по-близко и тя разбира, че трябва да каже нещо, да каже нещо на тази ужасна особа. Царственият дядо е заповядал да го направи. Цели две години е смразявала тази Дюбари с мълчанието си, но сега вече това не върви. Тази Дюбари се е разридала пред краля, оплакала му се е, твърдейки, че Мария-Антоанета я обижда пред целия двор, а все пак можела да й каже поне една думичка. Мария-Антоанета, съпругата на престолонаследника, е първата дама на кралството. Самата Дюбари не може да поведе разговор, то би нарушило всяка етикеция и всяко благоприличие. Тя може само да стои там и да чака. И е чакала. Но сега вече - край!

Ето че Дюбари застава пред седемнадесетгодишната. Тръпне в очакване да чуе жадуваните думи. И думите идват. "Много хора има днес във Версай", казва Мария-Антоанета. Всички ясно чуват, че по нейно мнение поне една персона тук е излишна.

Дали сега Дюбари е доволна? Да се надяваме. Защото втори разговор между дамите така и не се състои. Дюбари може да седи на ръба на леглото си и тихичко да си повтаря едничките думи, които някога е чула от устата на Мария-Антоанета: "Много хора има днес във Версай".

И много скоро този или онзи трябва да напуснат Версай. Две години по-късно Дюбари бди край смъртното ложе на краля. Едрата шарка опустошава старото му, изхабено тяло и той знае, че краят му е близо. Дюбари е единственият човек, когото има на този свят, единствената жена, която ще скърби за него и той я иска при себе си в този тежък миг. Но знае, че греховете му са многобройни и големи. Не от метреса, а от изповедник има нужда сега кралят на Франция. Дюбари трябва да излезе, влиза свещеникът. В продължение на шестнадесет изгарящи минути Луи изповядва греховете си - придворните стоят отвън и отмерват времето по часовник.

- Колко ли е съгрешил - казва Ева, когато спираме в кралската спалня, където се е провела тази изповед.

А после, миловидна Мария-Антоанета, после настъпва твоят час! Сега ти поемаш юздите в красивите си, разточителни ръце. И е толкова весело в Гранд Трианон и Петит Трианон⁶, а Луи е толкова мил и скромен и ти позволява всичко. Танцувате по цели нощи, ако пък ви се прииска разнообразие, оттегляте се в очарователното селце в самия край на парка. Облечена като пастирка, доиш напарфюмирани крави в съдове от най-фин севърски порцелан и се забавляваш с други пастири и пастирки.

Една малка пастирка в стил рококо играе със своя пастир... Но това само игра ли е? Как се случва така, че изведнъж всичко става сериозно? Кога разбира тя, че пастирът и пастирката имат две сърца, които уж никакви разстояния и държави на света не могат да разделят?

Може би едва когато настъпват лошите дни. В един октомврийски ден на 1789 година тя седи в парка. Тук получава застрашителната вест, че народът на Париж настъпва към Версай. Изгладнели хора, които идват да измъкнат "хлебаря, жена му и малкото хлебарче", за да им дадат хляб. Мария-Антоанета се надига от пейката си и се втурва обратно към Версай. Дали разбира, че зърва своя Трианон за последен път? Горката млада Мария-Антоанета...

Вече съм уморена и искам да се върнем в Париж. Колата ни се движи бързо, много по-бързо от златната каляска на Мария-Антоанета, която ще я отведе в затвора.

Толкова съм уморена, уморена, уморена, копнея за леглото си в нашия хотел. Но за известно време засядаме в задръстването на "Плас дьо ла Конкорд"... Не е ли "Плас дьо ла Революсион"?

Не виждам Луксорския обелиск⁷. Виждам неясния силует на гилотина под бледо есенно небе. "Плас дьо ла Революсион" през страшната 1793 година!

Там те седят в кръг и чакат, жените от халите, за да видят как омразната австрийка полага глава под острието. Седят, плетат и чакат. Кога най-после ще дойде? Да, вече чуват жадуваното подрънкване на каруцата на палача, зърват я в края на "Рю Роял". Ха-ха, ето я и нея! От гърлата им се надига вой, терорът вопие за кръв.

"Господи, смили се над мен! Очите ми вече нямат сълзи..." Не, докато седи в колата, тя не плаче, една бяла фигура, тъй изправена, тъй недостъпна, вече толкова далечна.

Не се страхувай, Мария-Антоанета! Скоро ще можеш да спиш! Не се страхувай!

БЕЛЕЖКИ:

1. "Консиержри" - затвор до сградата на съда в Париж. Бел. пр. [обратно]

2. Мария-Антоанета (1755-1793) - френска кралица, дъщеря на Мария Терезия и съпруга на Луи XVI, екзекутирана по време на Френската революция. Бел. пр. [обратно]

3. Гилотина - машина за обезглавяване на хора (по името на лекаря, който я е създал), въведена по време на Френската революция. Бел. пр. [обратно]

4. Версай - френски кралски дворец, построен от Луи XIV. Бел. пр. [обратно]

5. Мадам Дюбари - любовница на Луи XV, екзекутирана през 1793 година. Бел. пр. [обратно]

6. Гранд Трианон и Петит Трианон - дворци за забавления в парка на Версай. Бел. пр. [обратно]

7. Луксорски обелиск - колона, която Наполеон докарва от древноегипетския храм Луксор и поставя в центъра на "Плас дьо ла Конкорд" в Париж. Бел. пр. [обратно]

© Астрид Линдгрен
© Теодора Константинова, превод
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 01.06.2004
Астрид Линдгрен. Кати в Париж. Варна: LiterNet, 2004.

Други публикации:
Астрид Линдгрен. Кати в Париж. София: Пан, 2003.