Астрид Линдгрен

web | Кати в Париж

- Зная един малък, евтин хотел на левия бряг на Сена, там можем да отседнем - каза Ленарт и замислено подръпна от лулата си. - В него са живели Робеспиер¹, Мадам Кюри², а също и аз.

- М-да, нагоре по хълма е пълно със стари, изискани хотели - каза Ева.

Самата аз не казах нищо. Париж! Сватба в Париж - защо пък не? За този град съм слушала само хубави неща. Щом си го помислих и усетих как в мен се надига духът на възторга. Но реших да го върна обратно в бутилката и само от време на време да го пускам на свобода.

- Ще бъде фантастично, но...

- Освен това има едно голямо предимство - заяви Ева. - Мога да ви осигуря шаферка.

Е, шаферка не е най-важното нещо, което веднага търсиш в Париж, но все пак попитах:

- Наистина ли? И коя ще е тя?

- Долуподписаната Ева! Понеже смятам да прекарам ваканцията си под мостовете на Париж.

Това беше новина.

- Аз пък си мислех, че шаферките са петгодишни момиченца в розов тюл и с руси къдрици - вметна Ленарт.

- Мога да ви предложа представителна шаферка в черен рипс - каза Ева. - Take it or leave it³!

Приехме с благодарност.

Бе една от първите майски вечери. Цяла есен, цяла зима и мъничко от пролетта бяха изминали от онзи паметен ден, когато в Средиземно море Ленарт ме поиска за жена. Седем месеца се въртях тук в очакване да се оженим. Беше безкрайно дълго. А само като си помислех, че клетият библейски Яков е чакал цели седем години за Рахил!⁴ Древните са изтърпявали какво ли не. За мен седем месеца бяха предостатъчни.

Ленарт съвсем не бе първият мъж в живота ми. Той бе вторият. И се надявах, че с божия помощ ще е последният.

Първият се казваше Ян. Само преди една година му бях казала: "Е добре, сигурно ще се омъжа за теб, но първо трябва да се опитам да разбера какво е да си самостоятелен човек и да си стъпил на краката си, без някой да се грижи за теб и да ти урежда всичко."

Тогава се появи Ленарт. И се видя, че всичко онова е било празни приказки.

Готова бях всеки миг да се откажа от своята самостоятелност и най-голямото ми желание бе някой да се грижи за мен. Стига този Някой да е Ленарт!

- Я виж ти! - каза Ева пренебрежително. - Трябва само да се появи някой мъжки индивид, да махне с малкото си пръстче и край на самостоятелността!

"Някой мъжки индивид" - това бе несправедливо! Ян също бе мъжки индивид, но заради него не се отказах от своята самостоятелност, та дори да бе помахал с всичките си двадесет пръсти и на ръцете, и на краката! Но с Ленарт бе съвсем друго. Как не го проумяваше Ева! Изглежда клетницата никога не се бе влюбвала сериозно!

Имах чувството, че освен мен и Ленарт никой друг на този свят не знае какво е любов. Майката на Ленарт изобщо не го разбираше. Само приказваше, че за да се опознаят двама истински, било нужно време, а младите юристи изобщо не можели да си позволят да се женят, понеже твърде рано създаденото семейство било пречка за кариерата им.

Та помислете само: ако младите слушаха всичко, което говорят възрастните, развитието щеше да замре, а земното кълбо щеше да спре да се върти.

"Да се опознаят!" Сякаш аз не познавам Ленарт! Зная, че той е умен, интелигентен, спокоен, нежен, искрен, смее се на същите неща, на които се смея и аз, има меланхоличен вид с израз на нещо детинско, мъничко е суетен и въобще е направо очарователен. "Не можел да си позволи да се жени" - та нали винаги се е казвало, че "двама могат да живеят също толкова евтино, колкото и сам човек"? А пък що се отнася до "кариерата"... само почакайте, Ленарт сигурно ще стане съдебен съветник на много по-млади години, отколкото е станал баща му, щом има толкова богата на идеи и насърчаваща го жена като Кати.

Тези неща не ги казвах на майката на Ленарт. Също и тя не изричаше от един път всичките си възражения, само тук-там подхвърляше по някой предпазлив намек. Но после Ленарт ме изпращаше, винаги минавахме първо през Зоологическата градина, там се целувахме бясно и се кълняхме, че ще се оженим веднага, щом само си намерим някоя малка бърлога за живеене.

Впрочем аз имах двустайното жилище на "Каптеенсгатан". Но го делях с Ева и сърце не ми даваше да я изхвърля на улицата. Години наред тя бе живяла в малки, грозно мебелирани стаи и не можех да я върна в този ад. Ева бе отчаяна. Било ужасно да съсипваш щастието на двама млади, казваше тя. Щипеше добре закръглените си бедра и въздишаше:

- О, де да можеше тази възедра плът да се превърне в роса и да се изпари! Та гълъбчетата да имат своя гълъбарник само за себе си! Де да можех да изчезна като дим! Или пък да стана мъж. Тогава можех да постъпя в бронираните войски. А сега съм просто машинописка в адвокатската кантора на "Кунгсгатан".

- Да, сега несъмнено ще е малко неудобно да спиш при танкистите в Стренгнес - добавих аз.

Ева отчаяно си търсеше ново жилище. Ленарт и аз търсехме още по-отчаяно. Но все пак не бяхме толкова отчаяни, та да дадем направо четири хиляди крони за двустаен апартамент, който бе "полумобилиран" и имаше отвратителна, боядисана в черно трапезария - това бе едно от най-добрите предложения, които получихме. Нежеланието ни да хвърлим тъй лекомислено четири хиляди крони на вятъра се дължеше може би отчасти на факта, че ги нямахме.

Накрая съвсем отчаяно казах на Ленарт:

- Навярно ще се оженим едва когато дойде време да празнуваме златна сватба.

Но после се случи нещо. Стена до стена с Ева и мене живееше възрастна двойка. Един дребен, очарователен червенобузест мъж и една среброкоса, нежна мъничка дама. Познавах ги съвсем бегло, както се познават съседите от същия етаж. Когато се срещнехме, се поздравявахме и понякога си казвахме, че времето е хубаво или пък че доста е застудяло. Все пак се случваше и да помогна на старата дама, като й отнеса пазарната кошница до петия етаж, когато и аз се качвах по стълбите.

Обаче един съботен следобед в ранната пролет, докато тичах от кантората за вкъщи, камбаните на църквата "Хедвиг-Елеоноре" забиха тъжно, а жената в млекарницата ми каза, че нашият съсед, червенобузестият господин, е починал и сега е погребението. О, толкова мъчно ми стана за жена му, която сега щеше да остане съвсем сама. И си помислих, че трябва да й позвъня и да й занеса малко цветя. Някой друг ден. Не днес. Днес щяхме да вечеряме с Ленарт. Само ние двамата. И забравих за всички покойници и всички самотници заради Ленарт, който бе жив и с когото щяхме да прекараме цяла вечер сами. Забравих за всичко. Но след две седмици срещнах долу пред входната врата среброкосата мъничка дама, потънала в дълбока скръб. Загриза ме съвестта. Сега бе много късно да й нося цветя. Но за да направя нещо, поне взех пазарната й кошница и започнахме нашето мъчително изкачване по стълбите.

- Ох, тези стълби! - изпъшка тя. - Но скоро ще ги забравя. На първи юли се премествам при сестра си в Норчопинг.

- Така ли? - възкликнах аз.

Тогава старата дама ме потупа благо по рамото и каза:

- Долу в млекарницата чух, че ще се жените. Искате ли да вземете моето жилище? Но сигурно и на вас са ви омръзнали тези стълби и предпочитате да живеете в къща с асансьор?

Оставих кошницата и я погледнах в очите. После думите сами избликнаха от мене. Опитах се да й обясня, че с радост бих живяла на самия връх на Вавилонската кула и без асансьор, стига да имам жилище, и че... ох, ох, ох, не можех да си представя нищо по-чудесно от това да остана да живея на "Каптеенсгатан".

- Значи всичко е наред - каза тя и мило кимна. - Три стаи и не много висок наем...

Стиснах я за рамото и се опитах да покажа колко съм й благодарна. Тя отново кимна и каза:

- Ще ми е драго да си мисля, че това ще е първият ви дом като млада съпруга. Мъжът ми и аз прекарахме тук тридесет и три години и винаги сме били щастливи.

Само стиснах рамото й още по-силно. О, знаех си, че съществуват и тези неща! Имало и щастливи бракове. Имало хора, които не са се разделяли, отнасяли са се добре помежду си и са споделяли всичко цели тридесет и три години. А това ще сторим Ленарт и аз - дори за повече от тридесет и три години!

Трябваше да я последвам, за да разгледам жилището и направо полудях при мисълта колко хубаво ще да стане, когато Ленарт и аз го подредим, както си искаме. Сега това бе стар дом и по своему изглеждаше приятен и уютен. Но щеше да се превърне в нов дом, един нов, красив, удобен и практичен дом - и това щеше да е НАШИЯТ дом - ура-а-а!

След пет минути връхлетях при Ева, тупнах се в гърдите и викнах:

- Кой, мислиш, стои пред теб?

- Прилича ми на Кати - каза Ева сухо. - Не познавам друг, който поне приблизително да изглежда толкова глупаво.

- Имаш право - извиках аз. - Това е Кати от "Каптеенсгатан", и такава ще си остане. Освен това пред себе си виждаш най-щастливия човек на земята.

После изтичах до телефона и позвъних на Ленарт.

- Ленарт! - изкрещях аз и се опитах да му разкажа всичко.

- Връзката сигурно не е в ред - каза Ленарт, - чува се странно бълбукане.

- Ах, Ленарт - викнах отново, - самата аз бълбукам.

Когато му заразказвах, той не ми повярва. Абсолютно се противеше да го приеме за истина и ме предупреди да не храня розови надежди, преди да е подписан наемният договор.

Но след осем дни всичко бе наред и вече бях окачила договора над леглото си, за да го виждам, щом сутрин се събудя. А майката на Ленарт успяхме да убедим, че една ранна женитба е божия благодат и е за доброто на обществото и на индивида.

Накратко: животът ни се усмихна!

А сега Париж! Ленарт искаше непременно да се оженим в Париж. Естествено не можехме да си го позволим, естествено това беше безумие - но колко хубаво бе, че той го желаеше!

Та коя бях аз, че да се противопоставям на своя господар и повелител! Що за прелест, да започнеш един брак, като създаваш пречки пред най-невинните и най-безобидни малки хрумвания на съпруга си!

Докато майският здрач се сгъстяваше пред нашия прозорец, ние седяхме там, пиехме си чай, бъбрехме и крояхме планове. Да, щяхме да се оженим в Париж, всичко бе решено.

- Ще ви е спомен за цял живот - увери ни Ева.

- Е, особено с такава шаферка - каза Ленарт.

Тази нощ почти не спах.

Никога още не бях ходила в Париж.

БЕЛЕЖКИ:

1. Максимилиан Робеспиер (1758-1794) - един от водачите на Френската революция, екзекутиран от революционното правителство. Бел. пр. [обратно]

2. Мадам Кюри (Мария Склодовска Кюри) (1867-1934) - полска физичка и химичка, със съпруга си Пиер Кюри откриват в 1898 г. радиоактивните елементи полоний и радий, получава Нобелова награда в 1903 г. Бел. пр. [обратно]

3. Взимай или се отказвай! (от англ.) Бел. пр. [обратно]

4. Битие, 29:20. Бел. пр. [обратно]

© Астрид Линдгрен
© Теодора Константинова, превод
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 01.06.2004
Астрид Линдгрен. Кати в Париж. Варна: LiterNet, 2004.

Други публикации:
Астрид Линдгрен. Кати в Париж. София: Пан, 2003.