"ТИ ВЯРВАШ" НА ЛЕА КОЕН

Яни Милчаков

web

Каква е книгата на Леа Коен по своя жанр?

Да започнем с "негативните" дефиниции.

Тя не е историческа документалистика, макар че съдържа внушителен, автентичен, при това- новооткрит в различни архивни фондове материал, какъвто би мечтал да намери, публикува и тълкува не един професионален историк.

Книгата не е и есеистика, макар че нейното заглавие "Ти вярваш" и силната емоционална експресия на много нейни страници разтърсват читателя.

Книгата не е и художествена фикция върху историческо-документална основа, въпреки че някои от историите, разказани в нея (като тази за Лиляна Паница и Александър Белев), могат да се четат като увлекателен психологически роман; други сцени и диалози ни правят зрители на напрегната драма - сблъсък между морални антагонисти, политически идеи и фундаментални ценности... Или на комедия, защото в амбициите и интригите на г-жа Евдокия Филова например лесно се разпознават типично балкански образци на женско властолюбие, увековечени от Бранислав Нушич в "Госпожа Министершата"...

"Ти вярваш" не е академична историографска полемика с тенденциозни български и чуждестранни интерпретации (и манипулации) върху трагичния катаклизъм на човечеството, наречен Холокост, въпреки че именно несъгласието с тях дава важен импулс на авторската идея.

Книгата не е и прокурорска по назидателен тон моралистика с късна дата върху сложен и свръхболезнен исторически "казус", защото Леа Коен не подминава вътрешните мотивации на човека в историята и реконструира в достоверни психологически портрети дори и най-негативните герои от своята книга.

Книгата не е публицистика на тревожното злободневие, макар че тя излиза точно в момент, когато по света и в България се разпростира безпрепятствено модата да се драскат по стените свастики, приравнени с шестолъчни звезди, да се говори и пише против Израел и "козните на световното еврейство", да се издават дебели книги с издържани в академичен жаргон заключения, че Холокостът са го измислили самите евреи, а ако все пак го е имало, то той е изцяло тяхно дело - от идеологическите фундаменти до зареждането на газовите камери. Тази мода става елемент в идеологията и реториката на нов сорт "политическа коректност". Най-жалкото обаче е, че нейните тонове усилват увенчавани с епитета "световни" интелектуалци - в действителност, ексцентрични сноби - включително и такива с еврейски имена.

И точно поради това - колкото и грубо да звучи - "Ти вярваш" съвсем не е - както биха се произнесли някои нашенски и чужди, явни или потайни антисемити - "еврейска" книга, която отразява "еврейската" оценъчна позиция спрямо описвания исторически период, защото никаква общовалидна и монолитна "еврейска" гледна точка върху Холокоста просто няма, а сред огромната литература, създадена по темата от автори евреи, могат да се намерят всякакви, дори най-конфронтирани взаимно интерпретации и мнения за факти, събития и личности.

Ето защо всяка възможна дефиниция на книгата на Леа Коен в строга жанрова рамка няма да бъде точна. Тя ще съдържа само част от внушенията на документа, от фактите на историята, от човешката памет и хуманното съпричастие. Тези линии обаче са свързани с рядко активно присъствие на автора във всеки описван детайл, в откровени оценки на исторически фигури и епизоди от българскятя история и историята на Холокоста, в смелостта да се разрушават табута, да се подлагат на рационална и критична интерпретация много пропагандни митове.

След тези въпроси за книгата нека кажем няколко думи и за нейния автор - Леа Коен.

Дъщерята на едно от оцелелите еврейски семейства в България.

Жената, посветила себе си на музиката, литературата, изкуството.

Героинята на светски мълви и градски легенди.

Една от онези политически личности, които пожертваха спокойствието на своите интелектуални занимания и в първите дни на демокрацията накараха милиони българи да вярват, че след 45-те години брутална по азиатските си методи и примитивна по българизирания си в най-лошия манталитетен смисъл тирания, в българския обществен и политически живот оттук нататък ще владеят европейските стилове, рационалният управленски интелект и културата на толерантността - с други думи - всичко онова, което все още със завист наричаме "западни ценности и стандарти", макар че надеждите, усилията и жертвите на същите тези милиони българи направиха страната ни част от западната геополитическа сфера.

България, за щастие, все пак е там, защото Леа Коен е и български дипломат, който свърши за доброто име и авторитета на своята родина по света много повече работа, отколкото цял легион гръмогласни патриотари, професионални "националисти" и самозвани монополисти на лицензи за "правилен" прочит на историята.

За пореден път книгата на Леа Коен ни напомня:

Холокостът е отворена рана. Тя не се лекува нито с гузно мълчание, нито с дипломатично премълчаване, нито с унизително за паметта на жертвите и потомците бюрократично калкурирано счетоводство на "повече" и "по-малко" умъртвени, отколкото е могло или е трябвало да бъде, нито с безплодни спорове има ли, или няма "изконно" геноцидни народи.

Факт е обаче, че за близо 7 десетилетия травмата на Холокоста успя да създаде измислени герои като Шиндлер, да съчини красиви легенди като тази за шестолъчната звезда на датския крал, да пренапише биографии на политически знаменитости и интелектуални авторитети къде ли не в Европа, но особено в Австрия, Германия и Франция, и същевременно почти да скрие съществуването на цели държави като една от гореспоменатите.

Леа Коен ясно вижда Сцила и Харибда пред своя авторски замисъл: от една страна, спасението на евреите от предвоенната територия на Царство България да се митологизира до възвишена идеализация на национално героично движение в името на хуманността - и съответно изпращането на евреите от Македония към лагерите на смъртта да сатанизира българите изобщо като брутални инструменти на геноцида.

Авторката реконструира може би най-важния фон за замисъла и идеите на своята книга. Това е балканският и източноевропейският контекст на Холокоста. Тук ситуацията в България наистина изглежда уникална и - то в полза на обществения дух в България от това време, защото държавни власти, църкви и интелектуални елити от страните - съюзници на нацистка Германия (като Сърбия под режима на ген. Милан Недич, Независимата хърватска държава на поглавника Анте Павелич, Румъния под властта на Желязната гвардия, Словакия на Йозеф Тисо, Унгария при Ференц Салаши) показват коренно различно поведение по "еврейския въпрос" и кичат своите столици като "чисти от евреи" с епитета "Judenfrei". Някои от техните водачи като румънския кондукатор Хория Сима дори притесняват самия Хитлер с публичния си необуздан екстаз при антиеврейските изстъпления, които поглъщат важни военни стратегически ресурси. Оправданието, че това са били "марионетни държави" не работи; държава според международното право означава територия, граници, национални символи, национална валута, собствено законодателство, униформа на собствените въоръжени сили, столица, най-важното - чужди дипломатически представителства в тази столица като знак за международно признаване и не по-маловажното... пощенски марки с името на държавата. Всичко това го има в изброените страни - съюзници на Третия райх. Няма международноправно понятие "марионетна държава" - и дори официалната комунистическа историография върху описвания период избягва да нарича България така. Това прави българската отговорност по-голяма.

Нюансирано и точно Леа Коен показва документираните роли на спасителите - българските депутати, интелектуалци, писатели. Авторката обаче не подминава и ролята на цар Борис Трети в тези събития. Ясно е, че по линия на антисемитизма той не може да бъде сравняван със споменатите Хитлерови миниатюри - всички до един с нисък социален произход - поради психологическите си черти, "синята кръв" и мнителните си опортюнистки колебания във всичко. Ясно е обаче, че той не е персоналният център и гарант на защитата на българското еврейство. Уникалността на българското спасение на евреите личи в ролята на Църквата, която по начин, напомнящ за Възраждането, става център на усилията на гражданското общество - като пълна противоположност на православните църкви в Румъния и Сърбия, чиито върховни йерарси дават идеологическа благословия на Холокоста.

Спасяването на българските евреи може да се възсъздаде като битка между доброто и злото в душите на тогавашните български управници, като политическо решение или като резултат от административна блокада - епизод от вечната обреченост на българската политика на помирителната дилема, формулирана от Алековия герой чрез "ХЕМ-ХЕМ" - нещо, което не говори никак добро за преобладаващия манталитет на българските политически елити оттогава, та досега.

И тук, след като отговорът на въпроса "Кой спаси евреите-поданици на Царство България и кой изпрати евреите от Македония и Беломорска Тракия на смърт?" е напълно ясен, следва по-тежкият въпрос.

Това е въпросът за смисъла на извинението, покаянието и прошката. Колкото и незабравим да остава жестът на Вили Бранд, мълчаливо коленичил пред Варшавското гето, общото просветление пред истината за Холокоста и за потомците на жертвите, и за потомците на извършителите може да настъпи само с разбирането му като обща трагедия на човечеството, като катастрофа на хуманността и деградация на човека.

Един пример - погромът в Йедвабне. За жестокия линч - изгарянето на 340 евреи от техните съграждани - поляци, през юли 1941 г. в окупирана Полша, 60 години по-късно се извини президентът Александър Квашневски.

Книгата на Леа Коен дава надеждата, че подобен жест би издигнал достойнството ни на българи, на хора и граждани, би ни вдъхнал духовна сила и право да сочим на други трудния път към историческата истина, смисъла на почитта към собствените и чуждите жертви и ценността на моралното прераждане.

© Яни Милчаков
=============================
© Електронно списание LiterNet, 28.11.2012, № 11 (156)

Слово, произнесено на премиерата на книгата на 12.10.2012 г. в София.