Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни
ТЪЖНИ ТОПИКИ

Верина Петрова

web


В този текст ще питаме за литературното юношество и за юношеството с литературата. За литературното остаряване и процедура за омалкостяване, състаряване и втрупяване, наречени канон. За погледа и "мястото, от което говорим" тогава, когато говорим "методически". За това как въобразяваме юношеството, как дисциплинираме смислите и думите, но и телата, удоволствията и желанията. Ще питаме накъм очевидността, че методика е технология за изобретяване на възможна литература за на свой ред литературно и металитературно съчинени деца и юноши. И то за цели много далеч от най-властната нарцистична мечта на нашата или тяхната (на все едно коя) литература - да чете себе си във великолепна, островна самота, в сияйната чистота на пълната самодостатъчност и безцелност, в несекваща автоеротична удоволственост.

Да знаехме що е методика, щяхме да кажем, че ще нароим питания около неща, които при известна снизходителност могат да ни се сторят и убегливата сърцевина на едни по някакъв начин методически умислености.

Сигурно е мислима методика на преподаването на българска литература, която не забравя, че тя, с всичките си там методи, способи, начини, средства, е повече от това. Тя е дисциплинарна технология, практикуване на знание-власт, политика на надзора над телата и умовете, конституиращ поглед, взрян в детето - "едновременно надзиравано, но и валоризирано и сакрализирано" [7]. Не на последно място тя е тип (зло)употреба с литературата.

Тук ще питаме за литературното юношество и за юношеството с литературата. За литературното остаряване и процедура за омалкостяване, състаряване и втрупяване, наречени канон. За погледа и "мястото, от което говорим" тогава, когато говорим "методически". За това как въобразяваме юношеството, как дисциплинираме смислите и думите, но и телата, удоволствията и желанията.

Видул Фингар, който, знаем, не е верен съпруг на една идея, в една от хроничните си начасничавости изрича: "Младежта ще умие лицето ни! Нейното безумие ще ни докара умът. Те трябва да родят, които са ги родили" (к.м., В.П.) [6]. За Ана, дъщерята на бащата, "те" вече са родили "които са ги родили" - "юношеството е бедният родител на аналитичната теория". Какви тогава ни е родило изобретеното от политиките на "методиката" ни наше литературно юношество?

Питането ни ще мине през една - днес вече - канонформираща книга - "Ляво поколение". Но и неизбежно през "На Острова на блажените", през нейната заявена младост и причинена в "Ляво поколение" канонична старост. През младежкия "полов въпрос", такъв, какъвто го задава времето на Мешеков, и "ориентализирането" [8] на юношеството, на което литераторът Мешеков с така адолесцентна невъздържаност се отдава.

Островът предчувства своето институционално и институционализиращо четене. Досещаме се, това е книга за правенето на литература, но и за (зло)употребяването й - за цялото литературно поле с позициите и предразположенията му, символичните му блага, икономиките, игрите, залозите, дефиниционните му конфликти, обмените му. Не минава очертаването на полето и без всички онези "тъжни топики" на "учебната литургия" - "литературната агиография", "свещеното богослужение в чест на класиците, култа към предците и дара на мъртвите".

Иво Доля, Класикът to be - "сам разговарящ с безсмислието си"1, зачетен "во вечния "пръв печатан екземпляр" на своята поема - е приживе пресечна точка на множество дискурсивни мрежи, име на "място от конспекта". Post mortem: вписване в Списъка на "великите мъртви бели мъже", панахида, реч и спомени на съвременниците2. Паметта на мястото от конспекта Иво Доля не свършва да свършва. Тя е фейдингът, разбягването и заглъбването на гласовете. "Няма повече образ, нищо освен език" - това ни казва Барт за фейдинга на любимите Други. Тази памет, която забравя чия е Книгата на Класика, но помни, че Книгата на Класика е изначално винаги-вече ничия, е паметта, удържаща и упоено рецитираща Списъка и Цитатите.

Паметта, която помни и трансмитира Канона.

Нашата памет.

Подобно на случващото се в дементното съзнание на мястото от конспекта Иво Доля, на острова на Канона - саморазбиращ се, самопоказващ се, "естествен"3 - от време на време "трепва безпокойният блясък на нещо загубено, отражение на прекъснати спомени." Прекъснати, бледнеещи спомени за напрежения и сблъсък на различни проекти за производство на "естественост", за асиметрии на сили и гледни точки, за борби на интерпретации - борби, съчиняващи история, темпорализиращи полето, изобретявайки младите и старите, учениците и учителите, литературите и преподаващите я методики4.

Литературна старост: Прекъснати спомени и неумолима несвършеност на фейдинга: Канон.

Ювенилен, едипово бунтовен, "Островът" настоява да остане откъм живота, не откъм историята, откъм "живия човек", а не откъм "книжния червей", откъм "диктаторите и насилниците в езика", а не откъм "филологията", която, знаем, пощи "дрипите на въпросите на човешката култура". Сепнат от предчувствието за бъдещите си канонически (зло)употреби, "Островът" се отдава на себебалканизация - един остров в острова е "низшата култура", там островитянстват "тия ополченци на културата", даскалите. Друг е островът на "духовния живот". Отсам е литературата, оттам е "читанката", едно е поезията, друго - "педагогията", грамотността е за даскалите, поетите "капризничат и с правописа". Господ не е ходил на школо - в това вярва "не дип грамотният" Витан Габър. "Островът" знае, че "Даскала е учебникар, кооператист, социалист, общоделец и кара колата все към площад "Позитано" - на говежди пазар или на митинг - дето може да се дерат черва отдолу и отгоре." Знае той и че друг стои "на капрата на подвига"5. Но сякаш забравя, че сам е изписал една цяла система на островното просвещение, с езикови доктрини и страсти около "правописа", методики и кариерни развития. Даскали, ще рече "биволарчета", са (са били) и Спиро Година, и Китан Дожд, и Силва Мара, и Ралин Стубел, не липсва и министър на просвещението, увеличаващ удивителните в учебното дело. Като прибавим и "филолозите", "менажерията за живи допотопни животни", "очерките" и "критиците", ще видим цялата институционална система с присъщите й механики и технологии по производство на писателски статути, на модели на литературни пантеони, на литературна "стойностност" и легитимни подходи към "творби" и жанрове. Ще рече, цялата област на "литературната законност"6.

Блажен, утопичен, чудовищен, "Островът" е онова, което може да мечтае себе си като изтръгнато от обмена, като свободно от "континенталните" дефиниционни игри и борби, от нежеланите прекосявания, от срамните и неизбежни съседства. Той е самата възвишено измечтана от Младите литература, той е духовната култура - "това чудовище, за което с ограниченост и скромност - двете пушки на даскалъка - не се ходи на лов". Островът-чудовище отваря всепоглъщащата си паст, за да инкорпорира "педагогията" и "филологията", даскалите и Книжовното дружество, за да ги олитератури, фикционализира и така обезсили, за да остане млад и красив. Но в особената "разцепеност" на някои фигури между "поетовото" и "даскалското", в двойствената поместеност на важни сред авторите между "капрата" и "външните порти" на културата откънтява страхът, че литературата и педагогията на Острова са в някак неприлично интимни връзки.

Което не може да е друго за една литература-дете.

Недозряла за сватбеното ложе, тя е осъдена да бъде водена от Педагога.

Децата ни, слънчевите

Противно на очакванията, "Островът" на Младия Славейков не храни ни най-малкото снизхождение към младите. Те са "невтасало тесто", от което месят хляб само слабоумните. "Студенти и социалиствуващи дечурлига", младежите са лишени от "пълнолетие в главите" и "самостоятелност в джеба и волята". Тихо Чубра изговаря празнотата, негативността, неможенето-да-говори на младия: "Аз съм млад човек, и автобиографии на млади хора ми са крайно несимпатични. Младостта е преддверие на живота, а само който е живял доста вътре, може да говори за него и за себе си." Школото, даскалите, биволарчетата произвеждат - знайно е - читатели. Дори ако с "азбукето" и "педагогическите си фокуси" съумеят да произведат само "грамотност". Но "Островът" панически не желае да калесва читатели, той мъдро отлага литературното си състаряване, неговата рецептивна самота е по младежки ведра и перверзна - няма публика за писаното от Младите, не са негови читатели "фасулковците", "среднята ръка", онези с багаж не по-далеч от "Подуени"... Идеалният имплицитен читател на "На Острова на блажените" е зачетеният "во вечния "пръв печатан екземпляр" Автор.

Паскал Киняр: "Когато всички престанат да четат, литературата ще възвърне престижа си."

През 1907-1911 г. "На Острова на блажените" е все още социално млад текст - това ни казва "Ляво поколение", една от малкото нашенски книги, която любопитства за гимназистите като читателска общност, като помества литературата и четенето в по-широките референтни рамки на училището като институция, но и на социалния, политически и екзистенциален опит, относим към "гимназиста", каквото и да значи това. Тя любопитства, покрай многото друго, и за историята и алхимията на литературното остаряване, за фейдинга и прекъснатостта, които съпровождат литературната канонизация. "Педагогическата власт", "правилниците", "авторитетите" разпределят и подреждат пространствата, надзирават поведението, градят бариери срещу опасното съседство на мъжкото и женското, включват и изключват, но уреждат и библиотеките, за да - ако се доверим на Мешеков - дисциплинират умовете, телата, удоволствията. Коя, ако не Училищната библиотека ще приюти и пази книгите от каноничния Списък - и Мешеков изрежда оскъдната, за "обилното ни чувство", колекция - "грабехме Вазовото "Под иго", вехт някакъв превод на "Изгубения рай" от Милтон (...). Там имаше наистина съчиненията на В. Г. Белински, Пушкин, Лермонтов, Колцов, Тургенев, Л. Н. Толстой (...). Забележително е, че дори през 1910-1911 г. в библиотеката на мъжката гимназия още нямаше "Епически песни", издадени в 1907 г., "Сън за щастие" (1903) от Пенчо Славейков; нямаше "Идилии" (1908), "Драми" (1909) от П. Ю. Тодоров. Та нали не беше още "наредено" да се преподават в клас новите ни поети!" Читателският опит на юношата е сложно цензуриран и надзираван - "недопустими" са книги, които съдържат думите "социалист", "толстоист", "Горки"7. Читалищните библиотеки и книжарниците са недостъпни - "Впрочем нямахме пари да си купим прочитни книги; нямахме пари за членски внос (...). Купуване обаче на книги извън учебниците не минаваше без тежки натяквания от страна на родителите ни." Да се промъкне през сложната система на ограничаване и контрол, да посегне към книги не така "вехти" и от други рафтове, за юношата означава да се изложи на опасност:

"Затова пък от ръце в ръце се разхождаше и жадно поглъщаше от нас модерната преводна поезия: "Homo sapiens" и "De profundis" от Пшибишевски, "Гнило общество" от Октав Мирбо и др., които ни донасяха не здрава, не очакваната храна на духа - а смут. Те ни обезсиляха, те ни покваряваха..."

И най-печалното:

"Препрочитаха се и се декламираха възторжено в другарска среда - с чаша вино и цигара - Бодлеровите "поеми" (превод на Ив. Радославов): "Опивай се с всичко... с вино, с любов!... А насаме те същите четяха "Homo sapiens" и "De profundis" и др. И - което е най-печалното - на страниците на декадентската поезия вършеха юношеския грях ... възбуждани от демоническия й еротизъм."

Знайно е, че поне от 1760 г., когато излиза прочутата книга на д-р Тисо, Европа не престава да си изобретява чудовище под вънкашността на мастурбиращото дете. Този страх (както и онзи от хомосексуализма) съумява да зарази и онзи, който - уж - лекува от страховете - протоколите на Виенското психоаналитично общество помнят спора на Фройд с Щекел за вредата от мастурбацията. Мълвенията на тази тревожност се чува и по нашенско, като в дискурсивното поле, което ни интересува тук, те започват да пишат списъци от книги, да редят каталозите на позволеното и на забраненото четиво. Една преводна книга, "одобрена и препоръчана" двойно - от Св. Синод и Министерство на Просвещението, в главата "Безполезни разговори, опасни четива" в многозначителен курсив и с припряно тревожна заповедност внушава на добродетелната и разумна девойка: "Никога не си позволявайте, под какъвто и да е предлог, да отворите една опасна книга. Вашите родители едва ли биха ви го простили, а злото от тази книга, ще бъде неизлечимо, може би!" [2: 73]. Следва необоримият авторитет на "примера". Примерът се казва "Аз спасих баща си". Дора чете много, но неправилни книги и резултатите не закъсняват - "изпитва мозъчно сътресение" при най-малкото повишаване на тона, получава сърцебиене, винаги е неспокойна, тъжна и "не правеше никого около себе си щастлив". Ружа пък изобщо не чете, "смее се с груба веселост" и напълно психопатски вметва: "Току-що умре детето на г-жа Донева. То беше чудесно дете. Тя има и друго."

Между меланхолната, мимозна изпитост и завехналост на Дора и откровено психопатската бодрящина на "не дип грамотната" Ружа трябва да се вмести фигурата - пресечна точка на дискурсите за добродетелта, възпитанието, сексуалността, но и за традицията, за операциите по спасяването на бащите, за бащите в нас, за методиките ни, за правилните и неправилни четива, за законните им прочити и технологиите, които ги произвеждат. Двойно одобрената - от Св. Синод и Министерството на просвещението - г-ца Венкова - "четиридесет и пет годишна, мила, естествена, добра, образована и разумна", вразумява двете девойки. И нейната душа като Дорината се е лъстила по четива, мамещи към "Новия свят или дивите племена". Но зрението на баща й отслабва и тя започва да му чете - "непоносимия" вестник, текстовете на "любимите му песни", "заучавах и му декламирах стихове, които рисуваха хубостта и величието на природата".

Бащата: "Развалих си зрението с това четене, но нямаше какво да се прави. Сега имам очите на дъщеря ми."

Дъщерята: "...и никога баща ми не ме помоли да му прочета подлистника."

Сега г-ца Венкова е "стара", но "щастлива".

Да спасим бащите си, момичета! Нека в Списъка "BG-литературата short-listed за кандидат-студенти" да има само DWEMs (задължително хетеросексуални), мястото на "поетките" е в подлистника! И стига с тези подлистници, в които четем, че някой си А. Delbanco не е комай дотам загрижен за нарояването на алтернативните канони, макар много да им симпатизира - все пак "в самата сърцевина на Американския канон има някои гей-писатели, като У. Уитман например". В сърцевината на нашия канон такива работи няма! И ние като И. Пелева (в бележките впрочем, в полускритото от ситния шрифт [4: 400]) научаваме за мълвите около непристойното, различното, другото, "анормалното" около имената от конспекта в разговори "между свои". Като кикотещи се благородни девици разменяме свенливи досещания за изтритите в учебникарската агиография разкази-от-подлистника за сифилис и сатириазис, за морбидности разни и за внезапно побледнели "дебели устни" и "мъглевина", прибулила погледа на влюбени "като баща в своето даровито чедо", а пък и тази "анемична" духовна подплата, тези красиви цветя, на които им липсва "сок", та да станат "ярки, ухающи" на таз "безплодна почва на въздържанието и физическата немощ"... [5: 35] Някъде из подлистниците - и неправилно - сме чели думи за "честта на едно момче", чели сме за педагогическата и медицинска рационалност, която сложно опосредява и дисциплинира отношенията родители-дете, но която тъкмо в своята тревожна взряност, в бдението си около подозрителното легло, над сексуалното тяло на детето, произвежда модерното семейство, но и модерното образование, ще рече и децата ни, слънчевите, които са така никога-не-наши, както винаги-вече-нечии са творбите, класическите. Юношите - привилегировани, но и наказани, дисциплинарно заставени да четат по правилния начин единствено възможния, правилен наш литературен канон. По-малко сме чели, не сме любопитствали за това как в непрекъснатото кръстосване на напрегнати, надзираващи погледи се вписва и наслагва нашият поглед, как той извлича читателя от "поколението", за това какво вижда окото в смътното поле, очертано от нощната лампа, кои заглавия прочита, кои думи, кои изкушения, кое адолесцентно невъздържано желание ни изненадва на нощното шкафче. Не можем да позволим и четеното да е как-да-е, например да е любовно "реене", разсеяно заслушване в разбягващите се гласове в текста, да е изблик и ленива отпуснатост, самоцелна и самодостатъчна удоволственост. "Библиотека за литературно самообразование" добре знае това и препоръчва, след като привлича авторитета на имена от Гьоте до Емил Фаге, как да чете гимназистът - "с широко отворени и зорко бдителни очи", да чете "бавно", "внимателно", "да прочитаме не само веднъж, а многократно, да четем наум и на глас", да четем също така "по тъй наречения метод с молив в ръка", нанасяйки бележки - и за да няма място за импровизации се уточнява - "на отделен лист или върху полето на самата книга". Нещо повече, тази аскеза на четенето, мъчително отворените очи, тялото, заставено да изпълнява неудобен, полумолитвен ритуал, застиналостта с (well) молив в ръка е - казва ни този прелюбопитен текст - доживотно занимание. Авторът на статията цитира в началото й Гьоте: "Хората не подозират дори - говори той на своя частен секретар - колко труд и време струва на човека да се научи да чете. Аз употребих за това осемдесет години - и все пак не мога да кажа, че съм постигнал целта."

Очевидно е, че съчиненият от Мешеков гимназист "1907-1911 г." отдавна вече не е деминутативно невинното "детенце хубаво, пиленце любаво" и неговите дилеми са много по-сложни и хазартни от това, дали, четейки, ще стане "чиновник млад" и ще "има да яде", а нечетейки, ще стане "говедар" и... "плаче, та се кай!". Изобретявайки "поколението", литераторът Мешеков кръстосва и наслагва върху празнотата, негативността и не-моженето-да говори на "лявото поколение" множество гласове. Тук са цитатите, фрагментите от говора на "Младите" - други редове, друга замисленост трябва да изследва колко манипулативно, неточно, разкъсано, безпаметно цитира Мешеков Славейков и как, разпадайки го до неясни цитати, литературно го състарява и го превръща малко нещо в онова, което нашите кандидат-студенти преживяват като класика. Тук е "левият" брътвеж - толкова удобен да ни причинява "възпламнали", "запленени", "залюбени" юноши, упътени "от гимназията" към "окопите", както и да измечтава юношеството-като-метафора-на-(социалната)-промяна. Тук е и едно - шизофренно разцепено - "биографично", "спомнящо" и крайно манипулативно говорене, в което "Мешеков" е ту част от "ние" (гимназистите, левите, че и "физически изтощените" и "морално немощните"), ту литераторът, социологът, психологът, докторът, за когото поколението, неговото ляво поколение, е чуждо:

"Други, също така "социалствуващи" между нас (к.м., В.П.), с повече благородство на духа, горди да се унижат до уличното, все пак не намираха най-истинската своя духовна храна в научната "фраза" и в "патоса" на "тенденциозната" социалистическа поезия."

Срещу:

"Тия песимистически и почти мистически предчувствия на цялото и на себе си в него, на големия живот и големия дълг... падаха дълбоко в душата на юношата. Те се изразяваха в оная негова безпокойност, дирене, ентусиазираност, подражателност, оригиналничене, романтичност, сантименталност и патологичност, които го характеризират в неговата пубертетна възраст и в описаните по-горе условия."

"Пубертет", "полов въпрос" са важни думи в речника, очертаващ контурите на юношата. Около началото на века с изковаването на думата хормон през 1905 г. от Старлинг и през "Три студии върху теорията на сексуалността" на Фройд този речник набъбва, той улавя все по-фино и детайлизирано знаците на голямата криза, но и все повече патологизира и очудовищностява младежа, все по-силно напряга взрения в него поглед. И ако всред гласовете, призовани да изпълнят празнотата, наречена юношество в текста "Мешеков", празнота, (в) която се оглежда (в) онова стоене в предверието на живота, за което говори Тихо Чубра, открояваме онези, които казват за пола и инстинкта, то е защото литераторът и мемоаристът Мешеков така и никога не се отървава от този речник в онова, което пише далеч след края на своето биографично и литературно юношество. Една от книгите, които чете "Мешеков" на фронта, е "тъжната и тежка" книга на А. Форел "Половият въпрос" [3: 143]. Юношеството в "Ляво поколение" е изречено и чрез "научно осветляващия" дискурс на психоанализата - Мешеков скрупульозно цитира статията на проф. Д. Кацаров "Пубертетната възраст от педагогическо гледище" и "Психоаналитичната метода" от М. Николов. Този медицински и педагогически, рационален глас по особен начин си приглася, превежда и бива превеждан на езика на "преводната декадентска поезия", "болезнено възбуждаща и извращаваща" естествения нагон. Сговорени, пригласящи си, усилващи се взаимно, те, естествено, отглеждат чудовище:

"...кризата на половото съзряване особено се усложни и взе патологически характер у нашето поколение...; ...нашето поколение се израждаше...; ...Здравето на организма и яснотата на духа бяха загубени...; гибелното израждане на поколението...; ...Така се ускори и вдълбочи тежката двойна криза на гимназиста до последната й - патологическа - степен: изгубване на интелектуални сили, памет, воля...; ...ученикът до такава степен е нервно изтощен, болезнено възбуден, с потъмняване на паметта и ума - и оттук дълбокото страдание, опасения от близка гибел, "мистически" предчувствия, "декадентски" настроения..."

Ако неправилните книги изострят патологичното, "природно сляпото у човека - половия и другите инстинкти", ако светът на бащите и учителите се е провалил, то поезия на Младите е тази, която "ни донесе светлина в ума, радост и бодрост в сърцето". Тя е терапия, "избава", "откровение" - "Островът" е книга, "която спаси младия интелигент от пълно израждане". Чудодейно лекуваща, магически трансформираща литературата е онази "повратна" идея, чрез която "отчаяният младеж стана отново жизнерадостен, патологичният субект - отново нормален, чудакът оздравява до борец, обърканият и израждащ се субект се "превъзмогва" до общественик с настъпателен дух".

Естествено, "Ляво поколение" не съзнава собствения си иронизъм. Лява, поради което инфантилна, книгата не ще да знае за безсмислицата на тази терапия чрез литература, която спасява юношата от "болезненото израждане" на половия инстинкт, само за да го запрати в "окопите", нито има оптика, в която да мисли регресивността на пътя от "чудачеството", самотничеството, съзерцателността до обятията на "колектива", "масата", "народа".

Но "Ляво поколение" знае много за това как остаряват и се канонизират книгите. Защото - и това е трагичната ирония за Младите - те са се случили в "Ляво поколение" откъм Старите спрямо младите, откъм Разумните спрямо адолесцентно невъздържаните, откъм Здравите спрямо болните и изродените, откъм Нормалните спрямо анормалните и перверзните, откъм Докторите спрямо пациентите, откъм бестселъра нежели откъм елитарното четиво, по-скоро откъм Даскалите, Водачите, Наставниците отколкото откъм поетите...8 Като учителя в образованието, като аналитика в преносния процес поезията на Младите - обичана и мразена, въдворявана в какви ли не юношески динамики и встрастености, призована, за да реши голямата криза, травматизмите и невротизмите на юношеството - е осъдена да бъде преживяна и забравена, изтласкана като спомен - прекъснат, непрекъснато избледняващ, fading...

Мястото, от което говорим

Настоящите страници тръгнаха от буквалностите и нямат претенция да изговорят друго, освен серия баналности. Очевидност е, че методика е технология за изобретяване на възможна литература за на свой ред литературно и металитературно съчинени деца и юноши. И то за цели много далеч от най-властната нарцистична мечта на нашата или тяхната (на все едно коя, на всяка, тръгнала да калесва гости) литература - да чете себе си във великолепна, островна самота, в сияйната чистота на пълната самодостатъчност и безцелност, в несекваща автоеротична удоволственост.

Паскал Киняр: Четенето: "Най-асоциалният човешки опит. Най-отшелническият."

"Методиката" не може, не трябва, не е неподвластна на "голямата семейна драматургия на ХIХ и ХХ в.", за която пише Фуко, тя произвежда знание и практикува власт, тя виновно участва и е в "политическото".

Наред с мнозина други агенти, тя разпределя символен капитал, пише списъци и учебни програми, ревизира списъци и учебни програми, разработва и пуска в употреба машини за производство на легитимни прочити, участва встрастено в дефиниционните конфликти около това, кое е "литературно стойностно", но и около това "какво да кажем на младите сърца". Ние никога не сме невинни, когато свещенодействаме или скверним (което е същото) в пантеона - храм на всички божества, но и гробница - на българската литература. И нашите съображения никога не са само съображения откъм "литературността" на литературата. Тук, на мястото, от което говорим, ние сме танцьори в танца на погледите. Методиката, т.е. методиките са осъдени да опитомяват асоциалното в опита от четенето, да нормализират чудовищата на литературното, но и на детското.

Ако детето е "бащата на бащата", ние оставаме без дъх да се самопораждаме.

 

 

БЕЛЕЖКИ

1. Някому и безсмислието може да се привиди като "само себе си значещото и с това само себе си тълкуващото". [обратно]

2. Разпознаваме безпогрешно като задължително място в литературната ни агиография това "Когато аз, един от редките негови посетители...", с което "Славейков" иронично се самопричислява към кохортата на поклонниците, на учениците, ще рече на младите. [обратно]

3. "Естестествен" като тялото и родителството, като желанието и смъртта, като юношеството и старостта. [обратно]

4. Впрочем на български методика се среща само в единствено число, май. И това не може да е друго, щом Канонът - поне в най-авторитетното си издание "BG литературата - short-listed за кандидат-студенти" - постановява единствено възможната българска литература, завършена, оцелостена, възвишено и благородно втрупена някъде в средата на миналия век: Българската литература от Ботев до Димов. Следват панахида-реч и спомени на все по-оредяващите съвременници. Подобно спомена за всички обичани покойници и този е иконописно пречистен, но бледнеещ и "прекъснат". "It fades, fades and fades" - и без да са чели Барт, кандидат-студентите ще го кажат, стига да можехме да подсказваме на езика им. [обратно]

5. Че това е младежко до трогателна инфантилност, че на капрата като ще да рипне по-скоро някое от "социалистващите дечурлига", нежели "бащата" и "хероя", ни подсказва един от "автобиографичните" фрагменти на "Мешеков" - група млади хора пътуват за "Гор. Оряховица" на "Славейково утро" ("писателски утра" - поредни тъжни топики!): "Файтонът лети. Буйна и весела песен, дружно подета от буйни и весели другари: "летим към слава и подвизи". На капрата аз стоя, сърдечно прегърнал милия венец..." [3: 102]. [обратно]

6. Срвн. [4]. [обратно]

7. Училищните библиотеки винаги имат каталози със забранени книги. Друг е въпросът, че забранените думи невинаги са "социалист", "толстоист", "Горки". Пак тъжни топики. [обратно]

8. Това последното е малко наедро казано. Осмислянето на ролята на Младите за младите в "Ляво поколение" не може да мине без това прословуто "всевиждащи поети, слепи водачи", нито без едно по-загрижено вглеждане в "лявото" - такова, каквото текстът си го представя. [обратно]

 

 

БИБЛИОГРАФИЯ

1. Бурдийо, П. Правилата на изкуството, генезис и структура на литературното поле. София, 2004.

2. Кюро, М. Мисли за младото момиче. София, 1941.

3. Мешеков, И. Из един живот. Мемоари, дневници, писма. София, 1968.

4. Пелева, И. Алеко Константинов. Биография на четенето. София, 2002.

5. Радославов, Ив. Портрети. София, 1927.

6. Славейков, П. На Острова на блажените. София, 1986.

7. Фуко, М. Анормалните. София, 2000.

8. Said, Е. Orientalism. 1978.

 

 

© Верина Петрова
=============================
© Електронно списание LiterNet, 25.12.2005, № 12 (73)

Други публикации:
Езикът и литературата: методически парадигми и образователни политики. София: Фондация "Млада България", 2005, с. 46-56.