Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

СБОГУВАНЕ С ВРЕМЕТО ИЛИ ВЪЗМОЖНОСТ ЗА ПРОШКА

Валентина Воденичарова

web

Милан Фющ. Сбогуване с времето. Избрани стихотворения. София: ИК "Гутенберг", 2004Милан Фющ е първата ми истинска среща с унгарската литература. Чувствам се като студентка с претенции за литературна подготвеност, но скъсана на важен изпит. Защото четейки „Сбогуване с времето" (това е първи превод на български, оказва се) не успях да оприлича нищо познато ми (прочетено) с поетичния свят на Милан Фющ (освен може би това, че титаничната мисъл на унгареца напомня с нещо за мисловната мащабност на Кенет Уайт). И някак се усетих „изпързаляна" от самата себе си - очаквах нещо „европейско", нещо, с което ще мога да направя някакъв паралел, нещо, което ще усетя познато. Не казвам, че Фющ, този „многожанров владетел на знания и форми на словесното изразяване" е неевропейски поет. Напротив - европейската идентичност е толкова древна в неговата поезия, че може би затова е представена чрез една (ще рискувам с тази дума) надевропейска гледна точка за света, за Бога и човека, за доброто и злото, за вечността и преходността, за онова, което е отвъд преходността и отвъд вечността. Защото мъдростта на този унгарец няма как да се задържи в пределите на европейското, мисълта му, търсеща истината за човека, Бога, вселената, излиза извън мащабите на евро-християнската култура.

Фющ изгражда една еретична представа за човека и неговата съдба, доближавайки максимално образа му с този на Бога (или по-скоро обратното!). Не бързайте да твърдите, че и библейският канон казва нещо подобно, преди да сте прочели Фющовото Откровение или Псалом (Спокойствие и музика...), или Кантус Фирмус, Надгробен надпис от Египет и Автопортрет, например. Защото божественият образ съвсем не е така прекрасен и безконфликтен като библейския. Творецът от библията на Фющ много по-често е съсухрен и заядлив, гневен и инатлив, отколкото добър и грижовен. Той е и болезнено самотен (както впрочем и човекът в света на Фющ) - задава странни въпроси, които загатват за някакъв случил се в Началото конфликт, от който е тръгнало взаимното отдалечаване, отхвърляне между хората и Бога:

И защо трябва милост да прося от тебе, Проклето Потомство,
та взор да обърнеш към мен от гъсталака бездънен
на Времето и Мъките...

(Надгробен надпис от Египет)

За да има такива въпроси, значи някъде, нещо във взаимоотношенията между Бога и неговото потомство се е пропукало. Милан Фющ не търси вината единствено в човешкото непокорство. Напротив, човекът е, който като че ли пръв протяга ръка за помирение, осъзнавайки тежестта на Божия гняв - прокълнат живот, изпълнен с насилие, самота и безмълвие, живот, в който изниква в крайна сметка и реторичното питане „Какво съм друго аз, освен молба?". До това прозрение, разбира се, се стига след извървян трънлив, черен път, на който се нижат съмнения за непогрешимостта на Твореца, за доброто бащинство по отношение на човека, създаден „със поглед тъмномрачен".

Поставя се под съмнение и добрият замисъл за съществуването на този свят, закърмен с мечовете на рицари и ангели, които така си приличат (Откровение, Писмо за ужаса), закърмен с кървавата голгота (Авантюристът), свят, в който доброто, както и злото могат да бъдат с доста относителни значения... Тук някъде вероятно се стига и до „кощунственият" бунт срещу страха от Бога, който пречи на човека да се радва, да се наслаждава, да живее истински - това може би е бунт срещу насилието на Твореца, който владее смъртта и живота и ни държи в постоянен ужас (Писмо за ужаса).

Така че усещането за нещо сбъркано, усещането за укрита истина относно замисъла на света и ролята на човеците в него е една добра причина за разрив в отношенията с Бащата. За разлика от доста ясните позиции във взаимовръзките човек-Бог в предхристиянските епохи (да вземем например мита за произхода на хората от кръвта на Кингу, син на богинята на злото и майка на всички неща Тиамат - това ясно значи, че хората са непрекъснато изкушавани да вършат зло, това е заложено от боговете ), тук насилието е сякаш скрито под рекламната опаковка на доброто, насилието се случва в името на едно неясно и винаги бъдещо добро.

„И чувам шумът на крилата им" (Иезекиил І, 24).

Ангелите са мрачни. Не виждаш ли меча в ръцете им?...
...Да, те летят със меч във ръката
и като затулят очите си клети, извикват „Свещени, свещени, свещени"
на възбог в светлината.
И лъчите пред тях се стъписват.
Като палета им се подмилкват Слънцето и Луната.
Като крякащи пуйки пред тях подлитват звездите
и пред тях се разпукват от ужасното си покорство.
...
О, толкова ли е велика Идеята, кажи Владимир Илич, такава ли е,
че минава и през живот, и през смърт и през кости...
Кажи кой приучава на преданост тварите, щом макар и тъжно,
мрачно и безнадеждно,
дори мозъкът не забравя, че дори ужасяващо, името й е свято,
защото трижди свят е и Господ самият?
О, отговори ми ти, който бе благодушен и все пак ужасен,
защото знаеше каква е Идеята,
че Идеята е жестока, че Идеята е добра, но е така безсърдечна,
защото иска доброто,
за да победи злото, растящо в мътнотата на всяка епоха,
както слънцето побеждава петната си.

(Откровение)

Синовният бунт не спира до тук - човекът продължава да търси, да прониква в секретни територии, подвластни на Твореца - територията на смъртта, че и в пространството отвъд нея. Разгадаването на тези пространства вероятно би го освободило от страховете за миналото и бъдещето, би го равнопоставило с Твореца. Проникнал в нищото, човекът вероятно би се усетил свободен от Бога, свободен и от себе си - вероятно би се самоунищожил. И всичко това се случва, защото се търси истината за сегашността, за сегашната същност на човека - така тъмна и сякаш обречена, безнадеждна, без възможност за обновление. Фющ като някакъв класически психоаналитик търси причините за болестта на света и кризата на човешката същност дълбоко назад в раждането на света, в първите самостоятелни стъпки на човека, в обърканите някъде там още отношения между Създателя и човека.

От тази поезия би се получило едно, образно и условно казано, апокрифно християнско четиво, една библия, която разказва за битието и небитието и сякаш се опитва да ги помири. Не оставяйте с впечатление, че това е религиозна поезия - не, това е опит да се потърси възможност за човека, да се потърси път за връщане към автентичността, към болката и обичта, да се даде шанс на добрата човешка страна...

И тук на помощ идва мотивът за овладяване на времето, разбира се, прекроен по фющовски. Владеещият времето е равнопоставен на Бога, че и нещо повече. Само че Милан Фющ не търси равнопоставяне, не търси два равнопоставени, но враждебни свята. Унгарецът по-скоро копнее за едно ново начало чрез спомняне за благословените първи дни, чрез възраждане авторитета на Бога, но вече пречупен през призмата на човешкото, на съ-преживяното, на споделеното. (Четейки Фющ, ще откриете твърде много прилики между човека и Бога, не е изключено и да се объркате - за кого, чия съдба се разкрива в Кантус Фирмус и Автопортрет, в Пастирят или Безименният пие - нечия човешка или божията.) А такова начало може да се случи, когато се овладее не времето, а зависимостта от него - тоест, когато се сбогуваш с времето. Сбогуването с времето се оказва възможност за започване на друго време - време на разбиране, на помирение, на прошка. Може би накъде там, в „едно хилядолетие четвърто", но е възможно...

Ще завърша с две скоби. Едната ще я отворя заради подозрението, че на доста от четящите Фющ (въпреки току-що предположената надежда) ще им се стори твърде безнадежден. Тази безнадеждност обаче идва от болката за съдбата на човека, идва от вечните въпроси, на които всички ние търсим отговорите - въпросите за Смисъла. Идва и от проклятието на обречените да знаят...

И другата вметка е, че със сигурност това, което успях да споделя за поезията на Милан Фющ, е само малка част от онова, което търсещият читател може да намери в нея. Защото тази поезия е трудна за споделяне, тя по-лесно би се съпреживяла. Така че четете и съпреживявайте... после пак повторете занятието - защото ще бъде различно.

 


Милан Фющ. Сбогуване с времето. Избрани стихотворения. София: ИК "Гутенберг", 2004.

 

 

© Валентина Воденичарова
=============================
© Електронно списание LiterNet, 03.02.2006, № 2 (75)

Други публикации:
Литературен вестник, № 37, 2005.