НЕЩО ТОЛКОВА ТРИВИАЛНО

Валентина Воденичарова

web

Седяха в "Бохеми" - той и тя. Всъщност тя го заведе - падаше си по обеззначени и архаизирани наименования и места, не ги търсеше специално, те я намираха, сякаш чрез нея искаха да върнат ценността и живота си... или просто искаха пак да бъдат, събирайки ведно преди и сега.

Уговаряха тази среща повече от месец, все някой от двамата беше зает... Тя искаше да го види и да разбере дали ще задоволи чрез него стандартното изискване за "нормална връзка" - на което с неудоволствие трябваше да признае, че продължава да се връзва. Искаше да си отговори на въпроса дали това задоволяване ще я направи по-равновесна.

За него не беше ясно какво иска - само беше споменал, че трябва да й каже някои неща. Познаваха се от две години - той я харесваше, не й го беше казвал, но тя го знаеше. Усещаше, че го манипулира, съзнателно флиртуваше - беше й лесно, дори изпитваше удоволствие от това, че цялата власт беше в ръцете й. За първи път усещаше властта си като жена и за първи път не усещаше бремето на инвалидната си количка, не я забелязваше... знаеше, че ако иска да се люби с него сега, ще трябва тя да го заведе в леглото си, той нямаше да има смелостта да я заведе в неговото. Не че беше кой знае колко смела и опитна в секса - просто знаеше какво иска тялото й, познаваше го добре, винаги се бе интересувала от него. (В нощите без мъже често пътуваше из тялото си, в началото плахо и неуверено, после с все по-голямо любопитство, присъщо на всеки истински пътешественик.)

Всъщност тя, която на пръв поглед имаше нужда от обгрижване, обикновено обгрижваше. И беше много уморена. Затова този път не се погрижи за него, не му помогна да й каже, каквото имаше да й казва. Той говореше "държа се съвсем различно с приятелите си...", говореше "в семейството си съм друг, майка ми...", говореше "теб, например, не мога да те представя на родителите си, няма да те приемат..."...и нищо не казваше. В началото беше любезна - помагаха й междуметията, които накъсваха неговия монолог, след това й омръзна и обгърна с цялото си женско внимание халбата бира, изпи я бавно и усети как предателски се прокрадва съжалението. Дори споменът за онази топла нощ, когато се разхождаха по Славянска и си бяха най-близки, не можа да разсее усещането й за блудкавост... тук тя разбра, че иска да си тръгне веднага.

По уредбата зазвуча Сантана, свиреше The Game of Love - и копнежът за самотност буквално я връхлетя. Спомни си за една вечер тук в "Бохеми", не седеше на същата маса, беше с друга компания, беше с друг. Нямаше смисъл да се самозаблуждава - беше довела този заради другия, беше го довела тук заради онази вечер, в която отново се чуваше китарата на Сантана, както сега, сякаш за да провокира болката, която изживя тогава, да й се наслади мазохистично отново - само така можеше да си върне илюзията за любов, не, не, да си върне реалността за любов.

Другият. Не си спомняше кога точно се влюби в него, в началото я привлече неговото търсене на думите. Тя също ги търсеше. Той винаги бягаше. Тя също. На него не му стигаше любовта. На нея също. После разбра, че той е хаосът и неговата самота я привлече... тя му каза, че го харесва, той не отхвърли любовта й... но и не я сподели. Тя се опита да го обича така - свободно и безкористно, той никога не се усъмни в това. После дойде неговата болка, тя знаеше, че той не обича да го боли и му каза "ако можех, бих взела цялата ти болка". Той замълча.

Онази вечер, както обикновено, той беше душата на компанията - срещу тях си говореха общи приятели, той им разказваше за стара любов - "не винаги думите са необходими, ние се обичахме, но едва на 4-та година й го казах...", говореше им "понякога сме длъжни да разочароваме...", говореше им "ето тя не ми е казвала, че ме обича, но аз знам, че ме обича"...

Да, тя го обичаше и тази вечер го каза на всички, но се чувстваше ограбена, разголена. Той я помоли да му прости, тя му прости. Вече знаеше, че е трудно да го обича "свободно и безкористно", беше решила да се сбогува, той също искаше да си тръгне. Тя знаеше, че повече няма да го види и му подари думите, които дълго беше търсила.

Не му позволи да й каже нищо, нямаше нужда от повече думи. Беше много, много уморена - това беше нейният начин да се сбогува, а може би и да го нарани. Той го разбра и стана. Тя се отмести леко назад с количката си - за първи път го виждаше така стреснат. Искаше й се да го прегърне, да го задържи още малко, но едно докосване би стопило цялата й издръжливост. Само си казаха "чао".

Той беше този, който за миг я направи цяла - тяло, чувство, дух, един миг на почти екзистенциална болка, която те изстрелва отвъд времето и пространството и те прави част от вселената. Той беше загатнатото усещане за любов - нейното усещане... Някой беше казал, че любовта траела две седмици. Тя вече беше наясно какво иска - две седмици взаимност, две седмици обърнатост към другия, две седмици проникване в другия... две седмици любов.

The Game of Love продължаваше. Тя поиска сметката - тръгваше си, осъзна, че няма нужда от седящия срещу нея, беше го използвала, за да приключи и с другия... имаше нужда да подиша. Помоли го да й помогне по стълбите, той предложи да я качи в таксито, нямаше нужда, вече беше организирала нещата. Повървяха още малко заедно, не се държаха за ръце, не се сбогуваха, но знаеха, че няма да се видят повече, бяха избрали, тя беше избрала, усещаше се някак по-честна и свободна след избора да върви... Предпочиташе да продължи да търси онова, загатнатото, да го очаква. Предпочиташе да поеме риска, че то може и да не се случи.

Тя беше избрала - продължи да се шляе по пътя, а срещу нея се усмихваше слънцето, провираше лъчите между клоните на дърветата (вятърът услужливо отместваше листата им), прегръщайки нея и самотата й или самотата й и нея. А тя - тя също бе прегърнала самотата си и... слънцето. И престана да се пита защо... просто продължи да си се шляе.

© Валентина Воденичарова
=============================
© Електронно списание LiterNet, 12.02.2005, № 2 (63)