|
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни
ПРЕДПЪТНИ МОНОЛОЗИ Валентина Воденичарова Този град никога не е бил Предизвикателство е да споделям за втората и, струва ми се, осъществена, стихосбирка на Иван Христов - Бдин. Защото, прелиствайки я бегло, ми се стори повече позата (макар и гарнирана с чудесна доза ирония и самоирония), някак по младежки непремерена. Твърде много ми дойдоха и посвещенията, и повтарящите се почти във всяка книга на млад автор „постмодернистични" упражнения от типа на „История на звука". Но извън това, остана усещането ми за нещо лично, дълбоко изстрадано и непремълчано... и прочетох отново текстовете. Тук дойде предизвикателството, защото те, въпреки разпиляността на пръв поглед, имат своята подреденост - от едно раждане-смърт до отпътуването-смърт. Бдин е разчленена на 18 части и още няколко други като Сметището (две серии), което се оказва най-топлото място и което е „начало и край"; Градината (пространството на „онези, които нямат бъдеще", но пък се диша най-добре) и т.н. Външната фрагментарност като че ли иде да подсили интимния хаос, ценностната безтегловност на лирическото аз. Бдин е поредната стихосбирка, която подхваща проблема за чуждостта и отива още по-далеч - към проблема за невъзможността за общуване, не само със сегашността, но и с миналото (единствен възможен опит е чрез посвещенията вероятно - на Далчев, на Яворов и др.). Проблем, който се изостря от факта, че е и отчужден от лирическото аз (а това аз пък е отчуждено от самото себе си), представен е като констатация без възможно решение. Всъщност решението е отпътуване, но отпътуване отвъд тази реалност, отвъд реалността „бананова република", отвъд квартала за безнадеждни „Надежда", където животът тече като „куха оргия". Защото Бдин е пространството на разпада, на несъществуването/неосъществеността. Бдин е ужасяваща метафора на нашето тук и сега, в което, дори не истерично, агонизира едно обречено поколение „на прехода", оплетено в остатъците на комунизма и смазващия юмрук на консуматорската демокрация. И не на последно място, Бдин екнигата, която представя поколението на безвремието,
поколение, което убива само себе си, с надеждата да продължи нататък другото, да се случи онази реалност, която сближава, която стопля. Всъщност едно от най-ценните неща, които прави Иван Христов, е, че не интелектуалничи, а стига до своите обобщения предимно през себе си, през болезнено изживяното в сегашността. И като че ли това му помага да прави и другото ценно в тази стихосбирка - умелото преплитане на социално и интимно пространство. Така на преден план излиза зависимостта между вътре и вън, взаимната (не)осъществимост на двете пространства (поради някакъв ценностен несъвпад). И все пак се промъква плахо крехкото загатване за едно бъдещо, не така конфликтно, случване. Разбира се, извън реалностите в Бдин.
Иван Христов. Бдин. София, 2004.
© Валентина Воденичарова |