Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

РАВНОПОСТАВЕНОСТТА - ЕКСПЛОАТИРАНИЯТ ИДЕАЛ

Валентина Воденичарова

web

Напоследък все по-често една мисъл кръстосва мозъка ми - че не сме мръднали много от времето, когато силата, надмощието е било основен природен закон, подчиняващ и човешките връзки. И днес силата е в основата на човешкото поведение и социалните взаимоотношения, само че вече култивирана, префасонирана през историческата призма на християнските ценности, цивилизовано опакована в равнопоставящи, приемливи, външно неагресивни форми. Може би не казвам нищо ново, но пък може и да прозвучи абсурдно твърдението, че във века на такава толерантност, която човешката история не помни, насилието е не по-малко от предходните нетолериращи, отхврълящи различието (в най-широкия му смисъл) епохи. А може би е прав един френски професор, гостувал наскоро у нас, че в нашата епоха напълно "липсва толерантност". Свръхвербализираната, свръхексплоатираната показна толерантност може да бъде много по-опасна от откровеното отхвърляне на различието. Тук няма да говоря за онзи тип толерантност към модните, че и екстравагантни тенденции в облеклото, поведението, езика, начина на живот - а за невъзможността от масовото случване на толерантността като осъзната социокултурна потребност.

Българското общество в последните няколко години трескаво се опитва да скрие стреса си от все по-откритата среща с маргиналните свои части. И докато неправителственият сектор се справя малко по-успешно с претенцията, че е носител и разпространител на този тип нови, модни в някаква степен отношения (като така затвърждава и новите митове), то една част от интелектуалците например, в опит да помирят естетското си отношение към света и новите социални изисквания, продължават да си обясняват реалността мистично (споделяне на виден наш актьор за срещата му с напълно парализиран човек: "Аз не мога да си представя какво зло трябва да си извършил, че така да те накаже Господ"). Друга част от по-младото поколение интелектуалци, където "концептуално" се е настанила естетиката на "грознохубавите", на низовата култура, се опитва да използва срещата с различното като материал за съграждане или преоткриване на немного ясната като идеал автентичност, побираща и приемаща като естественост (но не равнопоставяща) в себе си всичко съществуващо, включително и произлизащото от човека. Всъщност, това съзнателно търсено различно (включително и увреждането в различните му варианти - от физическия недъг, та до лудостта) е по-скоро опит за бягство от скуката, то е плод на скуката, на безпомощността да родиш нещо качествено и ново, а не на осъзната и приета култура на толерантност и равнопоставеност. (Миналата година, при гостуването на интегрирана танцова трупа от Великобритания, българите успяха да разберат чрез медиите, че хората с увреждания могат да танцуват. Само че медиите поднесоха този факт единствено през призмата на сензацията и покровителственото поощрение. В списание"Аз" например, в уводните думи към по-голям материал по темата, публикуван под рубриката social club, редакторът нарича танцуващите хора с увреждания "тези приятелчета", което само по себе си вероятно е приобщаващо, но не и равнопоставящо отношение.)

Най-често опитите за толерантност и равнопоставяне са продиктувани от чувството за вина. Все по-често в публичното пространство се чуват въпроси - кажете какво да направим, за да сте при нас, да имате достъпа, който ние имаме. Само че отново позициите не са равнопоставени - питащите питат от властовата си позиция, а тези, които трябва да отговорят (хората с увреждания), или се държат агресивно, или са абсолютно пасивни - и в двата случая неравнопоставените позиции са налице. Въпреки това обаче съществува илюзията за равнопоставеност, тоест реалността е подменена с мит.

И затова като че ли най-директното (например реакция относно законопредложение работодателите да плащат, ако не наемат хора с увреждания - "Няма да наемам инвалиди, държавата да се грижи за тях, аз няма да ги нося на гърба си!") и явно неравнопоставящо отношение би било най-полезно за някаква по-дълбока, качествена обществена промяна - първо, защото всички ще са наясно с реалността, второ, вероятно по-трудно ще се митологизира проблемът, трето - това със сигурност ще подтикне към действия, адекватни на реалността…

Държавата също в момента е принудена да лансира политика на толерантност и равнопоставеност.Стремежът да влезем в Евросъюза бързо ни накара да добавим в политическия речник термини, предполагащи съграждането на единна равнопоставена общност. Вътрешна такава, наша си, и другата - Еврообщността. Правителството дори изработи (засега само ги има като текстове - без нещо да се случва въз основа на тези текстове, без обществото да се интересува особено от тях) стратегия за равнопоставеност, закон, забраняващ дискриминацията - което може да се определи и като опит за налагане на равнопоставеност. Това отново е довод, че тя е не осъзната потребност, формализирана със закон, а обратното. И докато по нашата си равнопоставеност като отделни групи граждани може би има политически илюзии все още, то равнопоставеността на държавите в Евросъюза си е откровено лъскава опаковка и едва ли някой се заблуждава в противното. Да, членството ни в ЕС сигурно ще повиши жизнения ни стандарт, но това не значи равнопоставяне (въпреки официалните политически декларации и поведение).

Неправителственият сектор. Ако тръгнем от проправителствените национално представени организации, които все още като че ли не схващат интереса си от по-бързото усвояване на актуалните термини (имайки сигурност за съществуването си, която им дават нашето правителство и законодателството в момента, независимо дали правят нещо или не в обществена полза), ще видим, че те дори и не се опитват да лансират, камо ли да лобират за идеята за равнопоставеност на своите членове в обществото (заглавие в изданието на Съюза на инвалидите - "Наистина ли някои депутати искат да влезем в Европа без инвалидите" - най-смелият опит за политическо вербализиране на стремежа обществото да забележи "инвалидите" и всички те заедно да влязат в Европа; тук ясно прозира желание за настойническа справедливост, не за равнопоставеност). Всъщност за никого не е тайна, че тези организации (лидерите им - ако трябва да конкретизирам) обгрижват своите членове и в никакъв случай нямат амбиция и интерес да ги правят независими.

По-опасни (защото лидерите им са образовани, знаещи и можещи, гъвкаво боравят с актуалните социални повеи) като че ли са организациите, които се понаучиха на терминологията, прозряха, че има хляб в отстояването на правата на хората с увреждания (или различните хора), в експлоатирането на толерантността и взеха да говорят професионално за равнопоставеността, превърнаха се в експертни организации. За да продават добре дейността си, те организират представителни и много "усмихнати" срещи, рекламират силни, успяващи индивиди от маргиналната общност, за която работят. Един пример за това са поставените на няколко софийски булеварда билбордове с 4 човека - двама на колички и двама без, надписът към снимката гласи: "Няма различия". В стремежа си да "равнопоставят", авторите на това послание може би не се сещат, че са направили блестяща антиреклама на равнопоставеността с откровената лъжа "няма различия". Взирайки се по-дълбоко, със сигурност ще открием още неща, достатъчно далеч от идеала за равнопоставеност, включително и подценяване и липса на интерес към реалното случване на равнопоставеността. По-малката опасност в случая е тези организации да се окажат в един момент маргинални, по-голямата е, че те затвърждават един нов обществен мит.

Отварянето ни към Европа, по-големите възможности да пътуваме са нож с две остриета и по отношение на опита и сравненията в сферата на уврежданията. Искайки да се убедим на практика в теорията за независимостта и равнопоставеността на гражданите, за разчупените стереотипи и толерантността, може да се окаже, че теоретичните ни представи за това, какво и как се случва там, са твърде оптимистични. Защото това "там" всъщност не е друг свят, той е същият като нашия - но дали не е малко по-лицемерен? Дали този свят "там" не е една преситена, умираща от скука Стара госпожа, която се развлича я с маргиналите, равнопоставяйки и толерирайки ги, я с гладуващите в Третия свят... я с нещо друго? Разбира се, това са нашите опасения. Защото западноевропейците са се потрудили много, що се отнася до извоюването и създаването на политическа база и условия за равнопоставеност - имам предвид допълнителните законови гаранции за правото на труд, на качествено образование, на мобилност и адаптирането на средата, на социални услуги според индивидуалните потребности на хората с увреждания, за равнопоставеното участие във вземането на политически решения... Тоест в Западна Европа и САЩ възможността за пълноценно живеене на отделните общности и индивиди, включително и хората с увреждания, е много по-осъществима. Но и тук не става въпрос за равнопоставеност и толерантност - а само за едно дълго приближаване към тях. Исторически примери за мита равнопоставеност много - да си спомним само дългото, почти колкото историята на модерната демокрация, равнопоставяне на негрите - един проблем, който американците не са решили и досега, нищо, че в основата на тяхната държава са именно свободата и равнопоставеността.

Винаги ще има отхвърляне и лицемерна толерантност, винаги ще има обгрижване. Силата и властта винаги изкушават, а това изкушение все така ще е в основата на невъзможността за равнопоставеност.

Този финал може би ще ви се стори несериозен, навярно - и агресивен. За мен той е предизвикателен. Защото поставя въпроса за обществото, което претендираме, че създаваме, за ценностите, които въвеждаме или прекрояваме в името на това по-честно, по-справедливо общество. И най-вече, защото поставя въпроса за нас като индивиди, за нашата ценностна система, за нашата лична отговорност към другите, към общността, в която живеем. Можем да се опитаме да бъдем по-истински и да живеем, уважавайки другия, уважавайки истината за него. Уважението, за разлика от равнопставеността в настоящия момент, не е мит, защото почива на мъдростта на конкретния човек, на конкретната общност... Можем да се опитаме да бъдем по-честни, дори ако това ни коства част от имиджа, който се опитваме да създадем за себе си - ако сме по-честни с другите, то ще сме и по-честни с нас самите. Струва ми се, че това е важно - защото не можем да търсим истината за себе си през лъжата за другия, не можем да градим стабилно общество върху митове. А интеграцията все пак ще се случва, равнопоставеността - също. Защото са индивидуално решение, решение за вечно неспокойство, решение за отстояване на себе си - и защото са по възможностите на Човека.

 

 

© Валентина Воденичарова
=============================
© Електронно списание LiterNet, 25.08.2004, № 8 (57)