В ТЪРСЕНЕ НА ИЗГУБЕНАТА ОБРАЗНОСТ... И ДРУГИ АНТИКИ

Валентина Воденичарова

web

Коледният панаир на книгата в края на 2004-та започна с подаръци. Поне за мен. Един от тях дойде от ИК "Жанет 45". Втората поетична книга на Галина Николова Отстрани е надежда за продължаващото битие на поезията, измъкваща се от, или по-скоро трансформираща с женски финес модните деструктивни похвати в търсене (или спомняне) на онази изгубена образност в българската поезия, която помним от Иван Пейчев, а в по-близко време и в образните похвати на Георги Рупчев и Иван Радоев например.

Образността в текстове като Градът, през който се разхожда, Преброяване на хубавите спомени, Тя е надеждата, за която говоря. Защото се оказва, че разпадането на класическата черупка на поезията не е в състояние да погуби съдържанието. Поезията е като водата - спрямо условията може да е лед, сняг, дъжд, капка в безтегловност или бликнал току що ручей... и всичко това е водата, без която не можем. Водата в Отстрани е във формата на сегашността, която предполага фрагментарност, предметност до разчленяващи подробности, условност на границите между горе и долу, между материя и нематерия (тук включвам не само душевните състояния и тялото, но и словото като живеещ дух, преди да се материализира чрез буквите, думите, изреченията).

На пръв поглед Отстрани е спонтанна книга. На втори се вижда, че това все пак е една интелектуална спонтанност. Но интелектуалността (личи, че авторката е от тези, които освен че пишат, много четат) не дразни, защото естествено се вплита в обгледаната, дисектирана емоционалност, изграждаща образа на един доста тревожен и някак отчужден женски свят, оформен от живи, неспокойни думи и изречения.

Думите всъщност са другото живеене (не непременно по-доброто), те са болезнена част от тялото на лирическия аз, толкова са реални, колкото самата обитателка на една крещящо самотна, трошлива реалност. (Сънувам думите ми как изплуват с обърнатите си кореми - риба до риба, хлъзгави и всичките еднакви: студено.)

Трошливостта е основното състояние в/на тази стихосбирка. Минавайки през нея, имах физическото усещане, че всеки момент листата на книгата ще се разпаднат, ще се натрошат, ще се превърнат в пясък (както се случва с непрекъснато ръсещото се женско тяло).

Или

Трошливостта не е новост при Галя Николова - и в дебютната й книга Минавам тя присъства, но само загатнато, по момичешки тихо. Сега прилича на следвоенен синдром (представете си Герника на Пикасо), сега е всепоглъщаща женска трошливост. През нея обаче се търси и минава връзката с другия, през нея се стига до античните полу-мъртви образи на човешкото сърце, любовта, душата. През нея се стига и до прозрението-спомняне (а това става обикновено чрез сънуването), че "любовта има нужда от две очи. Едното да й е обърнато навътре, другото отворено за другия". През нея се стига до усещането за отсъствие, което трябва да се понесе, за да се наместят частите, да се възстановят връзките. Такова завръщане е трудно, то е съпроводено с едни все пак "малки амнезии", в които е надеждата за лечението, за съ-граждането отново... стига да си спомним кои сме и какво е било. Стига да успеем да проникнем отвътре, обглеждайки се "отстрани".

Книгата на Галина Николова си заслужава прочита - не само заради обглеждането и оживелия спомен за нас самите. А и заради надеждата в припомнянето като възможност за възкръсване.

© Валентина Воденичарова
=============================
© Електронно списание LiterNet, 20.01.2005, № 1 (62)