СИРАК НА СВЕТЛИНАТА, СИН НА МРАКА

Валентина Радинска

web

Няма съмнение, във Варна живее един ужасен човек. И да не го познавате лично, достатъчно е да отворите някоя от книгите му, да речем последната - "Писателят като чудовище". В нея той сам си признава, че е Чудовище, че е дърт невротик с бирено коремче и вмирисан на цигари пияница, че е луд, че презира всички, освен някоя си Цонка, в която май се е влюбил още като студент, че самочувствието му е до небето и пет пари не дава какво мислят за него. Освен това тая персона минава през чуждите стихове като през разграден двор, взема си каквото й харесва, и отминава, като се кикоти нахално. На всичкото отгоре курдисва задигнатата чужда покъщнина на показ посред собствения си словесен интериор, и продължава да се забавлява. Е, може ли да бъде обичан такъв противен тип? Защо да му прощаваме, защо да му четем книгите?

Ами поради една много простичка причина. Защото е поет "по Божията милост" и това никой не може да му го отнеме, колкото и да не харесва Валери Станков. Защото това - да си поет и в червата, не може нито да се скрие ("Стърчи като лисича опашка" - твърди Марина Цветаева, а тя ги е разбирала тези работи), нито пък да се симулира (това последното мнозина пришълци в словестността не го научиха).

Нищо и никой не можа да попречи на Валери Станков да пише и да издава. Тази година той издаде две книги - поетичната "Автопортрет със светкавици" и романът-есе "Писателят като Чудовище", и двете в издателство "Книгата" - Варна. Ако трябва с една дума да се характеризира създаваното от този автор, думата е: неистовост. Не познавам друг, толкова неистов като него в днешната ни литература. И още - неординерност, мащаб, съкровенност. Когато прочета неговото "Вселени дишам и Вселени пея,/ заплача ли, в Сахара ще вали", аз разбирам вътрешната разпънатост на Валери Станков между стихиите, с които се бори, опитвайки се да ги опитоми чрез словото. Техният огнен дъх кара това слово да пламти и да пари.

Мисля, че Валери Станков се плаши от вулканите в себе си и се опитва да се опише като друг. Под маската на пийнал непукист той крие отчаяна ранимост, желание за приютяване, страх от самотата и върлуващия човешки мрак. От тук идва и позата на самоуличаване: "Аз съм необходимият луд/ без когото светът ще е лудница" или прекомерната показност на "кръчмарските" афоризми: "Единственото нещо, което може да ме събори на земята, не е виното, а простотията".

Аз обичам крехкото, лениво-срамежливо нахалство на словесността на Валери Станков, литературната му нехранимайковщина, престорената безогледност, поетичната му самозащита чрез безпардонност. Наглед несъвместими неща, нали? Е, той успява да съвмести несъвместимото и да назове неназовимото не само в стиховете, но и в прозата си. И го прави мъдро, разтърсващо, талантливо. Нима е малко, за да го обичаме?

© Валентина Радинска
=============================
© Електронно списание LiterNet, 23.01.2007, № 1 (86)

Други публикации:
Морски свят (Варна), 2006.