СОФИЯ ПОД ЛУНАТА

web | София под луната

"О, Fortuna, velut luna statu
variabilis…"

1.

Къде е Бог? Трябва ми Бог!
Взирах се. Взирах се
в око на звяр.
Взирах се в око на майка.
Гледах и в очи на тъмни залезни прозорци.
И в око на лъскава
дъждовна локва.

Къде е Бог?...
По дяволите, трябва ми!
Над каквото се надвеся -
виждам само себе си.

А в себе си не виждам нищо:
парче месо, което вижда...

Смъртта! Смъртта.

2.

Отдай се, казах си тогава,
на смъртната природа!
Отдай се на своето хищно зрение!
И в залеза
видях око на звяр.
И в залеза
видях око на майка.
И очи на огледални залезни прозорци,
и око на възпалена локва
в залеза.

Той свети в моето око.
Аз виждам светещото цяло
разпиляно
в мрака на света...

Как след това да се отдам
на сляпата природа?!

3.

Ще се отдам на любовта -
си казах, -
тя е примирие между природата и Бога!

Но къде е любовта?
В бялото око на луната?
Къде е любовта?
В черното око на жената?
Къде е любовта?
В сияещи очи на нощни блокове?
Или в обятия на лунни локви?

Къде?
Къде е любовта?
Щом прегърна нещо -
в окото му виждам самотата си.

Размножил съм се от самота...

4.

Отдай се, казах си тогава,
на самотата!

Стана малко и далечно като детство
бялото
спящо око на луната.
Сълзеше (само в моя сън)
черното
близко око на жената.
Очи на озарени блокове във вечерта
с тъмни телевизионни сенки
ме викаха да ги целуна.
И в студена лунна локва
падах,
сякаш ме прегръщаха ръцете на света...

Когато съм далече от света,
обичам целия
далечен свят!
Към самотата на света
аз викам
в самотата си.

5.

Трябва да се живее! - казах.
И изгревът подпали друг живот...

Зелените очи на майската топола
се отварят
и се разгарят.
Черните очи на гълъба в листата
се отварят
и се разгарят.
Очите на жени се отварят
и ме парят.
Разгарят се и локвите - димят...

Животът е изгаряне.
Светът е светла клада!

Потърсих живота -
намерих смъртта.

6.

Но моето упорство продължи.
Отдай се на смъртта! - си казах...

Тополата изгаря в залеза -
жертвеният огън издига ствол към небето.

(Гълъбът по залез е отлитаща душа.)

Очите ми блестят в тъмния вятър -
звездното небе сълзи и мига.

(Очите на прозорците горят
и се трошат на вятъра...)

Когато те обичам,
а ти си само моята обич -
тополата е огън,
смъртта ми е вечен живот...
Къде си?
Приемаш ли моята жертва?...
Приемаш ли ме?...

Аз дълго търсих, исках и говорих...
И пак
"край огъня треперя вкочанен".
"Във моя край е моето начало..."
Къде е Бог? Нима съм само тяло?
Въртя се в кръг - минават ден след ден...

Бълнувам в кръг - "от жажда ще загина",
светът ме влачи в кръг -
година след година,
а изворът на вечността
е по средата...
Аз дълго търсих и открих
тъгата.

Сега, преди заспиване, разбирам:
Който не търси - само той намира.

Затваря се студеният ми ден:
Очи затварям - огънят е в мен.

© Владимир Левчев
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 12.08.2004
Владимир Левчев. София под луната. Варна: LiterNet, 2004

Други публикации:
Владимир Левчев. София под луната. София, 1988.