ДИАЛОЗИ ВЪРХУ МЪЛЧАНИЕТО НА ЛИТЕРАТУРАТА

Тодор Христов

web

Никола Георгиев нерядко е посочвал, че мисленето му преминава през различни етапи. При все това то остава вярно на една обща логика, която може да бъде сведена до следното:

1) в литературата има противоречие;

2) това противоречие е нерешимо,

3) но представлява ново цяло,

4) което включва противоречащите си страни

5) и същевременно надхвърля ограничеността им (надхвърля ги по богатство, сложност и т.н.).

Целта на тази статия е да проясни природата на това надредно цяло (защото има опасност то да бъде четено твърде наивно). В този смисъл въпросът тук е как трябва да четем Никола Георгиев. За съжаление не можем да прехвърлим отговорността по този въпрос върху него - статутът на автора в литературознанието не се различава от статута на автора в литературата.

У Никола Георгиев има различни противоречия и ги снемат различни цялости. Тук ще се спра на мълчаливите диалози в литературата.

Две, а понякога и повече творби се събират върху междинно литературно пространство, където образуват надтекстово цяло, засега неизследвано и дори неназовано от литературната наука. В него откриваме поредното сложно съчетание от художественост и нехудожественост. То е по-многозначно и обхватно в противоречията си от съставящите го творби, колкото и велики да са те. В мислимата, но реално недостижима точка на кръстосването се надмогва смисловата ограниченост на отделната творба, изразната ограниченост на нейната художествена система и в този, да го наречем духовно интенционален порив се гради представата за идеалната цялостност на художествената литература (Георгиев 1999: 204).

Никола Георгиев нарича мълчалив диалог тъкмо това надтекстово цяло.

Този диалог е мълчалив, защото творбите го премълчават¹. Той проговаря чрез метаинтертекстуални произведения². Но какво да разбираме под метаинтертекстуални произведения?

Какво ги различава от мълчаливите диалози?

По думите на Никола Георгиев мълчаливият диалог е субект на говореното в метаинтертекстуалните произведения. Но субект в какъв смисъл?

Тези въпроси изправят четенето ни пред кръстопът. Не можем да четем, без да направим избор и да поемем единия от отворилите се пред нас пътища. За да им отговорим, да представим мълчаливия диалог като семантична игра (Hintikka, Sandu 1991: 15-23).

Хинтика нарича семантична следната игра на въпроси и отговори:

1) играта тръгва от даден израз;

2) задава се въпрос за значението му;

3) природата дава отговор на този въпрос (у Хинтика под ‘природа’ се разбира предварително определената област на възможните отговори; възможните отговори се мислят като единици от областта на природата; природата не може да отговаря с единици извън тази област; ако в областта на природата няма единица, която да може да служи за отговор - природата не дава отговор);

4) търсеното значение е отговорът на въпроса за значението; ако отговорът не е достатъчен - към него се задава допълнителен въпрос (с което играта започва отначало).

Важно е да отбележим, че тази игра има характера на диалог с природата. Но в него природата говори в строго определен смисъл - доколкото предоставя възможни отговори. Изборът между възможностите е работа на задаващия въпросите³.

Мълчаливият диалог може да бъде представен като игра с поне два текста (които заместват природата)⁴. Но усложнена игра, понеже има по-сложна задача - да извлече от текстовете отговор, какъвто не дават, без при това да наруши правилата⁵.

Играта има следния ход:

1) анализаторът задава въпрос;

2) всеки от текстовете дава отговор⁶;

3) анализаторът сравнява отговорите (оттук изискването между тях да има нещо общо, което да ги прави сравними);

4) установява разликите между отговорите⁷.

Разликите между отговорите не са единици от текстовете. Но, от друга страна, те не са единици извън текстовете и поради това не нарушават правилата на семантичната игра (макар да не са сред предлаганите от текстовете възможни отговори, те не са невъзможни отговори). От трета страна обаче, те надхвърлят отговорите, които дава всеки текст поотделно. Нещо повече - съдържат в себе си сравняваните отговори и в този смисъл ги снемат. Снемат не само тях - но и анализатора, доколкото са отговор на неговите въпроси и са пропити от неговия интерес, който надхвърля литературата (тъкмо затова мълчаливите диалози надхвърлят литературата - защото говорят по въпроси, които я надхвърлят).

Бихме могли да обясним горното с по-привична литературоведска терминология. Мълчаливият диалог представлява паралелизъм между текстове. Има същата природа - както паралелизма снема съставните си единици и поражда ново значение, без същевременно да го привнася насилствено⁸.

Доколко мълчаливият диалог говори?

Очевидно доколкото не говори само анализаторът. С други думи - доколкото освен него говорят текстовете.

Но доколко говорят текстовете?

Според Никола Георгиев - доколкото регулират работата на анализатора⁹, т.е. доколкото я ограничават. Налаганите от тях ограничения имат формата на отказ. Това е единственото, на което са способни текстовете - да не дадат отговор на въпросите на анализатора, да откажат желания от него отговор. Но подобно говорене има парадоксално измерение: след като говорят единствено когато не дават отговор - текстовете говорят само когато мълчат.

Разбира се, от известна гледна точка този парадокс е само привиден - всеки, който има опит с трудни разговори, знае, че мълчанието може да бъде оглушително. При все това, ако текстовете говорят единствено мълчейки, възниква друг, този път действителен парадокс: щом се състои в извличането на отговори от текстовете, мълчаливият диалог предполага и заглушаването им (защото колкото повече успява този диалог, толкова повече изчезват случаите, в които текстовете отговарят на въпросите на анализатора с мълчание и ограничават работата му).

Мълчаливият диалог проговаря с цената на това, че спират да говорят текстовете. От друга страна обаче, за него може да се каже, че говори само доколкото освен анализатора в него говорят и текстовете (ако не говорят и текстовете, няма смисъл да се нарича диалог).

Според мен можем да избегнем този парадокс само ако четем твърдението, че мълчаливите диалози проговарят в метаинтертекстуални произведения като ирония (но като особен род ирония - в онзи античен смисъл на термина, превеждан на латински със simulatio и твърде близък до антифразата; всъщност дори като особен род антифраза - би следвало да разчитаме в него не твърдението, че текстовете всъщност не говорят, а липса на твърдение¹⁰).

Всъщност би било най-добре да не четем теорията за мълчаливите диалози в литературата дори като simulatio, защото това би скрило работата на анализатора в мълчаливия диалог и отговорността му за онова, което отговарят текстовете. Най-добре би било да приемем, че в тази теория мълчаливият диалог е само синтактичен субект (т.е. че има единствено синтактична функция). Същото би следвало да сторим във всички останали случаи, в които, четейки Никола Георгиев, откриваме субекти на действието, различни от анализатора (или действия от рода на мълчанието)¹¹. Това би ни позволило да видим, че зад синтактичните субекти от рода на мълчаливия диалог стои действителен субект - анализаторът, и че мълчаливият диалог се различава от метаинтертекстуалните произведения, от анализите на Никола Георгиев, единствено по синтактичната си функция.

Това няма да бъде негативен резултат. Напротив, благодарение на него работата на Никола Георгиев ще ни разкрие една твърде важна характеристика на метаинтертекстуалността - тя няма интертекст (интертекстът й би следвало да бъде мълчаливият диалог - но той се оказва неразличим от нея)¹².

С оглед на другите работи на Никола Георгиев бих могъл да обобщя този парадокс по отношение на метатекстовете и метапозициите като цяло - те не се основават върху текстове или позиции; текстовете или позициите, за които говорят, са конструирани в самите метатекстове или метапозиции.

Според мен този парадокс отразява общата ситуация на проектите за метатекстуално мислене, металитературознание и т.н. Времената, в които възможността на метаезика бе проблем, отдавна са отминали (за това свидетелства дори фактът, че никой не поставя под въпрос метаинтертекстуалните произведения). Днес изглежда проблем друго - възможността на обекта на метаезика, на езика - обект. Днес метаезикът, на който и за който сме тъй приучени да говорим, домът на съвременното литературознание, изглежда построен върху пропаст.

P.S.

Обсъдих проблематиката на настоящата статия с колежката Юлия Йорданова. В хода на разговора се очертаха три възможности за четене на Никола Георгиев. Първата предполага да се четат сериозно твърдения от рода на това, че мълчаливите диалози проговарят в метаинтертекстуалните произведения, или термини от рода на мълчаливите диалози (въпреки противоречията, в които се заплита подобно четене и въпреки евентуалната илокутивна несериозност). Втората възможност предполага да се чете несериозно Никола Георгиев (като се пропускат противоречията и илокутивната несигурност). Третата възможност е да се четат подобни твърдения или термини като simulatio (т.е. като само синтактични субекти, зад чиито маски би следвало да виждаме лицето на литературоведа).

Според Юлия Йорданова първото четене е най-хуманно.

Според мен второто е недопустимо.

БЕЛЕЖКИ

1. "...мълчаливото в него е, че творбите с нищо, нито с казаното вътре в тях, нито в заобикалящите ги текстове, не бележат връзката помежду си." (Георгиев 1999: 204). [обратно]

2. Не би могло да се приеме, че метаинтертекстовете говорят за мълчаливи диалози, защото самите диалози не са налице и защото с това не се постига нищо (подобна формула би имала смисъл само ако диалозите могат да проговорят без метаинтертекстуални произведения). Добре би било да не се подвеждаме от аналогията с метатекста, защото метаинтертекстуалността има друга природа - тя е метатекст към отсъстващ текст. Тъкмо затова у Никола Георгиев е казано, че диалозите проговарят чрез метаинтертекстуални произведения. [обратно]

3. Срвн. напр. играта на обясняване на думи, в която ролята на природа играе езикът: задава се въпрос за значението на дадена дума - речникът дава възможни отговори - задаващият въпроса избира измежду тях и конструира отговора като изречение (ако е необходимо, конструирането на отговор също е работа на задаващия въпросите). Изборът не е произволен, защото трябва да е убедителен (не-убедителните избори биха изглеждали незнание на езика). [обратно]

4. Според мен е необходимо да бъде представен като подобна игра. Не виждам друг начин да се защити диалогичността му (чиято крехкост личи дори от парадоксалното му име). В противен случай би следвало да се приеме нещо от рода на мистичния възглед на Бахтин, когото Никола Георгиев така убедително опровергава (срв. Георгиев 1999: 198). [обратно]

5. Важно е да не ги нарушават, защото в противен случай отговорите биха били давани не от текстовете, а независимо от тях и едва ли бихме имали правото да говорим за диалог с текстовете. [обратно]

6. Под текст разбираме същото, което под израз символната логика - конкретна верига от символи; възможни отговори са или символи от тази верига, или фрагменти от нея, или изрази, които могат да се изведат от подобни фрагменти чрез допустимите в съответната граматика трансформации (имаме предвид трансформации от рода на разглежданите в генеративната граматика). В горния смисъл разглеждаме текста напълно независимо от въпроса за значението му. [обратно]

7. Ако е необходимо, тези разлики отново могат да бъдат поставени под въпрос. Но извличането на отговор на този втори въпрос би повторило хода на играта. [обратно]

8. Аналогията с паралелизма обяснява и генезиса на пространството, в което се срещат въвлечените в мълчалив диалог текстове: то има същия характер, както пространството на фигурата у Жeнет, доколкото е очертано от отклонението между двата члена на паралелизма. [обратно]

9. "Противоречията идат от принципната равностойност на текст и възприемане, в чието конфликтно единство двете страни взаимно се регулират и, губейки част от своята самотъждественост, се събират в производно трето" (Георгиев 1999: 199). Друг отговор не е възможен. Както стана дума - диалогът е мълчалив, защото текстовете го премълчават (но не в смисъл, че мълчаливо пребивава в дълбините им, очаквайки анализатора - подобно мислене би било твърде наивно; би свело метаинтертекстуалността до паралелен коментар на два текста, в смисъла на коментар у Фуко). От тази гледна точка би могло да говори единствено мълчанието на текстовете. Но то говори само доколкото е отговор на въпрос (в случая - доколкото е отговор на въпрос на анализатора). [обратно]

10. При добро желание бихме могли да наречем тази фигура ‘илокутивна антифраза’. Или да я мислим по аналогия с несериозните речеви актове. За съжаление дори да приемем, че разглежданото твърдение не е сериозно, това не променя нищо - то върши твърде сериозна работа в текстовете на Никола Георгиев. Ако не е възможно подобно твърдение да е сериозно - диалогът и интертекстуалността също не трябва да бъдат взимани насериозно. [обратно]

11. Включително не само в случаите, в които става дума за мълчаливи диалози (но да речем за художествената литература). Би следвало също да мислим мълчаливите диалози в литературата по-скоро като диалози с мълчанието (да си представим напр. следната ситуация: единият от събеседниците говори дълго и след това замлъква; тогава проговаря другият, който коментира, възразява, цитира, твърди и т.н.; първият участва в диалога в случаите, в които вторият събеседник му задава въпроси, на които отговаря с мълчание). Това не би променило нищо в процедурата. Би изисквало само да схващаме мълчаливите диалози като конструкции (като нещо, което анализаторът прави от текстовете, но не заедно с тях; отговорността за което носи анализаторът, не текстовете). [обратно]

12. Доколкото се предполага, че метаинтертекстуалността трябва да говори за някакъв интертекст - този интертекст не съществува. Или по-точно - съществува само като ефект на метаинтертекстуалността, доколкото е конструиран от нея. [обратно]

ЛИТЕРАТУРА

Георгиев 1999: Георгиев, Н. Мълчаливите диалози в литературата. - В: Георгиев, Н. Мнения и съмнения: По дирите на едно литературоведско чергарство. София.

Hintikka, Sandu 1991: Hintikka, J., G. Sandu. On the Methodology of linguistics: a case study. Oxford.

© Тодор Христов
=============================
© Български език и литература (електронна версия), 2007, № 6
© Електронно списание LiterNet, 13.01.2008, № 1 (98)

Други публикации:
Български език и литература, 2007, № 6.