КУЛТУРАТА НА ПЯСЪКА

Стилиян Стоянов

web

Заглавието звучи като метафора, но не е съвсем. Т.е. следващите размисли няма да следват познатото клише за пустинята, пясъка, който засипва всичко, края на културата. Подобни есхатологични визии настоящият текст не съдържа. Заглавието е употребено не в преносен, а в номинален план. От пясък се прави стъклото, без което съвременната култура е немислима; пясъкът е в основата на това, което номенклатурно се нарича "черна техника" - телевизори, видеоапаратура, комуникации. Също и на компютрите. Цялата тази област на материалната култура, без която никой не си представя съвремието, е на базата на силициевите кристали. А силицият се добива от пясък. В основата на технологиите, които са навсякъде около нас (или ние сме около тях) се оказва материал, който също е навсякъде около нас, добива се лесно и е евтин. Вероятно това обяснява един добре познат синдром на съвременната материална култура: нейните произведения, както и нейните инструменти, непрекъснато поевтиняват и стават все по-достъпни. Един нагледен пример. В началото на 90-те съсловието, което бързо успя да натрупа пари, с гордост демонстрираше увисналите по коланите огромни мобифони. Мобифонът бе символ на успяващ човек и белег за принадлежност към определен социален слой. И имаше защо. Смешно изглеждащите от съвременна гледна точка мобифони тогава струваха колкото добре поддържан автомобил, внесен някъде от Европа. Месечните сметки на притежателя му в пъти надхвърляха средната работна заплата.

Сега мобилните телефони звънят из чантите или вибрират из джобовете почти на всеки ученик от горните класове или студент. Да имаш мобилен телефон вече не символизира нищо, точно както и да нямаш. В мобилен план ние сме вече равни.

Това заглавие (също наподобяващо метафора) прочетох в едно техническо списание в средата на 70-те години на миналия век. Ставаше въпрос за електронната музика, която тогава вече се налагаше като авангардна част от музикалната култура. Жан-Мишел Жар създаде своите "Оксижени", появиха се композициите на Вангелис, Рик Уейкман; изброяването е дълго, а и не е цел на настоящия текст. Електронната музика тогава беше в областта на елитния експеримент. Оборудването струваше много скъпо и малцина можеха да си го позволят. Да вметнем само, че една от действително много добрите български групи, "ФСБ", имаше шанса да бъде финансирана щедро от държавата в лицето на държавния монополист "Балкантон". "Гигантите от Изтока", както ги нарекоха в скандинавския печат, имаха достъп до действително първокласна електронна апаратура.

Сега апаратура, която многократно превъзхожда и по възможности, и по технически параметри синтезаторите от 70-те, може да се види във всяка квартална кръчма. Не е сериозен финансов проблем да си включиш клавиатура към компютъра и да се правиш на домашен Вангелис или Жан-Мишел Жар. Културата на пясъка прави собствените си инструменти евтини и достъпни, за което вече стана въпрос.

Каква е все пак цената? Отговорът не е лесен и еднозначен. Преди да разсъждаваме върху цената, нека поговорим върху същността, т.е. нулите и единиците. Те действително са в основата на културата на пясъка. Силициевият кристал има свойствата при определени условия да пропуска електрически ток, а при други - да не пропуска. Затова се и нарича "полупроводник". Когато пропуска ток, имаме логическа единица, когато не пропуска - логическа нула. Нещо като "да" и "не". Културата на пясъка, оказва се, е основана на множество "да" и "не". Тук е и първото съмнение или размисъл за цената. Чрез жестове човекът също може да изрази "да" или "не", но не може да изрази "понякога". Т.е. като технология културата на пясъка е култура на "да" и "не", но не познава "понякога". Може само да генерира множество комбинации от нули и единици, които да създадат илюзията за "понякога". GSM апаратът превръща нашия уникален глас в множество нули и единици, компютърът работи с милиони и милиарди комбинации от нули и единици за секунда, звукът на цигулка "Страдивариус" също съществува на нашия компактдиск като комбинация от нули и единици. Цифров запис, култура на цифрите. Технология, която безкрайно опростява процеса и смъква цената на продукта на културата. Върху филмите на Уолт Дисни работи цяла индустрия, хиляди хора - художници, музиканти, монтажисти, които са в производствени (по Маркс), но и в чисто човешки отношения помежду си, да речем бурно и заедно празнуват след успешно завършения филм. В основата на всеки от класическите мултипликационни филми са милиони рисунки. В основата на съвременната анимация е човек пред ставащия все по-мощен и по-евтин компютър. Същото е при съвременната музика, книгоиздаване. Компютърът все още не може сам да композира музика, нито да пише книги, но дава възможност на много хора да правят това, ползвайки го. Това пък дава нови измерения на масовата култура. Когато след края на Втората световна война се утвърждава понятието "масова култура" в съвременното му разбиране, става въпрос за масово тиражиране на продукта на културата - книга, филм, репродукция и т.н. "Производителите" на масовата култура не са повече, отколкото "творците" на немасовата, но копията от техните творения са много повече. Това е действително култура за милионите (Culture for million), каквото е и заглавието на класическия сборник от 1958 г. Културата на пясъка вече не е култура за милионите, а на милионите.

Културата на пясъка дава лесен достъп до оръдията за производство на продукта на изкуството. Цената е тази, че изкуството все повече се превръща в не-изкуство. Това твърдение звучи малко афористично и може би пресилено, но може да се илюстрира. Например с фотографията. Дълъг е спорът дали тя е изкуство или занаят, но е факт, че първите фотографи много са приличали на художниците. Поне външно. Едните са носили статива, палитрата и боите, другите стъклата, химикалите, статива и огромната фотокамера. В една книга по фотография прочетох, че фотографите от края на 19. век са чакали слънцето да освети по необходимия начин обекта и чак тогава, след творчески колебания са избирали ракурс, композиция, светлини и сенки. Накрая са махали капачето от обектива и на стъклената плака се е отпечатвал образът. Технологически процесът е бил твърде скъп, за да щрака фотографът де що види. Дори и занаят, фотографията от онова време твърде прилича на изкуство. Не, че в днешните дни не може да се срещне фотография, която прилича на и е изкуство, но тя се размива от огромното количество фотографии, които определено не са изкуство. И защо да не пощракаш с купения за тридесетина лева фотоапарат насам-натам? Културата на пясъка още повече опрости процеса. Вече не е необходимо да купуваш филми, да ги носиш за проявяване и копиране. Цифровата камера запечатва образите върху флаш картата, а оттам можеш да ги прехвърлиш в компютъра си и да си гледаш снимките на монитора.

Масовото производство на продукти на изкуството (а по-често на псевдоизкуството) пък води до обезличаването на твореца. Оргега-и-Гасет говори за човека-маса. Сега можем да говорим за твореца-маса. Това вероятно също спада към цената, за която стана въпрос по-горе. Творецът става безличен не защото няма качества (може да има, може и да няма), а защото в масовото "творческо" производство той по правило губи шанса да бъде забелязан. Да бъдеш или да не бъдеш забелязан в повечето случаи е свързано не толкова с твоите качества, колкото с рекламния шум, който могат да вдигнат или да не вдигнат около твоето име. Могат да се прочетат съждения, че в киното вече няма режисьори като Фелини, в литературата като..., в музиката... Мисля си, че проблемът не е в имането или нямането, а в това, че и да ги има, трудно биха били забелязани. Просто хората, които правят кино, литература, музика, станаха твърде много. Колега историк се бе размислил за златното време на единственото списание за антична история, излизало от средата на 19 век. Попадането в него е гарантирало известността и достойнствата на изследователя; четенето му - че си в крак с актуалните изследвания. Сега списанията са много, но попадането в повечето от тях нищо не значи. Губи се обществената санкция. А тя е безкрайно важна за културата.

Излизането на книга във времената преди културата на пясъка вече е призвание за нейния автор. Образно казано, той е на върха на една пирамида от хора, които са ангажирани с неговата книга като продукт. Ако възпроизведем класическия процес, ще се получи следната редица: Авторът пише с нечетливия си почерк творението, машинописката го преписва, словослагателите набират текста, коректорите го коригират, печатарите го отпечатват, кноговезците подвързват и обрязват. Сега само много консервативният автор не пише на компютър. Компютърът върши работата и на словослагателите, и на редакторите, а модерната копирна техника може да отмени книговезците. Цялото пространство на реализацията на авторовия замисъл - от идеята до готовата книга - може да се помести в една стая, в която има бюро с компютър в единия ъгъл и компактна печатарска машина в другия. Славната пирамида с автора на върха се е сместила в равното и профанно пространство на стаята. И онзи анекдотичен случай, за който разказва проф. Енчо Мутафов, започва да изглежда малко тъжно. А проф. Мутафов цитира свой приятел - поет, който твърдял, че когато му се четяло нещо хубаво, той сядал и си го написвал. Тъжното е, че сега може и да си го издаде на книга и дори да си я прочете само той, защото другите по това време ще са заети да пишат и издават своите книги, които после да четат. Културата на пясъка значи унищожава или по-скоро силно редуцира една иманентна част на изкуството - комуникацията. Мога да издам собствената си книга, но каква е ползата, ако сам си я чета?

Спомням си за презентация на музикален продукт. Оркестърът на един украински университет представяше новия си компактдиск. Дискът бе абсолютно професионален - и като изпълнение, и в техническо отношение. Но диригентът на оркестъра, професор на около седемдесет години, непрекъснато се връщаше към времето, когато неговият оркестър бе издал плоча във всесъюзната (и единствена) фирма за грамофонни плочи "Мелодия", как са били с музикантите в Москва, как цял месец са записвали. Компактдиска го бяха записали за две вечери. После компютърните специалисти изчистили записа и в крайна сметка ние държахме в ръцете си диска. Но професорът, и мисля си, не от сантимент, се връщаше към славното време, когато бе записвал плочата, към оня месец, в който не бяха си доспивали, в който по дванадесет и повече часа на ден в столицата на Съветския съюз бяха правили плочата.

Културата на пясъка прави производството на продуктите на изкуството самотно дело. Сам можеш да направиш книга и да си я прочетеш, сам можеш да заснемеш филм и да си го изгледаш, сам можеш да си запишеш диск и да си го изслушаш. Можем да определим процеса като своеобразна "дехуманизация на изкуството". Афористично казано, става все по-лесно и по-достъпно да направиш "културен продукт" - книга, компактдиск, филм, и все по-трудно да му намериш публика. Културата на пясъка като че унищожава или силно редуцира не само връзките между твореца и неговата публика, но и връзките в самия процес на създаване и оформяне на продукта на изкуството. Думата, с която се изразява всичко това, е "отчуждение" в смисъла, който влага Цветан Стоянов: късане на старите връзки и невъзможност за изграждане на нови. Тук не става въпрос за известната кула от слонова кост. Влизането или излизането от кулата е въпрос на творчески и екзистенциален избор. Става въпрос за радикално преосмисляне на връзките между творец и публика, доколкото културата на пясъка десакрализира понятието "творец" - всеки човек би могъл да е в някаква степен творец - да пише текстове, да съчинява музика, да рисува картини, да ги праща в Интернет с надеждата глобалната мрежа да го срещне с глобалната публика, която от своя страна също се раздвоява между продуцирането на творчество и възприятието му.

Културата на пясъка се мъчи да реши проблема на всяка една култура и творец - да бъде забелязан. Стана вече въпрос, че творците или "творците" стават твърде много, а шансът те да бъдат забелязани - твърде малък. А на всеки автор му е необходим поне по един читател, на всеки певец - по един слушател, на всеки режисьор - зрител... Иначе би се разпаднал оня тоталитет на културата, без който тя не би могла да съществува.

Проблемът е да бъдеш забелязан. И може би поради това са толкова много вариациите на приказката за Пепеляшка, момичето, което е забелязано на бала. Примерите са безкрайно много: бедната, но красива Мерилин Монро е забелязана, забелязана е Шарън Стоун, елитният интелектуалец Пенчо Славейков забелязва поемата на човека с грозно име Крачолов, Сталин забелязва Любов Орлова...

Културата на пясъка няма как да не създаде и своята среда, в която можеш да бъдеш забелязан, да влезеш в комуникация с твоята публика. Става въпрос за интернет. Пепеляшка от времената на културата на пясъка е Пепеляшка от интернет. Тук примерите не са така многобройни, както от времената на класическите Пепеляшки, но ги има - да речем онези три момчета от Новосибирск, които записват вкъщи музикална композиция, пускат я в интернет, където я намира скандинавски продуцент. Като краен резултат, композицията на неизвестната руска група половин година бе сред хитовете на музикалния канал МСМ. След още половин година малко хора си спомняха за това.

Културата на пясъка дава възможност във всеки един момент да се създава огромно множество от културни продукти. Следователно тя е култура по-скоро демократична, отколкото елитарна. От друга страна, макар и да се опитва да намери среда за разпространение на тези продукти (интернет), тя не гарантира контакта между творец и публика. Възможността продуктът на тази култура да изтече, преди да бъде забелязан, е повече от реална. Може би все пак културата на пясъка е култура на изтичащия пясък и на самотата на пустинята? Това обаче е съждение-метафора, а струва ми се, културата на пясъка не обича такива съждения - метафората е нещо извън логиката на нулите и единиците.

© Стилиян Стоянов
=============================
© Електронно списание LiterNet, 08.05.2004, № 5 (54).