ПРИКАЗКА ЗА РОДИНАТА

web

В памет на Георги Давидов

I.

Случайно открих тази страна.
Тя имаше хляб, два прозореца чисти
и градска градина.
Беше напълнила с бира чашата на баща ми.
Тази страна беше голяма,
оттук до другия ъгъл и после нататък -
безкрайно и тайно
далече в махалите ни светеше другият свят.
И понеже под листата на тиква
седях със щурчетата боси
и слушах как свирят
                        на своите цигулки Амати,
и понеже
голямата жаба
случайно сред летния здрач се наду във зелено,
аз разбрах, че тази страна ще е моя родина
и написах на своето детство прощално писмо.

II.

Родината минава през прозореца
и отива да шепне на другите
своите балади.
А можеше в дома ми храм да съгради,
можеше, в краен случай, да построи една
улица за любов,
и да не се скита при другите.
С какво да й върна доверието? Може би с
рисунките на сина ми?
Но те са тъй неясни,
макар че всичките стени са окупирали...

III.

Боледуват книгите, които не я побраха,
боледува печката, която не я стопли,
боледуват приятелите ми,
които виждат в мен безродника,
боледува жена ми,
която няма доказателство за любов,
боледува вратата,
през която минава времето,
а в него няма и драскотина от мен.

IV.

Как да препускам тогава по твоите равнини,
Родино,
как да те наранявам тогава,
когато ме няма?
Можех
като старите пияници
да те оставя да платиш пиенето,
но ти си толкова самотна,
че ще остана тук, в твоите граници,
да си платя живота.

"И защото
гласът е продължение на тялото
обичам те,
            когато ми говориш."

© Сашо Серафимов
=============================
© Електронно списание LiterNet, 30.07.2005, № 7 (68)