ПО ПЪТЯ

web

Вървя по пътя, както се върви -
със песничка като росата чиста.
На болки във живота ми спори,
но радостите си не съм отписал.

Запивам се във нечий тъжен дом.
Стопанина лекувам с мъдри думи.
Говорят си душите мълчешком
и си разказват своите безумия.

Полива той цветята пред дома,
а аз на прага пуша си лулата
и му цитирам мъдрия Хаям,
че няма нищо ново на земята,

че хората от древни времена
във виното откриват само смисъл.
и в неговата тъмна светлина
живота си разчитат недописан.

Човекът бе като луната сам
и галеше цветята тази вечер...
Една звезда от звездния колан
внезапно хоризонта ни пресече.

Една душа сред мрака отлетя,
но накъде ли, кой ли би ни казал?
Дори светец да бъдеш за света
след земния живот остава празно.

А беше нощ и в тази тишина
усещах врявата безумна на живота.
Оръжия дрънчаха. Без вина
изпращаха самотник към Голгота.

Зачеваха се Каин или Авел
и Юда, и Христос, и Антихристи,
и молеше се Ахасфер отчаян -
земята да го прибере... Безмислен

се луташе животът във нощта,
тъй както е вървял хилядолетия.
В сълзата - Бог, а в Бога - любовта
пристъпваше с пречупени криле.

И тръгнах си, оставил този дом
на вихрите световни да се люшка.
Душата има право на погром,
но и на радост в тази земна пустош.

Вървя по пътя, както се върви -
със песничка невежа във душата,
А думите ми - скитащи сълзи,
в реката на живота кротко капят.

© Сашо Серафимов
=============================
© Електронно списание LiterNet, 01.07.2004, № 7 (56)