НА ХЪЛМА С ЧАША ВИНО

web

1.
Вдигам чаша пълна с вино
на скалата. Нощта е жена, изправена до звездите.
Нежно ме обгръща. Знам, че ще ме целуне,
толкова сме близки.
Внимателно паля цигара, да не я опаря.
Тя поема земния ми дъх.
Усещам тръпката й.
- По-полека - казвам й - виж колко поети ни гледат.
Лилавият вятър спуска шалче пред очите ми.
Така е правил и на Цезар в Египет.
Нощта е Клеопатра.

2.
Аз може и да съм убит някъде,
но кой си спомня за революции.
Новината е, че момичето ми се усмихва.
Като стар вълк подозирам капана
и извивам дебел врат към чашата.
Колко ли смърти съм преживял.
Веднъж ми казаха, че в предишния си живот
съм бил сенатор в древна Атина.
Колко ли портокала съм изял като гърдите й...
Сега съм неизвестен
сред поляната на хълма.
Тогава защо се чудя! Кой ще разбере?

3.
Времето ме преследва непрестанно,
сякаш кой знае какво ще стане, ако се разминем.
Нито съм му поискал да ме помни,
нито пък някога ще запомня
кое време е.
Само си цъкам с език,
без да зная къде е часовника -
в пясъка ли,
в реката ли,
в мене ли...?

4.
Нямам никакво време.
Всеки миг някой ще спре да ме сънува
и ще се изгубя.
А тя стои до мен. Съвсем непозната. Гали ми косата.
Целува ме. Не прилича на жена ми.
Защо ме сънуват толкова увлекателно?
Отпивам я с поглед. Тялото й ме довършва.
Какъв шивач си, Господи!
А мен си ме скроил надве-натри и то в съня на някого.

5.
Дошла си с тъжни думи.
Как успя да ги намериш
сред тая пищност от усмивки, станиоли
и живот на ужким.
Искаш да си костюмирам чувствата
и да обещая слънце като политиците.
Но мила, аз съм само едно рошаво чувство,
което се поражда внезапно
и си тръгва винаги разплакано.

Остави тъжните думи за края.

6.
Вятърът издухва спомена за дом.
Навън е тъмно. Зли езици са плъзнали по улиците.
Тази вечер виното е малко. А момичето хубаво!
Безкрайно далече са звездите. Бездомници.
Вдигам чаша към небето. Само глътка.
А колко смут в душата ми.

7.
Не е река пред тебе, понятие е само.
А ти премного си повярвал в него.
Върви и няма да изгубиш.
Понятията само ни ограничават.
Понятие за смърт и за любов, за враг и за надежда...
Красиви са. И с тях животът е удобен,
защото
можем да се видим в прелитащото време.
Но ти върви,
не може тъй пред някаква река
пътя да задраскваш.

8.
Ако си дам сърцето на това дърво,
какъв ли Шекспир ще стане
сред фиданките?
Ако пък ми вземе очите,
ще се разлисти от умиление
като види с какво дърво е решило да завърже приятелство.
Дано само не пожелае краката ми,
за да отиде при хората.

9.
Жена ми се разхожда из парка. Изоставила ме е.
Ако онази непозната ми забоде карфицата,
значи съм по-различен.
Какво ли се крие в главата й, в устните й, под блузата й?
Свечеряването време за любов ли е?
Хайде, казва опитът с гърлен глас, сега е мигът.
Докато си вечен.

Вдигам чашата и поглеждам момичето.
Каква амфора!

10.
Сядам на камъка.
Под мене са милиарди дни, над мене боговете.
- Виж как е цъфнал дивият трендафил,
облегнал се е на времето и ухае.
Момичето се опитва да говори на френски с трендафила.
Вероятно ще се разберат -
еднакво красиви и бодливи.

11.
Там, където свършват денят, нощта, океана, звездите,
там, на билото на хълма,
седеше един старец и ридаеше.
Той не знаеше кой е, откъде е и за какво е тръгнал.
Страх беше изписан по лицето му.
Тогава дойде една млада и красива Вселена.
Целуна го по челото,
извади си гръдта
и го поведе по млечния път.
Старецът се успокои и заспа.

Тъй преминаваме през световете
с една вселена в сърцата.

© Сашо Серафимов
=============================
© Електронно списание LiterNet, 01.07.2004, № 7 (56)