|
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни
СПАСИТЕЛЯТ В КАЛТАСтоян Гяуров Имаме земя Иван Кулеков Най-краткото и ясно определение на постмодернизма, което съм срещал, идва от Болоня. Умберто Еко пише: "Един мъж обича една много начетена жена, при което му е ясно, че не може да й каже ‘Обичам те до полуда’, защото знае, че тя знае (и че тя знае, че той знае), че същите думи са били използвани вече от Барбара Картланд. Единственият изход в тази ситуация е да й каже: ‘Както пише Барбара Картланд, обичам те до полуда’." Донякъде и аз съм в положението на влюбения, защото не знам с какви думи да изразя удивлението си от новата книга на Иван Кулеков, да дам представа за вкуса, простора и тишината на едно изкуство от слово и светлина, без казаното да прозвучи фалшиво. Помага ми самият Кулеков, чиято изплъзваща се като риба (само)ирония и усетът му за абсурдното също са продукт на епохата на изгубената (не само постмодерна) невинност. Ето например как представя той своите "Фотописи": "...Кулеков се опитвал да събере образи и думи от цял свят в списание ‘Паралели’, но в продължение на повече от 15 години ги затварял между кориците на тази книга, която, както се мълвяло, започвала с нищо и завършвала със ‘Защо?’." За мен голямата изненада беше не писателят, а фотографът и художникът, бих казал естетът Кулеков. Впрочем тъкмо снимката, която краси корицата на албума, е най-нетипичната за "Фотописи"-те, защото със своя любителски патос опровергава автора си и неговото прозрение, че "след Джакомети не сме вече същите". Кулеков постига красотата по по-субтилен начин: той ни отвежда да видим къде идват душите на думите и ни показва как изглеждат сенките на поезията, разтваря онзи великолепен диптих на слънчогледите, ослепени от гледане в свещите, или пък ни изненадва със сюрреалистичната инсценировка на пастира, който ходи по водата, докато овцете му пасат небето. Всеки фотос е напомняне, че фотопис означава да пишеш със светлина. Повечето снимки, някои от тях колажирани или допълнени с рисунките на малки фигурки или абстрактни форми, приличат по своята минималистична стилистика на придружаващия ги текст, далеч от всякаква реторика и словоохотливост. Но същевременно те са така многопластови, така заредени със смисъл, че на места текстът изглежда излишен. Балансът между слово и изображение е перфектен, защото текстът на Кулеков не е коментар на картината, нито пък картината е илюстрация към текста: две равноправни медии преливат хармонично една в друга, образувайки органично цяло. Разгърнете произволно книгата, разгледайте снимката, на която сте попаднали, прочетете на глас текста към нея и ще усетите въздействието на онова, което се нарича Gesamtkunstwerk. Това е рядкото постижение, което се е удало на Кулеков. А какво да кажем за поета Кулеков, търсещ, по собствените му думи, "мястото на словото във века на визията"? Най-малкото това, че времето не е оставило никакви следи по неговите епиграми, сентенции и стихове. Остават непроменени и темите му: копнежът по красивото и по природата, радостта от детската игра, болката от чернилката на живота, подплатена от един улегнал скептицизъм. "Тук като застанеш, виждаш целия ХХІ век", гласи текстът над един пуст и безутешен пейзаж; Кулеков вижда "Пустиня. Няма живот. Има култура"; или нещастника, седнал на една скамейка с глава между коленете, така че "когато вдигна глава, човекът се видя до себе си" - "това е моят блус", казва Кулеков. Кой е този нещастник, българин, афганец, хаитянин, къде се намира тази скамейка, София, Франкфурт, Ню Йорк? Не знаем и не е важно. Знаем по-важното: това е човекът и неговата трагедия. В тази перспектива се вижда най-добре новото във "Фотописи"-те на Кулеков: те надхвърлят злободневието и националната ограниченост и придават универсално измерение на творчеството му, нещо което може да се каже за много малко творения на българската култура. Кулеков, българинът от Хирево с местожителство в София, знае вече, че кал има навсякъде. Той знае (и знае, че ние също знаем), че няма спасение от калта, че тя принадлежи към conditio humana също като земята и водата. Холдън Колфийлд мечтаеше да спасява играещите деца от пропастта в края на полето с ръж. Иван Кулеков, дете на новото време без никакви илюзии, смята за достатъчно да ни предупреди: това е кал. Нима това е малко?
Иван Кулеков. Фотописи. Пловдив: Жанет 45, 2009.
© Стоян Гяуров |