Росица Нанкова

web

Пред смъртта Вапцаровият лирически човек се прощава не просто с живота, а с живота в неговите разнолико-сакрални проявления/измерения. Светостта на личното пространство в "Прощално" (прави) проблематизира раздялата (невъзможна), защото копнежът по другия, с когото те свързва най-святата нишка - любовта, е непреодолим, невъзможен за изживяване като краен. Връзката на човека със социума в "Предсмъртно" кара лирическия субект да мисли живота като реалия с чудовищно смазващ финал: "Разстрел и след разстрела - червей...". Заедно с това този свършек е видян като нещо "толкоз просто и логично...", докато в територията на личното пространство насищането във въобразеното гледане на любимата дори от отвъдното с нищо не е сигурно и гарантирано - "когато се наситя да те гледам...", но дали ще се наситя - не е ясно, не е "просто и логично" - може би и затова е човешко, истинско и по свой начин вечно...

Осъзнатата и доброволно избрана саможертва в името на един различен, мечтан да бъде справедлив, социален ред-устроеност на света не се мисли от лирическия човек като утопия в "Предсмъртно", а като възможна за постигане цел. Затова приемствеността е уверено допусната, даже сигурна: "Аз паднах. Друг ще ме смени и ...толкоз." Тя се проблематизира поетически единствено от апосиопезата, но се подкрепя от осъзнаването на живота на индивида като краен, като ограниченост на човешкото време "тук" и "сега". Смъртта в "Предсмъртно" (е видяна като) визира буквален финал, който обаче метафорично свързва заедността на аза с "народе мой" чрез обичта в символа на "бурята" - промяна, знак за предстоящо отвоюван, мечтан ново-ред. Двата лирически текста се сродяват чрез акта на обичането, което е и в основата на интимното живеене в "Прощално", където страхът от окончателна раздяла-"оставяне" е доловим в речевия жест "Не ме оставяй, ти отвън - на ПЪТЯ" и "вратите не залоствай". На пътя човек е безприютен, самотен, неприет, бездомен, а душата на любимия копнее за приютеност чрез приемането "отсам" вратата-преграда, където светът за двама е интимният космос на аз-ти, защитен от външното, чуждо на тяхната близост пространство "отвъд" вратата, на пътя. Сравнението с гост от първа строфа, втори стих, се родее с чужденец-пътник - "нечакан и далечен гостенин", т.е. когато азът не е в едно измерение с любимата жена, естествено допуска от-далеченост, дори от-чужденост помежду им, наложени от смъртта като случила се вече раздяла. Но съкровеното желание за завръщане през смъртта при "жена ми", въпреки съзнаването на неговата невъзможност, отсъства в трезвостта на "Предсмъртно", като ясно доловимо логично-семантично "дописаният" паратекст заявява праговото екзистенциално себеизживяване преди смъртта, която тук е не естествен завършек на живота или доброволен избор, а смърт-осъждане, наказание за възправяне срещу вече озаконен социо-ред. Това дава основание тя да се мисли като саможертвена и бунтарска, но и ненавременна и изненадваща, следствие на безмилостно жестоката, "както казват" - "епична", борба. Според нейната неумолима логика "Какво тук значи някаква си личност!"?!... Някак се обезсмисля индивидуалният героичен жест, изборът да се отстояваш, да бъдеш себе си. По-скоро се утвърждава истината, че можеш да си себе си, ако си част от мечтите, целите и света на другите в заедността, обемаща настояще и бъдеще. Нищозначенето на личността не може да се допусне в територията на интимно-личното, защото тогава няма духовна връзка, няма съкровен свят и фантазното завръщане в съня на живия не би могло въображаемо да се "състои".

"Прощално" и "Предсмъртно" чрез говоренето на лирическия субект представят човека на прага на смъртта - осъждане-наказание за различност, като разкриват пред читателя възможността да оцени достойния избор на личността, способна да отстоява идеалите си, без да осквернява интимно-личностния си свят; личността, за която любовта стои над всичко, а дългът към идеала я следва, черпейки сили от нея. "За теб се изживявам като единствен" - казва единият лирически текст - "а за другите съм заменим" - допълва вторият. Видяни по този начин, двете стихотворения градят представата за човешкото като такова, а не отблъскващата визия на фанатичната преданост към дадена кауза, та била тя и с претенцията за най-справедливата в утопичната идея за нов социо-свят.

© Росица Нанкова
=============================
© Електронно списание LiterNet, 27.06.2004, № 6 (55)