Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ЖЕНСКИТЕ ОБРАЗИ В РАЗКАЗА "ПО ЖИЦАТА" ОТ ЙОРДАН ЙОВКОВ

Росица Нанкова

web

В творчеството на Йовков жената е видяна от различни зрителни ъгли: като красота и съвършенство, като съблазън и загадка, като благослов и проклятие...

Около женските образи в творбата гравитира разказът "По жицата", за да разкрие измеренията на човешкото страдание, вяра и неверие. Образът на Нонка - дъщерята на Моканина, събира като във фокус всички гледни точки, защото чрез него текстът отправя своите послания. "По жицата" го прави център на ставащото чрез енигматичната съдба на младата жена, но не я "чува" чрез гласа й, а я "дочува" чрез чутите истории на разказващите за нея. Дъщерята е видяна през множество субективни погледи и образът й е ярко откроен, докато образът на майката е по-скоро "зърнат", отколкото "видян". Така и гласът на момичето откънтява с един въпрос, докато гласът на майката е съвършено приглушен - само плачът й на финала заговаря за безмерната й душевна болка.

"Собственият" сюжет на "По жицата" е статичен: един пътуващ селянин се отбива от пътя си, за да запита случайно срещнат пастир за някакво село, и продължава по пътя, без да научи нещо. Повествува не разказът, а "разказите в разказа", т.е. повествователят "се доверява" на персонажите и на техните гледни точки за нещата. Към обилието от гласове се прибавя и художественият факт, че читателят възприема света през очите на Моканина. Така внушенето за дистанция е разколебано и е проблематизирана възможността за безвъпросна яснота.

Историята на Нонка е неясна и необяснима и такава си остава до края. Каква е тя в началото? Моканина вижда: "Отзад в каруцата, завита донякъде с черга, сложила глава на черни селски възглавници, лежеше друга жена, по-малка, навярно момиче. Тя гледаше настрана и лицето й не се виждаше.". Въвеждайки образа на момичето, повествованието отказва да покаже лицето му. Едно от възможните тълкувания е, че страданието няма лице, то е състояние на душата, път към себе си и други светове, за които нестрадащите не знаят нищо... И как биха чели по лицето тогава?... Страданието за непреживяващия го обаче е разпознаваемо по други знаци, на пръв поглед незначителни, като епитета "черни", приложен към възглавниците, открояващ цвета на мъката, болката, бездната в душата на човека. Красноречива е и позата: момичето "лежеше" "отзад в каруцата" - ако е здраво, защо ще лежи, при това "завито донякъде"?... Така детайлът се открива като значимото, смислопораждащото начало в текста.

Изключително ярко се откроява той при въвеждането образа на майката, на която разказът отрежда най-мълчаливата роля, защото тук езикът на дълбокото страдание е мълчанието. И преди мъжете да заговорят, жените вече мълчат, като на това си решение разказът почти не изневерява до финала. Позата на майката откроява едно смазано от болка тяло, което сякаш не може да понесе тежестта на дешевната мъка: "седеше жена, мушнала ръце в пазвите си, превита; ръченикът й не беше забраден, а с отпуснати настрани краища, за да й е леко. Че беше горещо - горещо беше, но Моканина знаеше, че когато жените отпуснат тъй ръченика си, мъчи ги не толкоз жегата, колкото нещо друго." От вниманието на наблюдателния читател не убягва подробността, че прибраните в пазвите ръце са поза, характерна по-скоро при студено време, а текстът уточнява, че е "горещо". Сетивата на човека сякаш не "реагират" адекватно, ако в душата му е "нещо друго"... Само Моканина знае, че ако в жегата жените не са забрадени, то пак е от това "нещо друго". За четящия знаците "другото" е душевната болка, страданието, направили тази жена безразлична към всичко наоколо, загледана в собствената си мъка, затворена като скритите ръце в пазвите й. "Превита" от скръб, скършена от болка, на нея не й е "леко".

Предположението на Моканина "Ти май болно имаш.", се оказва вярно и читателят очаква положителен отговор преди още бащата да го е дал, два пъти повтаряйки глагола "имам". Това е така, защото, взиращият се в психологическите детайли текст вече го е подготвил, приучил го е да се вглежда в подробностите. Сред тях се откроява тази, че мъжете разговарят и чрез техните гласове зазвучава този на момичето и отчасти - на майката. Ако (обяснимо защо) бащата разказва личната им история, центрирана около Нонка, то гледната точка на майката остава скрита, липсва разказ за нея. Може би, защото майчиното страдание е неизговоримо, за него единствено се мълчи. Нонка "думала на майка си - мъчно й било, че дружките й се изпооженили, а тя още стояла." Само майка и дъщеря могат да си кажат толкова интимно-съкровени тайни, да се доверят, да се чуят взаимно. Тук майчината реакция също е спестена, премълчана, а утешителните думи изговаря бащата, търсейки логично обяснение и правейки аналогии, за да утеши чедото си. Жена му е споделила с него Нонкината тревога, явила се е медиатор в тяхното общуване, за да се стигне до Нонкиното настояване: "Моля те, тейко, пусни ме, и аз искам да ида с момичетата." Момичето иска разрешение от баща си по патриархално правило, и когато се връща, споделя случилото се. Читателят научава за него от преразказа на бащата, който, макар и достоверен, чрез преизказното наклонение зазвучава като приказка, но с обречен финал. За бащата "Сън ли е било, истина ли е било - не знам", но за дъщерята "Там, кай, дето беше зъмята, ме боли." Усещанията на баща и дъщеря за причините на болестта са различни, но разказът на Нонка кара Гунчо да мисли, че дъщеря му тлее, защото змия я е полазила. И дори да не знае и да не вярва истина или сън е разказаното, това не променя увереността на момичето, че има връзка със змията - тя вярва, че е така. Със същата убеденост след научаването за чудотворната бяла лястовичка, "жени нали са", Нонка и майка й вярват, че в нея е спасението.

Може би и затова, чувайки гласа на баща си, приближаващ се с Моканина до каруцата, "момичето се обърна". Сега вече заедно с Моканина читателят вижда, че "слабо беше", със снага, "стопена от болестта" и "лицето му беше като восък". Само "очите му бяха още светли, още млади и усмихнати". Читателят за пръв и за последен път "чува" гласа на Нонка с въпроса й "Ще я видим ли, чичо?" и заговаря повествователят с "продума момичето и ясните му очи светнаха". Тялото тлее, но очите говорят с жажда за живот и вяра, с упование и надежда. Тези очи са светли, но след въпроса на девойката разказвачът уточнява - "светнаха", което оставя впечатлението, че момичето очаква утвърдителен отговор. Тези очи преобръщат нещо в душата на пастира, те го учат на вяра, те го променят, защото потребността от упование, вопиющата нужда от спасителното "да" са кодирани в един въпрос и един светнал поглед - погледа на надеждата за спасение!

Последното, което "вижда" читателят, свързано с Нонка, е това, което "вижда" и в началото на разказа: "...момичето легнало до нея" (майка му). Между първия и последния му поглед в тишината на разказа е прозвучала една женска реплика, един женски глас с един въпрос: "Ще я видим ли, чичо?", който след отговора не зазвучава отново... Само плачът на майката допълва енигматичната тишина на художественото пространство: "Майката стисна очи и заплака."... Тихо, разкъсващо тихо е в женските души, които мълчаливо, с крехка вяра и много болка следват пътя на надеждата за спасение...

Преобърнали представите за света чрез безмълвното си присъствие, жените от разказа се изгубват по безкрая на пътя "все по теля"...

 

 

© Росица Нанкова
=============================
© Електронно списание LiterNet, 27.06.2004, № 6 (55)

Други публикации:
В. Арнаудов, А. Дамянова, Р. Нанкова. Съчинението разсъждение - лесният начин да пишем умно. София: Стандарт, 2002.