ЕДИН ОТ ВЕЧНО БУДНАТА СТРАЖА ПРЕД ПОРТАЛА НА ЧОВЕЧЕСТВОТО...

Румен Леонидов

web | Стоях и слушах

Красимир Симеонов е от малцината мои приятели, които продължават да са омагьосани от изкушението да бъдат част от Словото. Да присъстват чрез него, да му бъдат съпричастни, и те да са в него, и то да е в тях, като второ сърдечно отделение. Като първа душевна хирургия. Като изначална божествена лудница, към която обикновените, нормалните хора гледат с едно наум. Преди, в комунизма - с респект от страна на властниците и с презрение от тълпата на "еснафите". Сега, в хермафродитното общество на масовата култура и грубата меркантилност, да бъдеш поет е все едно публично, в писмен вид, да си признаеш, че си неудачник. А всъщност да примираш от необяснимо щастие.

Хората с душевна нагласа като тази на Красимир Симеонов са били винаги малцинство на земята. Те принадлежат към световното братство на себеподобните, светлоносителите на духовността, на стремежа към изящната словесност и страдат от вечната упойваща зависимост да сътворяваш живи организми от думи, ритми, сетива. Като ги разместваш, пренареждаш, измисляш или доизмисляш, като ги съчетаваш по безподобен начин и ги пускаш да живеят пред очите на останалите хора...

Колкото по-дълбоко навлизаш в собствената си потребност да изучиш езика на поезията и изкуството да добиваш алмихично словесно злато, колкото повече рискуваш твоята другост да остане неразбрана и отхвърлена от другите, толкова по-сладка е самотата със словесността, единението с душата си и нейната космогония.

Краси Симеонов все повече заприличва на себе си - нещата му стават все по-профилни, по-изчистени от самопредставите за себе си, от някогашната му нужда от ретроспекции, все по-често бяга като дявол от тамян от навиците си да бъде удовлетворен от лесната победа над листа.

Свидетел съм на позитивния процес при Симеонов, когато вътрешното лице на автора най-сетне съвпада своя хармоничен образ през мрежата от букви, през растера на неизказаното, през фиксажите на философските знаци.

А това е много и може би най-важно - всеки да прилича само на себе си в общия хор на небесните хористи. Един от тях, Бог да го прости, Христо Фотев, Малкия принц на българската лирика, преди сто години ми внуши това послание: на въпроса ми какво ще каже за първата ми книжка, той ми отвърна лукаво: "Прочетох я. И ще ти кажа, че много прилича на теб."

Тогава не схванах от раз неговата необикновена похвала. Но през годините осъзнах, че от добрия читател на поезия може да стане добър преписник на вдъхновения, последовател и пазач на тайните на словесата, класен книжовник и безупречен букварист. И това е пътят, който изминава всеки, с различна скорост и различен маршрут, за да може някой ден от калфа да се престори в майстор, от духовен събрат в автономна частица от оптически проводник, по който тече извечната енергия между земния пъп и ареалите на високия свят.

Краси Симеонов е от нашето малцинство и му е съдено да бъде един от вечно будната стража пред портала на човечеството. Малцинството на поетите, заедно с малобройните отряди на другите видове истински изкуства, бди планетата да не се превърне завинаги в пасище за скакалци, кланица за месоядни, в тържище за сребролюбци.

Мисията да бъдеш себе си е жестока, но тя е етап от изпитанието пред всяка личност, която е добре разчела закодираните по рождение вълшебни редове в своето подсъзнание.

Красимир Симеонов е вече наясно с този тайнопис. И продължава да се учи да бъде преводач на Бога.

© Румен Леонидов
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 25.12.2005
Красимир Симеонов. Стоях и слушах (стари и нови неща). Варна: LiterNet, 2005.