Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ОТСРЕЩНИЯТ БРЯГ НА ЩАСТИЕТО

Пиеса в три картини и епилог

Рада Александрова

web

В памет на Радой Ралин*

Действащи лица:

Писателят
Музата /Смъртта/ Лаура
Баба Геройка
Пиринка от съда
Доктор Примирев
Журналистката
Дечица от съня
Глас от съня

 

 

Първа картина

Стаята на стария писател. Легло с разхвърляни дрехи по него. Стените са заети от библиотеки. Портрет - писателят на младини. В средата - люлеещ се стол, любимо място. Бюро, малко, но затрупано. Допотопна пишеща машинка.

Сутрин. Писателят се разхожда из стаята.

Писателят (Пее.):

Дирин-дигу-ди дребни ра-боти,
че оти-де на па-за-ря у гра-да...
Дум-дум-ду-ру-рум, дим-дим-дири-рим у гра-да.
Там на-ме-ри дим-дири-дим
е-дно ру-со де-вой-че! Дим-дири-дим!

Отива до прозореца, отваря го, надвесва се навън.

Писателят: Че то времето много хубаво, бе! Я-я, да излезем на разходка! Дум-дуру-дум, дим-дири-дим, едно бело де-вой-че!

От прозореца влиза Музата.

Музата: Пак ли назад-напред?

Писателят: Че какво?

Музата: Машинката ти - прашасала, два клавиша няма...

Писателят: Един.

Музата: А! Първата буква!

Писателят: Аз буквата си я добавям.

Музата: Как тъй си я добавяш?

Писателят: С химикалка - а тук, а там, после ааа... защо? А! Защо?

Музата: Какво защо?

Писателят: Защо си дошла?!

Музата: Да те тормозя.

Писателят (Гледа я. С подкупващ глас.): Хайде да те водя на разходка.

Музата: Не ща.

Писателят: Времето е хубаво! (Напява.) Ах, времето е чудесно! Каква зеленина! Какви ниви!

Музата: Това го писахме през шейсета.

Писателят: Петдесе и осма.

Музата: Се тая. Мухъл.

Писателят: Мухъл... Обаче Зорка...? А?

Музата: Нямаше никаква Зорка.

Писателят: Брей! С ей такава, на точки, блузка.

Музата: Мара се казваше - куца и кривогледа.

Писателят: Ти си куца! Какво ти става, едно време беше мила, лирична...

Музата: Едно време!

Писателят: Долиташ тука и почваш: Туй било, онуй било... Като ...моята, Боже, Ефросиния!

Музата: Заради тебе!

Писателят: Моля?!

Музата: Твоите вечни провали! Провал-неуспех, провал-неуспех! Изветря ми лириката!

Писателят: Е, какво да се прави, то не зависеше от мен! На, дойде и пак ми вгорчи спомените! (Напява си.) Спомени, спомени, лунени спомени...

Музата: То пък едни спомени! Добре де, навих се за разходка. При едно условие.

Писателят: Не го приемам туй условие.Отщя ми се и разходката!

Писателят сяда на люлеещия се стол.

Музата: Къде ти е бележникът!

Писателят: Под кревата.

Музата се пъхва под кревата, вади разкъсан бележник.

Писателят: Нали виждаш, не става.

Музата: Какво е това!

Писателят: Кучето го изяде. Не ми го пъхай в носа! Стига де! Заради тебе не ми се получава никакво вдъхновение!

Музата: Тъй ли! А кой ти нашепваше тези томове?!

Музата хвърля книги от библиотеката.

Писателят: Книги! Кой ще ти чете сега! Все едно, че ме е нямало, не съм се раждал... То човекът го няма, пък аз... (Към Музата.) Вчера се връщам с тролея. Забелязала ли си - хората сякаш нямат погледи! Пълно отсъствие!

Писателят: Хайде да сключим примирие.

Музата: ?!

Писателят: Можеш да идваш, обаче...

Музата: Обаче?!...

Писателят: ...да си мълчиш.

Музата: Нахалник нагъл! Самата муза му дошла на крака, а той... Ще видиш ти! Ще плачеш за мен! Ще ме молиш! И в съня си! Аз ще отида при един постмодернист! И тогава...

Писателят: Какво ще видя! Какво ще видя!

Музата: Ще те направим... на таратор от пръдни ще те направи оня гаден постмодернист! Ще те изчегъртаме от всички читанки!

Писателят: Кой?!

Музата: Двамата с постмодерниста! Той има, да, той има... ей такава брада!

Писателят: Брада?!

Музата: Като копито! И тука има обица, и тука има обица...

Писателят (Показва непристойно място.): И тука има обица.

Музата: Само че там не се казва обица, а...

Писателят: Значи му знаеш всичките обици ! Не мога да го понеса! Цял живот съм я слушал като... като една флейта! Мръсница! Изменница! Ааах! Къш! Вън от къщата ми!

Музата излита през прозореца.

Писателят сяда на пода, плаче.

Писателят: Бездарница! (Ходи развълнуван из стаята.) А аз, глупак с глупака - цветя за нея! Поееми! Тъй ми се пада! Даже Хектор го няма да ме утеши. А-а-а, аз няма да им се дам, ще види тя! Къде ми е химикалката! (Търси.) Къде ми са очилата?... Да, ето... (Чете.) Това не е лошо.

Природата поражда любовта
и само любовта я продължава.
И всичките създания в света
единствено това ги утешава.

(Пак разлиства, мърмори.) Не, не е така. (Задрасква.) Така вече не може да се пише... Това изобщо не става. Бездарница! Разсипа ми прекрасния предиобед... предиобедът на един... какъв фавън, бе, на един нещастен български писател! Вместо да глътне малко слънце! Малко топли форми!... Нещо се счупи ей тука, вътре, даже моята алчност за писане. Не, не може без нещо да ти проговори, да ти прошепне... Да, ето:

Всичко ми е толкова познато,
всичко с мен споделя свойте тайни.
Мога да осмислям вече всичко.
Всичко, всичко, всичко ми говори.
Ала аз не мога да говоря.
Вече се превръщам на природа.

Какво стана? Сякаш съм изсъхнал отвътре... Ей тъй, съществувам. Като растенията... Но те имат небе, дъжд... Растенията имат вятър... А аз приличам на отсечено дърво... Дънерът още е влажен. От ствола още капе сок.

Кратка музика. Звъни се.

Писателят: Звъни се. Няяма да отваряме. (Отново се звъни.) Не желаем да отваряме!

Пак се звъни. Писателят най-сетне става. Влизат заедно с бабата.

Бабата: Стоя, гледам, не отваряш...

Писателят: Не отварям.

Бабата: Е, що тъй? Да не са те изключили?

Писателят: Не са ме.

Бабата: Е, хубаво, туй. Та като гледам, викам си - да не е Музата при него?

Писателят: Изгоних я.

Бабата: Е, още по-хубаво. Ще си хванеш някоя младичка. Да взема, викам, да светна, че и без туй съм кьорава. (Бабата включва електричеството.) Е, друг път посрещаш тъй, инак, как си, викаш, що си, сега няма чок селям, няма нищо!

Писателят: Добре дошла, бабо Геройке! Седни, заповядай!

Бабата: И що си се тъй окумил? Да не си болен?

Писателят: Депресия.

Бабата: Аа, лошо. Ще ти дам сега содичка и ще ти мине сичкото. Аз, като съм болна, пия една сода и тутакси ми минава.

Писателят: Ти защо пак идваш, нали скоро беше?

Бабата: Не можах да помета!

Писателят: И сега ли ще метеш!

Бабата: Е, що да не мета?

Писателят: Щото съм уморен.

Бабата: Няма ти да метеш, я! Де е метлата?

Започва да подрежда.

Писателят: Нали ти казах, кучето я изяде.

Бабата: Ма нали щеше да купуваш нова!

Писателят: А, метли ще ти купувам!

Бабата: Ти нещо гачели не си у ред. Пийни, пийни тая содичка. Ще сложа да направим един чай.

Писателят: Чаят свърши вчера.

Бабата: Ти да не си похарчил пенцията?

Писателят: Пенсията свърши оня ден.

Бабата: Няма нищо, няма нищо! Ей тука имам две бисквити.

Писателят: Откога ми чистиш, и аз все ти плащам...

Бабата: Ще ми платиш, като имаш.

Писателят: Ех, успокои ме... Я ми дай, бабо Геройке, оня албум, дебелия. Не, не тоя, до него.

Бабата му подава албума. Писателят разлиства.

Бабата: А, много хубав. Шарен е. Пи-ка-со!

Писателят: И колко лева ще му взема?

Бабата: Барем двайсе.

Писателят: Не позна. Най-много - четири. Аз и за двайсе няма да си го дам, но...

Бабата: Що тъй бе, Господи, си ги остаял тия писателе, и тия... а...

Писателят: ...художници.

Бабата: А тъй - художнице! Да умират от глад! Ей тоз човек тука - цял живот пише и аз... свидетел съм жив, на! (Кръсти се.) И хората го аресваха, Господи, да знайш, а сега саде яз го приглявам, и пройзведенийта му и за два лева не ги зимат! На, туй лято и доматя скъп! Не може тъй, Господи, поправи се! (Пауза.) Ей на, рекох му! Пък на тебе ти думам: - Знайш ли що си кат болен! Човяк не работи ли - болест го фаща! Отивам да зема метла от Богданка.

Писателят: Няма да ходиш.

Бабата: Ама защо?

Писателят: Зарових кучето до нейната роза. Обаче не можах много да го заровя, та...

Бабата: И кучето ли умря?!

Писателят: Блъсна го една кола, горкия Хектор!

Бабата: Ой, завалията!

Бабата шета, мърмори.

Бабата: Глей как се й натурило тук!... А оня доктор, как са викаше... При... нещо беше при... не се ли е весвал?

Писателят: Ти какво така се сети за него?

Бабата: Тъй на, сетих се! (Пауза.) Едно време що приятели идеха - тоя - Ташо, оня - Сашо, художници идеха, ей такива, лософи, пък сегя... Ама и много боклук се мъкнеше, а?

Писателят: Тъй беше. А Примирев - всеки ден!

Бабата: Той! Се тука - ха-хо-хи-хи-кис-кис - лакърдии. Той много любезен човек, такъв, кат си отвори устата...

Писателят: И не можеш му я затвори.

Бабата: И с него ли се скара?

Писателят: Що да се карам. Той, Примирев, душата ми с памук извади. Като ме заврънка - дай, дай, дай! Имам страхотен издател! Дай да ти помогна, бе човек, да се видиш с пари! Дадох му новия си ръкопис. Мина, не мина месец - носи ми пет книжки! Гледай, вика, гледай, такова издание - златно - ти нямаш!

Бабата: Верно ли?

Писателят: Може и да е верно, но си останах с петте книжки.

Бабата: Пет книжки!

Писателят: И оттогаз го нема!

Бабата: Не излезе човяк, викаш?

Писателят: Такива ми ти работи.

Бабата: Май имаше шуру-муру с балдъзата. А?

Писателят: Ей, каква си ми наблюдателна, бабо Геройке! Имал е, имал, доктор Примирев коитус с балдъзата си. И жена му ...

Бабата: Що имал?

Писателят: Коитус.

Бабата: Боже, срамно нещо!

Писателят: Чакай малко, жена му, значи, на доктора като заподозряла и направо ги хванала, тъй, на калъп...

Бабата: Горката жена...

Писателят: Чакай, ти казвам де, хич не е горката, щото докторът да замаже работата ме запозна с нея...

Бабата: С коя?!

Писателят: С жената.

Бабата: С неговата си жена! Да не е луд!

Писателят: Не бе, с балдъзата...

Бабата: И що?

Писателят: Е, запознахме се, тя така... добре... и всякъде добре, и почнахме - на сладкарница, на кафененце, пък да й покажа книгите, тя чете жената...

Бабата: Жената на доктора чете!

Писателят: Не бе, балдъзата. И тъй, къде ходим, къде пеем, къде сядаме...

Бабата: И куй-то!

Писателят (Радостно.): Точно! Куй-то! (Напява.) Кой-тоз, кой-прост, кой-горе, кой-доле, тра-ла-ла-ла-ла, хубава жена...тра-ле-ле-леле, хуба-вичко бре!

Бабата: Тя обаче много пееше. Помня аз, помня ви.

Писателят: Ако не бяха тия песни, досега да ме е отнесла оная! Каквото и да се случи, все тъй ми иде - търъръм-търъм....

Бабата: Пък то ти се случваше тебе, та ти се случи! Без работа ли не стоя, какво ли не беше!... Бре, много те гониха! Колко години те остаеха без работа?

Писателят: Десет.

Бабата: Жени ли не те парясваха... Рекох ти, дай да те водя на оня ходжа, ама ти, не, такъв си бил, кажи го де...

Писателят: Атеист.

Бабата: Теист, не теист, и ходжата веке се спомина.

Писателят: Бог да го прости.

Звънене.

Писателят: Звъни се.

Бабата: Не съм глуха.

Пак се звъни.

Писателят: Пак звъни. Няяма да отваряме.

Бабата: Както си рекъл, ама защо?

Пак се звъни.

Бабата след колебание отваря. Влизат заедно с Пиринка от съда. Пиринка дълго рови в голямата чанта.

Пиринка: Обиколих града, половината не отварят. Аз съм от съда, как тъй няма да отварят!

Бабата: Ми страх ги е хората.

Пиринка: Нося призовки!

Писателят: (На бабата.): Аз нали ти казах да не отваряш!

Пиринка: Тук пише - при неявяване с полиция ще ви отведат!

Писателят: Що да не ме отведат! Мене и по-рано ме отвеждаха, свикнал съм.

Пиринка: Подпишете тук.

Бабата: Защо аз?

Пиринка: Призовката е... за... (Чете неясно мъжко име.) ...тър ... нов. Вие ли сте?

Писателят: Аз трябва да съм.

Пиринка (Сяда, оставя чантата.) Господин писателю! Това сте вие!

Писателят: Е, тъй да се каже, приятно съвпадение.

Пиринка: Вие сте любимият ми писател! Знаете ли!

Писателят: Е, научих.

Пиринка: Аз, вашата книга "Тъмни облаци" наизуст съм я рецитирала! Господин писателю!

Писателят: Тя не е лоша книга.

Бабата: Напротив, много е хубава! Видиш ли! Хората те имат ааа... зачитат те! Пиши, бре, пиши...

Пиринка: Колко съм мечтала да се запознаем!

Писателят: Тъй ли? А вие как се казвате, драга госпожа или госпожица?

Пиринка: Госпожа, госпожа Пиринка се казвам.

Писателят: Пиринка! Еее, какво хубаво име! (Напява.) Ой красив си, Пирин, Пирин, най-красив си на света...

Пиринка: Господин писателю, ще ми дадете ли автограф?

Писателят: С удоволствие. (Носи книга, надписва я.) Ето! На Пиринка - внезапната любимка!

Пиринка: Колко съм щастлива! Аз завърших българска филология.

Писателят: А сега къде работите?

Пиринка: В съда, разнасям призовки, там заплатите са малко по-височки от учителските, пък аз имам две дечица...

Писателят: Тъй я докарахме.

Пиринка: Трябва да бягам вече, та ето тук подпишете, господин писателю, на това място.

Писателят: Ее, не може.

Пиринка: Но защо!

Писателят: Не си слагам подписа къде да е. От подписи коолко съм патил!

Пиринка: Господин писателю, аз много ви уважавам. Моля ви, подпишете. Иначе трябва да идвам още веднъж.

Писателят: Мноого хубаво! Тъкмо ще се запознаем по-добре.

Бабата: Няма да подпише.

Пиринка: Но това е съд, как да ви обясня... Чакайте, за какво се съдите?

Бабата: За апартамента. Едната му жена иска да го земе. И той - тъй седи...

Пиринка: Каква жена?

Писателят: Последната ми жена Ефросиния реши, че трябва да е неин. (Напява.) "Ах, Ефросиния, Ефросиния, твоята мека линия!"

Бабата: Тя като се изнесе, госпожо, тук нищо не беше останало! Влизам и гледам - всичко се изпарило!

Писателят: Само книгите ми, струпани в средата. Подредени една върху друга. Много подредена жена... Ех, Ефросиния, Ефросиния, твойта мека линия...

Пиринка: Значи, тя иска да ви вземе жилището, а вие не се явявате в съда!

Писателят: Не обичам такива заведения. Навяват ми лоши спомени.

Пиринка: Но тя ще ви го вземе!

Писателят: Не може! Не е справедливо. Апартаментът е от баща ми!

Пиринка: Няма значение, щом е стигнало до тук, има опасност да ви оставят на улицата!

Бабата: А тъй! Откога му викам!

Писателят: Не може да бъде! Сега нали сме в демокрация? При демокрация справедливостта трябва да има първо значение!

Бабата: Ей на, видите ли го!

Пиринка: Слушайте, искам да ви помогна, сега нямам време, ще се разровя там за вашето дело и утре сутринта ще дойда да напишем каквото трябва.

Бабата: Заповядайте, най-добре утре.

Писателят: Ще ви чакам на чашка чай!

Пиринка: Лека нощ.

Писателят и Бабата: Лека нощ! Лека нощ!

Пиринка излиза.

Затъмнение.

Музика.

 

Сънят на писателя

Писателят сънува:

Пространството е осеяно със свещи, до всяка свещ е седнало дете, наведено над разтворена книга. Писателят върви между тях и се оглежда. Вятър. Шумолят книгите.

Писателят: Какво е това?

Глас: Библиотека.

Писателят: Какво четат тези дечица?

Гласът: Български книги.

Писателят взема книга от едно дете. Поглежда корицата й.

Писателят: Моето име! (Чете заглавието.) Объркани сънища. Аз нямам такава книга.

Гласът: Може да не си спомняш.

Писателят отминава, взема книга от друго дете.

Писателят: Пак моето име! Роман за един унизен живот. Но това само си го мисля!

Гласът: Ето, вече е книга.

Вятърът разлиства много книги.

Писателят: Каква библиотека! Чудна работа! (Навежда се, взема книги една след друга, разлиства, мърмори.) Вазов..., Яво...

Гласът: Вутимски..., Димчо... (Гласът заглъхва сред ехо от имена на други писатели.)

Писателят върви. Появяват се няколко гроба. Писателят чете надписите.

Писателят: Къде съм?

Гласът: Алеята на писателите. Народен деятел на културата...

Писателят: А, ето! Българска критика. Колко тъжно! Българска драматургия. Нямам никакво цвете.

Гласът: Прекръсти се.

Писателят: Бог да ги прости!

Извива се вихър. Появява се Смъртта. Облечена е в сива дреха. Писателят се вглежда в нея.

Писателят: Ти коя си? Ти не си моята Муза.

Смъртта поклаща отрицателно глава.

Писателят: Не е ли рано. Защо си дошла?

Смъртта разперва ръце.

Писателят: Какво? Не искаш да говориш? Не ти е разрешено ли?

Смъртта запазва ледено мълчание.

Писателят: Аз... не съм си свършил работата...

Смъртта поклаща утвърдително глава, прави знак на недоволство.

Писателят: Добре, ... ще ги довърша, ...и двете, и пиесата...

Смъртта пита със знаци: Кога? Нямаш време.

Писателят: Остави ме!

Смъртта отговаря със знак: Е, какво да се прави...

Писателят: Не стига дето животът е толкова скапан, ами и вие, смъртите, сте седнали да ни плашите!

Смъртта показва със знак, че е една.

Писателят: Глупости! Всеки човек си има своята смърт. (Пауза.) Ти защо ми приличаш на моята Муза?

Смъртта сърдито го облъхва с дрехата си, Писателят изтръпва, прикрива гърдите си с ръце. Тя го гледа одобрително, дава му знак да не се плаши и прави лек поклон пред него, кани го на танц. Разнася се музика.

Писателят: Не, не, аз само пея! Не танцувам!

Смъртта го сграбчва и се понасят вихрено по сцената. Музиката звучи все по-силно, дечицата припяват и ръкопляскат.

Писателят: Пусни ме! Гърдите ми замръзнаха!

Музика. Смъртта се отнася, оставяйки Старият писател захвърлен на сцената.

Светлината угасва.

 

Втора картина

Стаята на писателя, следващата сутрин. Писателят приготвя тоалета си и си напява.

Писателят:

Ах, тия моми шуменки
Със тия бели гуменки...
Тра-ла-ла-ла-ла ла-ла-ла
Със тия бели гуменки...

Звъни се, влиза баба Геройка.

Писателят: Чок селям, бабо Геройке, ти защо пак идеш?

Бабата: Че кой ще ти донесе чай, бре! И шекер нямаш!

Писателят: Сънувах страшен сън.

Бабата: Не се стряскай, чедо, ти пиши, пиши си, сичкото че се опрай. Пък ако не се опрай, нема да му го живеем!

Бабата вади от торбичката пакети чай, захар, бисквити и ябълки.

Писателят: Бре, бре! Да не си забогатяла!

Бабата: Съм, съм! Ябълките ми ги носи Петрунко от Сливен. Виж как миришат.

Писателят: И колко струва?

Бабата: Кое?

Писателят: Това!

Бабата (Пауза.): Двайсе лева!

Писателят: А! Искаш да ме ментиш!

Бабата: Два лева струва.

Писателят: Лъжеш, но тука пиша в тефтера - на баба Геройка четири лева. На пенсия ще се разплатим.

Бабата (Подрежда масата.): Луд човек.

Писателят: Те, лудите правят историята, бабо Геройке. Не като тия сегашните, дето ни правят на луди... История създавали! Всичко им историческо!

Бабата: Аа, не са луди те, душите ни извадиха! Илач не можеш си купи! Богати бре! Че отде туй богатство! Ний слама не пасем!

Писателят: Пасем, пасем, пак стана като по-рано. Душата на тоз народ, бабо Геройке, все на баша! И кой как мине - гази! Е-е-ех!

Бабата: Големи гърла, бре!

Писателят: Аха, аха... (Напява.)

Лапат, лапат, лапат, лапат,
но ще се окапят!
Лапат, лапат, лапат, лапат,
но ще се ухапят!

Виж как хубаво подреди! И цвете! Друго нещо си е женската ръка.

Пауза. Седят.

Писателят: Сега тръгваш ли си?

Бабата: Що? Преча ли?

Писателят: Не че пречиш, но нали ще пишем...

Бабата: Че аз да не съм неграмотна! Четвърто отделение изкарах и бях най-силната ученичка.

Писателят: Обаче няма да се обаждаш.

Бабата: Що бре! Че кой да й каже на таз Пиринка! Аз за твойта Фроска сичко знам!

Писателят: Какво знаеш?

Бабата: Ами тя тука ги водеше..., и при леля си ги водеше... и...

Писателят: И си мълчиш!

Бабата: Че казва ли се таквоз нещо!

Писателят: Гледай ти!

Писателят отваря прозореца. Оттам долита Музата.

Музата: Ехо! Тук съм! Тук съм! (Пее.) "Април" на италиански почти като Павароти.

Писателят: Не ми минават тия!

Музата: Ти си същински Доминго!

Писателят: Хич не ми се и подмазвай! Хайде, чупка!

Музата мълчи.

Писателят: Изчезвай!

Музата: Мога ли да си взема една ябълка?

Писателят я гледа в упор.

Музата: С тази ябълка, тъй, не ти ли приличам на първата жена?

Писателят: Приличаш ми на змията.

Звъни се.

Писателят и бабата: Отваряме!

Втурват се към вратата. Влизат заедно с Пиринка, която мъкне няколко папки.

Писателят: Добре дошла, госпожо Пиринке!

Бабата: Заповядайте, заповядайте.

Писателят: Как сте, какво правите?

Бабата: Ще пиете ли чай?

Всички са около масата. Пиринка, бабата, Музата. Писателят носи очукан чайник. Наливат в чашите, разтварят папките.

Пиринка: Благодаря, благодаря.

Музата: И за мен, и за мен. (Малка пауза.) Аз ви предлагам, сега така - да напишем... една поема.

Пиринка: Какво да напишем?

Музата: Поема, госпожо. Не сте ли чували за този жанр?

Пиринка: И защо?

Музата: Ще бъде тъй... разтърсващо.

Пиринка: Господин писател, тази ваша близка ли е?

Писателят: Горе-долу...

Музата: А вие коя сте?

Пиринка: Аз съм от съда. Трябва да напишем нещо като... защита.

Музата: Нещо като... нищо!

Писателят: Спри се!

Пиринка (Към Музата.) Пък вие сте съвсем... неуместна.

Музата: Чухте ли я! Никой не се е осмелявал тъй... Ах, дайте ми нещо да я фрасна!

Бабата: Ма вий направихте епшън! Пийте си чая!

Музата: Аз чай обичам. (Отпива, избърсва очите си, поуспокоена.)

Писателят (Към Музата.): Ще те заключа в банята.

Пиринка: Коя е, тая... госпожа, с тия одежди?

Бабата (Сопнато.): Ти пък какво си заразпитвала! На всеки писател е необходимо да се изнамери Муза! Ако нейде са се запилели - да се измисли!

Пиринка: Това ми било Муза! Ето, пиша - жалба от...

Писателят: Аз никога не съм се жалвал.

Бабата: Верно. Не се жалва и от никого нищо не взима.

Писателят: Не може да има жалба от мое име.

Пиринка: Тогава заявление ще напишем.

Писателят: Тъй по-бива.

Бабата (Към Пиринка.) Сега да ти разправя за неговата хубостница!

Пиринка: Няма нужда.

Писателят: Бабо Геройке, нали се разбрахме?

Бабата: Как тъй! Че кой да й каже!

Писателят: Тия жени ще ме побъркат! Не можах да се разбера с тях! (Към Пиринка.) Какво трябва да се напише? Нали истината? Ще напишем истината с думи.

Звъни се.

Писателят и Бабата: Звъни се!

Музата: Да отворя тогава.

Бабата: Не! Не отваряй!

Писателят: Защо?

Звъни се.

Музата: Чакай да видим.

Музата отваря.

Музата въвежда доктор Примирев в тъмен костюм .

Доктора: Ооо, господин писател, откога не сме се виждали! Звъня аз, звъня, но никой...

Писателят: Ооо, докторе, къде се загуби, сума време не си се весвал! Сигурно ми носиш хонорара.

Доктора: Работа, драги, да се побъркаш... Няма време за песни вече...

Писателят: Тъй, тъй... Може и договора да си ми донесъл.

Доктора: Динамика, братче, няма как. Не усещаш как минаава, отмина си животът... Как си, как е кръвното?

Писателят: Относително, относително... Та викам, какво стана с онова издание на моята книга? Продаде ли се тиражът? Виждах я, виждах, в много книжарници.

Доктора: Излъгали сме се, братко, не върви. Нали сам виждаш, кой ти мисли сега за истинска литература... За друго съм дошъл.

Бабата: Тъй ли?!

Доктора: Може да се каже - официална визита.

Бабата: Къде?

Доктора: Тук! При стария приятел!

Бабата: Ми да беше почерпил тогава. Барем една боза!

Доктора: Ех, госпожо бабо, колко съм радостен да те видя! Помниш ли, помниш? Колко весели бяхме... Драги, защо не ми представиш дамите? Е, около тебе, пак хубав свят. (Към Музата.) Вие госпожице, нещо ми напомняте, май сме се срещали, но къде?

Музата: В някоя кръчма ще е било.

Доктора: Точно тъй! В "В сивото поточе".

Музата: Киснех там сред гениите. Обаче ги реституираха.

Доктора: Гениите ли? Не съм чувал.

Музата: А, не, поточетата, гениите са си здрави и читави. Само някои се споминаха междувременно.

Писателят (Към доктора.): Седни де, седни, какво се мотаеш. Да си кажем приказката...

Доктора: Да, да... Тази врата към кухнята ли води?

Бабата: Да не си забравил? Чай ще пиеш ли? Ама ти какво се щураш такъв?

Доктора сяда, наливат му чай.

Доктора: Ех, колко чай сме изпили в това жилище! Колко песни сме изпели!

Пиринка: Помислих, че сте доктор.

Доктора: Човек трябва всичко да може в новото време. Не е ли тъй, прекрасна госпожо?

Музата: То пък една прекрасна!

Пауза. Писателят налива чай.

Доктора: Такааа... Ще уредим въпроса спокойно, легално...

Писателят, Бабата и Музата: Какъв въпрос?

Доктора: Тъй се радвам, че съм сред свои, а то знаете ли какво ми е... Помниш ли оная песен? (Започва да тананика.) А момичето с червената поличка... а? Питаш ли ме какво ми е сега! Да се занимавам с такива... батаци, такива далавери, не ти е работа...

Музата: И с какво, моля, се занимавате?

Доктора: По правото. То какъв да стане човек, ако не е политик тука! Рискува да умре от глад! По недвижимите имоти... Не се оплаквам, прилични комисионни... Не че е нещо особено, но все пак... Какво да ви разправям на вас, тук, за да оцелееш, ставаш на ер голям, не може с книжки и заплатички... А ти пишеш ли, пишеш ли, ти имаш голям талант, европейски, но кой да те оцени сред това безумие! Аз колко блъсках в скапаната болница, дето мирише на морга, още не мога да се отърся, вечер като се събудя... А тая врата накъде водеше?

Писателят: Към спалнята, защо?

Бабата: Ти за какво си дошъл, бре?!

Пауза.

Доктора: Скъпи приятелю, много ми е мъчително, но ще карам направо. (Кратка тишина.) Загубил си делото. Съжалявам. Безкрайно съжалявам!

Музата: Кое дело?

Доктора: За апартамента. Ужас, аз съм лошият вестител..., но дойдох като своя душа, да смекча... съобщението...

Пиринка: Има още две заседания! Как тъй ще е загубил делото!

Доктора: Може да има и пет заседания, мила госпожо, но делото практически е приключило.

Писателят: Не е възможно!

Доктора: Приятелю, ако бях усетил по-рано, може би... направо в никакъв случай..., направо... щях да помогна, но сега...

Бабата: Какво сега?

Доктора: Спокойствие, нали така, ти си голям писател, ще се оправиш някак... Обаче оная излезе... страшна работа! Тъй де, тая жена с пари си играе, всичко вече е опечено! Няма мърдане!

Писателят: Аз притежавам нотариалин акт! Всички документи!

Пиринка: Имаме право и да обжалваме!

Доктора: Няма никакво значение, госпожо, вие сте в курса, като играе голяма пара, знаете как стават тия работи! (Пауза.) Помогнете на нашия приятел да приеме фактите.

Писателят: Махай се! Веднага! Чу ли!

Доктора: Моля?!

Писателят: Вън! Вън! Вън!

Доктора: Слушай, жилището вече е продадено.

Музата: Кое жилище?

Доктора: Този апартамент. И сегашният собственик... не е хубаво да си имаш работа с него, не ви препоръчвам...

Писателят: Плашиш ме с мутри?!

Доктора: Истината казвам!

Музата: Е, не може да бъде!

Пиринка: Ох, може.

Музата: Дай нещо! Мръсник!

Пиринка: Бандити!

Бабата: Разбойници!

Разразява се битка. Всички гонят Доктора, хвърчат книги, ябълки, съдове, каквото попадне.

Музата: Ще те стигна аз, чакай, ха тъй, с метлата! Ууу...

Викове: Махай се! Вън!

Доктора изхвърчава от стаята, останалите излизат след него.

Пауза. Музика. Затъмнение.

На преден план - Писателят в своя люлеещ се стол. Зад него - работници мълчаливо изнасят мебелите и вещите от стаята. Писателят става от време на време, лута се между тях, задава въпроси. Никакъв отговор.

Писателят: Какво става тук?... Някой ще ми отговори ли?... Ей, ти... Защо... (Вика.) Може ли някой да ми каже какво става тук?!... Кои сте вие? Кой ви пусна? (Лута се между работниците, някой го блъска.) Защо?...

Работниците са изнесли всичко, до стола остават няколко купчинки книги. Писателят сяда.

Писателят (Към публиката.): Вече нищо не разбирам. За какво им е моята стая? Да вземеш чужда къща... все едно - чужд гроб.

Писателят остава сам, той е явно съкрушен.

Писателят: Вие знаете ли нещо? Кое е това нещо? (Разхожда се, после спира.) Не разбирам? Къде съм попаднал? Знае ли някой! (Сяда на стола. Вади от джоба си омачкан бележник, слага го на коляно, пише.)

Не се състоя срещата ми
с моя живот.
Аз чаках, чаках - дочаках
окончателните часове.
Сребрее от блясък нощта
и продължава години.
И никой не знае причините.
Боже мой, целуни ме!

Появява се Лаура.

Лаура: Защо си толкова тъжен? Скъпи...

Писателят: Лаура! От Италия ли идеш? От Болоня?

Лаура: Когато чух по телефона гласа ти - толкова далечен и толкова близък...

Писателят: Лаура! Ти си тук, винаги при мене!

Лаура: Аз те чувствам много близко до себе си, цялата красота, цялата поезия на нашата среща. Така всички ние - настръхнали от любов, но укротени от прегради един ден преставаме да бъдем Данте и Беатриче, Ромео и Жулиета, Херман и Доротея, Павел и Виргиния... Но оставаме велики гетсбевци - смазани от тъга, но отчаяно взиращи се в далечните светулки по отсрещния бряг на щастието.

Писателят: Дай ми ръката си, искам да усетя топлината ти.

Лаура: Когато говоря с теб, сърцето ми се изпълва с радост и вълнение...

Писателят: Радост..., радост моя...

Лаура: Ти искаш, ти искаш да запазим пламъка. Но как ще можем..., толкова отдалечени...

Писателят: Ела при мен...Толкова те чаках...

Лаура: Времето ще ни помогне...

Писателят: Времето...

Лаура: Имаш цялата ми обич!

Писателят: Къде си?!

Лаура: Бях на кино и пропуснах прекрасна възможност да чуя отново гласа ти...

Писателят: Да усетя дъха ти...

Лаура: Скъпи, искам да ти говоря още дълго, да ти кажа много, много неща, но съм толкова изморена...

Писателят: Легни си, полегни... Но къде?

Лаура: Главата ми клюмна, лека нощ.

Писателят: Ето тук, на гърдите ми...

Лаура: Дали нямаш някоя снимка?

Писателят (Оглежда се, разперва ръце.): Снимка? Всичко ми взеха, Лаура, изхвърлиха целия ми живот.

Пауза.

Лаура: Ти тогава изпрати ли ми снимка?

Писателят: Ела, ела по-близко!

Лаура: Писмото ти... такова вълнение ми стяга гърлото. Никога не си бил по-обичан и желан! Искам поне за миг да бъдеш близо до мен, да стисна силно ръката ти...

Писателят: Твоята ръка...

Лаура: Не ми е възможно да стисна ръката ти, мили, тази вечер, тази нощ да трае дълго, да ти каже всичко, което е необходимо, всяка моя мисъл да бъде за теб... С много обич те целувам.

Писателят: Аз изтръпвах от твоите целувки...

Лаура: Твоите думи имат силата да ме накарат да повярвам, че нашето заедно не е невъзможно...

Писателят: Италия е близко, България е близко, Лаура, скъпа. Само да протегна ръка...

Лаура: Дали ще мога да се справя с учението, с изучаването на български език. Страх ме е, че можеш да се разочароваш от мен.

Писателят: Завинаги съм очарован, Лаура! До края на живота си.

Лаура: Съпротивата на моите родители е толкова голяма, колкото не можеш да си представиш. Майка ми, която болезнено ме обича, аз съм била единственият смисъл на живота й... и аз съм много привързана. Макар и трогната от чувствата ти към мен, не те гледа с добро око.

Писателят: Ах, тъй ли е...

Лаура: Мили, приятелю, годенико мой, нашата връзка, макар и силна, е завинаги една голяма въпросителна.

Писателят: Невъзможна? Не, не искам да вярвам!

Лаура: Но аз съм учудена от размерите, които придоби това чувство. То нараства, независимо от разстоянията.

Писателят: Идваш ли вече?

Лаура: Но ти ми пиши повече за себе си. Целият ден ме придружаваше твоят развълнуван глас...

Писателят: Вали сняг и снегът се трупа бавно, бавно...

Лаура: Видях София под снега, улици, булеварди, сгушени хора... и твоя образ.

Писателят: Аз пиша, пиша стихове за теб. Те падат леко като снега и те виждам в тях, истинската...

Лаура: Малко съм тъжна тази вечер, усетих бремето на самотата...

Писателят: Аз съм с теб, Лаура...

Лаура: Говори ми повече за себе си, за твоята работа, имам нужда да знам, да те следвам с мисъл поне...

Писателят: Вкусът на твоите устни...

Лаура: Скъпи, всеки миг си спомням вечерта, нашата вечер...

Писателят: Ти се облегна на гърдите ми и овалът на твоята брадичка..., още усещам гърдите ти...

Лаура: Изпрати ми, ще ми изпратиш ли една мисъл? Когато е празник, самотата се чувства по-силно...

Писателят: Самотата ме удави, скъпа. Не помня как съм съществувал.

Лаура: Чакай, говори ми всичко за себе си, това е начин да бъдем близки въпреки километрите, които ни разделят. Знай, моята мисъл те придружава, тази нощ ще бъдеш с мен в моите сънища, а утре - още по-близко. Имаш цялата обич на моето сърце.

Писателят: Имаш цялата обич на моето сърце. И всички мои сънища...

Лаура: Между нас всичко трябва да бъде ясно и двамата трябва да бъдем много сериозни и искрени.

Писателят: Помниш ли лицето ми? То сега е друго. Старо, грозно и разсипано...

Лаура: Мама никога няма да се съгласи да замина. Можеш да ме разбереш. Благодаря ти безкрайно, скъпи...

Писателят: Лаура, имам само теб и нищо друго.

Образът на Лаура угасва. Звучи музика, която постепенно затъмнява прихлупения силует на стария писател.

 

Трета картина

24 май. Градинката пред библиотеката. Пейка. Баба Геройка и Писателят. До пейката - голям изпокъсан куфар и купчина книги, вързани на кръст. Гърми химна на Светите братя. В дъното сякаш неми свидетели - образите на Св. св. Кирил и Методий.

Глъч, шум на много хора, детски гласове, по-далече - някой държи реч. Не се разбира много.

Бабата: Какво ще правим сега.?! Ум не ми стига.

Писателят: Гледай, какви хубави деца!

Бабата: Децата са хубави.

Писателят: Много ни са талантливи децата.

Бабата: Тъй е.

Писателят: И учителките им хубави.

Бабата: На тебе няма да ти уври главата! Виж докъде те докараха тия жени!

Писателят: Не са виновни жените.

Бабата: Ами кой! Да не съм аз!

Писателят: Друга е работата...

Бабата: Аз се чудя какво да го правя, а той...

Писателят: И защо се чудиш?

Бабата: Е, знам ли!

Сред глъчта от музика, пеене и откъслечни фрази, все по-ясно се откроява някаква тържествена реч. Смисълът не се различава.

Писателят: Обаче оня професор говори глупости.

Бабата: Щом е професор - може.

Писателят: Пълни глупости, ти казвам!

Бабата: Е, що да сторя аз!

Писателят: Иди му кажи да млъкне.

Бабата: Аз?! Що не идеш ти?!

Писателят: Мене не ме държат краката.

Бабата: Аз пък подскачам!

Пауза. Чува се шумът на тържеството.

Бабата: И сега къде да те дявам аз тебе!

Писателят: Ее, не знам.

Бабата: Ако не беше снахата, имам едно миндерче там, ама няма да те пусне, зверкинята!

Писателят: Ех, тия снахи... Лоша работа.

Бабата: Ахъ.

Писателят: Оня най-сетне млъкна. Те добре, че не слушат децата.

Бабата: Само се щипят.

Писателят: Е, много хубаво! Гледай, гледай!

Гърми музика. Шум. Гласове на отминаващи колони.

Музика. Появява се журналистката, запъхтяна.

Журналистката: Господин писател, нали сте вие?

Писателят: Аз съм, аз. Честит празник!

Журналистката: Честито, господин писател, колко се радвам, че ви открих! Да не повярваш!

Писателят: А това е баба Геройка, тя също има празник.

Журналистката: А, тъй ли! Честито, честито! Аз съм от вестник "Роден глас".

Писателят: Как, как?

Журналистката: Роден, роден глас. Може ли да ви задам няколко въпроса?

Писателят: Давайте, задавайте.

Журналистката: Това е най-българският празник, нали?

Писателят: Празник ли? Къде?

Журналистката: О, аз ви разбирам, вие, с вашето чувство за хумор... Може ли да ви задам няколко въпроса?

Писателят: Че нали вече зададохте.

Журналистката: Не, искам да кажа, съкровени, в такъв ден...

Писателят: Че то всичко е съкровено.

Журналистката: Вие обичате жените, нали?

Писателят: Е, щом вие казвате...

Журналистката: Колко?

Писателят: Моля?

Журналистката: Колко жени сте обичали?

Писателят: Безброй.

Журналистката: Ама към по-малкото безброй или към по-голямото?

Писателят: Просто безброй.

Журналистката: В смисъл?

Писателят: Смисълът, момиче, е, без да могат да се преброят.

Журналистката: Добре. Да зададем въпроса по друг начин: - Вие колко жени сте притежавали?

Писателят: Нито една.

Журналистката: Абсурд! Говори се, че сте бил много потентен.

Писателят: По-тентен! Вече съм под тен-тата!

Журналистката: Ще ви задам въпроса по още по-друг начин: - Вие колко жени сте имали?

Писателят: Брей, какво момиче! А иначе - хубавичка... Жените, девойче, не могат нито да се притежават, нито да се имат. Както и останалите.

Журналистката: И все пак като става дума за леглото...

Писателят: Ако питате за чукането, чукал съм, не е като да не съм.

Журналистката (Радостно.): Точно за това! Точно за това! Колко?!

Писателят: Ааа, не съм се сещал да ги смятам.

Журналистката: Жалко. Говори се, господин писател, че едната жена ви била изгонила?

Писателят: Тъй ли? Не е верно.

Журналистката: В смисъл?

Писателят: С всички се разделям мирно.

Журналистката: Но какъв е този куфар, заминавате ли някъде?

Писателят: Винаги.

Журналистката: Моля?

Писателят: Винаги пътувам за някъде.

Журналистката: Страхотен отговор! И този път къде?

Писателят: В неизвестното.

Журналистката: Ей..., яко! А сега какво пишете? С какво ще ни зарадвате?

Писателят: Отбирам.

Журналистката: Искате да кажете?...

Писателят: Сухото от суровото.

Журналистката: И какво се оказва? Жестоко интервю!

Писателят: Гнило.

Журналистката: Изключително! Мога ли... последен въпрос?

Писателят: Давайте!

Журналистката: Къде ще спите довечера?

Писателят: Под небето.

Журналистката: Новина! Новина! Първа страница! Стойте така за снимка! Не мърдай, бабо! (Снима.) Ще озаглавим материала - Старият писател под родно българско небе! Много ви благодаря! Супер!

Журналистката офейква даже без да се сбогува.

Гърми химнът за братята просветители. Прожектор осветява образите им, които имат странна прилика с нашите герои от пейката.

Сцената угасва.

Вечер. Шум и светлини на минаващите по магистралата коли. Писателят, след него Музата.

(Превращението на Музата в Смъртта може да се осъществи чрез смяна на осветлението или чрез някакви други способи.)

Музата: Чакай, къде? Къде отиваме сега?

Писателят: Еее, оставете ме, бе...

Музата: Знаеш ли къде? Че то се и стъмни.

Писателят: Може и на дискотека да ида! (Пее, танцува.) Марина, Марина, Марина... Видя ли?! Мога!

Музата (Подава му якето.): Облечи се. Вечер става студено.

Писателят: Благодаря ти... (Музата го хваща под ръка, продължават заедно, изглеждат доста тържествено.) Какво стана с тези хора!

Музата: Остави ги. Ти гледай себе си...

Писателят: И за какво, като ги няма хората. Аз ще седна тук, в сладкарницата, а ти накъде... (Пауза.) Не искам да се карам с теб. (Пауза. Музата сякаш не разбира подканването.)

Музата: Няма да ти преча.

Писателят: Когато съм из града, отвсякъде ми звучат стихове. Момиче ли, дърво ли, пейка ли - на мен всичко ми говори. Казвам: Чок селям! И те ми разказват... за себе си. Имам много приятели в този град.

Музата: Като доктора.

Писателят: Хората са добри тука, добри са. Изстрадали хора.

Музата: Добри са, добри, но ти взеха къщата.

Писателят: Стига с тая къща! (Пауза. Вървят.)

Музата: Не ти трябвам, тъй ли?

Писателят: Искам си свободата! Сега, като нямам дом, нямам нищо, искам си свободата. И никой да не ми нашепва... Разбра ли?

Пауза.

Вървят. Стъпки.

Писателят: Знаеш ли, ей сега бях другаде.

Музата: Къде?

Писателят: На едно хуубаво място. Мноого хубаво.

Музата: Какво е туй хубаво място?

Писателят: Не знам. Не знам и къде е. Иначе си беше пак същото, ето тази уличка, и киното си беше тук. И никаква промяна в обстановката.

Музата: И какво ще му е толкоз хубаво, като ще е пак същото!

Писателят: Не, не беше съвсем същото, всичко беше наопаки!

Музата: Моля?

Писателят: Обърнато беше.

Музата: Как?

Писателят: Ами тъй - лявото беше дясно, а дясното ляво. Обаче беше мноого хубаво... Ти май... (От този миг нататък Музата се превръща в Смъртта.) Ти май също беше там... (Гледа я.) Или не беше ти? Не ми стискай така ръката. Много си приличате с оная жена, тамошната, не мога да разбера ти ли си, или е тя? (Гледа я, отдръпва се.) Оная жена е... както сега си... ослепителна, почти бяла и изглежда... отдругаде. Пусни ме, де! (Пауза.) Там всичко е светло и топло, хората са много приветливи, грижат се за мен, за моята диета и има храна, много хубава и топла, и плодове също, портокали, аз обичам портокали... Студено ми е, трябва да се прибирам, ти какво се умълча такава? (Вървят. Ясни, отчетливи стъпки.) Е, както щеш, мълчи си, обаче никак не е учтиво, ама хич! (Спират, гледа я продължително.) Аз разбирам, разбирам този поглед. И по стъпките ти мога да прочета какво ми казваш. Когато тъй млъкнеш, сякаш настава нещо - без свят! И сякаш... пропадам в мъгла - пуста и студена... И да мълчиш, и да не мълчиш, пак ще те разгадая... Можеше и да кажеш едно мерси, дето ти кавалерствам... Ще ми отскубнеш рамото! Стига! (Вървят. Стъпки.) Исках да ти кажа - трябва да се преведе с думи. Всичко туй наоколо. Звуците, стъпките, шума. И мълчанието. Дори леденото мълчание. За да им е по-лесно на хората. На хората им е трудно, сега много им е трудно. Аз затова пиша, за да ги улесня. (Пауза. Стъпки.) Там, при вас, беше хубаво, отдавна не съм се чувствал така... щастлив... Ще седна малко. (Пауза. Сяда.) Говори де! Кажи нещо! Хората трябва да си говорят, като си говорят, колкото и да се карат, все ще се разберат, не е ли тъй? Важното е да общуват, да се смеят... Сърцето ми! Не ме притискай!... Боже, колко си... Коя си ти? Коя си! Ту идваш, ту си отиваш. ...Стана тъмно, беше светло, а сега... (Пада.)

Гласове на минувачи: Тука човекът припадна... Ей, дядо, стани, чуваш ли?... Сигурно е клошар... Трябва да извикаме линейка... Хей, събуди се!

Затъмнение. Музика.

 

ЕПИЛОГ

Сцената е абсолютно празна. Има само легло в средата. На него е писателят. Това е някъде, все едно къде, все ще се намери едно място в света, където човек да умре. Нощ. Долита Смъртта.

Писателят я гледа изпитателно.

Писателят: Ти ли си...

Смъртта: Позна ли ме?

Писателят: Различна си. И вече говориш.

Смъртта: Аз говоря само веднъж.

Писателят: А ако не искам да дойда?

Смъртта: Искаш.

Писателят: Откъде знаеш?

Смъртта: Аз знам всичко. Онова, което ненавиждаш тук, е много повече.

Писателят: Не съм сигурен.

Смъртта: Ти мразиш лъжите, лицемерието. Нали сам казваш!

Писателят: А ти защо толкова приличаш на моята Муза?

Смъртта: Приличам само на себе си. Ти изгони ли я?

Писателят: Не.

Смъртта: Защо?

Писателят: Защото е жена.

Смъртта: И аз съм жена. А не ме харесваш.

Писателят: Ти не си жена.

Смъртта: Страх ли те е?

Писателят: Малко...

Смъртта: Защото вече съм дошла. Когато дойда, престават да се страхуват. Страхът движи живите.

Писателят: Като те слушам, сякаш казваш истината...

Смъртта: Аз съм съвършено права.

Писателят: Ти си само съвършена.

Смъртта: Нали е ужасно да се живее? Вашият свят...!

Писателят: Ние живеем! Как да разбереш това!

Смъртта: Да, да... И непрекъснато се ненавиждате! Омраза, омраза...

Писателят: Не! Не си права!

Смъртта: Не ти ли омръзна да те удрят, да те унижават, да гладуваш! Колко те лъгаха...! Какво е това щастие, разбра ли!?

Писателят (След пауза.): Не! Не всичко беше толкова лошо.

Смъртта: Моля те, кажи ми, човече, защо толкова ме мразите? Защо мразите мен, а обичате вашия скапан живот?

Пауза.

Писателят: Защото си нищо.

Смъртта: Уморен. Просто уморен. Искаш да починеш.

Писателят: Уморих се от твоята ослепителност.

Пауза.

Смъртта: Смахнат чудак! Но аз съм великодушна.

Писателят: Ти!

Смъртта (Тя се усмихва.): Ти ме отхвърляше в своите книги. Това не беше хубаво, но си ми симпатичен, ще ти оставя избор.

Писателят:

За мен смъртта ще дойде като случка.
Ще бъде тя последната ми дама....

Извива се вихър и разпилява книги, отблясъци и бързи картини от живота върху сцената.

Смъртта: ...ето, оставям ти тези обуща. (Тя оставя чифт обувки пред леглото на Писателя.) Ако искаш да тръгнеш с мен, само ги сложи... Помисли, само ако решиш...

Смъртта се завихря и се стопява в далечината на сцената.

Писателят (Скача от леглото.): Чакай! Искам да ти кажа... Не може ти винаги да си права!

Пауза. Отглас - ефект на Смъртта.

Гласът на Смъртта: Ще ти се! Всич-ки - при мен! Всич-ки при мен!

Пауза. Тишина.

Постепенно започва да звучи Матеус пасион на Бах.

Писателят: Ето, пак не успях! Тя... слуша само себе си! (Вика.) Ей, ти нищо не знаеш, чуваш ли! За любовта не знаеш, за нас! Нещастница! Тя не познава вечерите, летните утрини! Какво разбира тя за младостта, за чудото на...! Не го е изпитала!... Какво знае тя... (Вика.) Ей, ти! Аз си свърших добре работата! Чуваш ли, съвършената! Тебе те няма! Няма те, няма! Знаеш ли защо! Защото съвършенство няма! Има само продължение...

Писателят става, опипом търси с крак чехлите си пред леглото. Музиката звучи все по-силно.

Писателят: Пак ми няма чехлите! Ей тука бяха! (Продължава да търси с крак по пода, докато развълнувано говори.) Какво се правиш на великодушна! Ти си измислица на един зъл..., едно привидение, ти си едно нищо, нищо, нищо....

Опипвайки с крак, Писателят е улучил обувките, оставени от Смъртта. Той ги нахлузва безсъзнателно и преди да направи крачка, пада.

Звучи музиката на Йохан Себастиан Бах.

 

Край

 

 


* В пиесата са използвани стихове от Радой Ралин и откъси от писма на Лаура до него (б.м., Р.А.). [обратно]

 

 

© Рада Александрова
=============================
© Електронно списание LiterNet, 03.05.2012, № 5 (150)