* * *

web | Луната, вятърът и любовта

Отивам към мама. Ръцете -
съвсем като нейните,
умората - нейна и погледът тъй натежал.
Каквото у себе си виждам, каквото ме жегне -
не зная за нея, за мен ли присвива ме жал.

Повтарям съдбата й толкова много години -
денят ми - за хляба, за шетане, за самота.
Нощта е за грижи и болести. Мине не мине,
нападне ме песен и капне сълза на листа.

Това си е нейната песен, но тя не признава.
Гласът й забрави да пее, тя пее с очи,
когато плете и ни мисли, когато е здрава,
а иначе - все да се сопне и все да мълчи.

Така се разминах със нея от детството ранно,
когато ме взе с фанатични ръце от смъртта.
И после ме биеше с тях. Болка остана,
а първият удар до днес не можах да простя.

Но аз се изправях, защото тя бърза изправена
през своя живот, и сади, и полива цветя.
Насън ще изплаче и своите мъртви
заравя във своята пръст, и трапеза нарежда след тях.

Не зная дали съм й дала и мъничко радост,
към нея отивам и вече по-малко греша.
Така ще ме срещне и с мъчното, чезнещо:
                                                            "Радо...",
когато се върна във нейната-моя душа.

© Рада Александрова
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 30.07.2004
Рада Александрова. Луната, вятърът и любовта. Варна: LiterNet, 2004