* * *

web | Луната, вятърът и любовта

Аз нямам нищо, нищо свое тук -
плътта се сипе, вятърът е чужд.
Следят ме камъни с очите си студени
като неразгадаеми вселени.

Тревите са на зърното, на мравката,
а лятото е на потта пролята.
Как цял живот по пясъка съм писала -
изрових ли едничка своя мисъл!

Аз само преповтарях небосклоните,
спях под прозорците, поемах болните.
И сълзите ми върху листа на умората
рисуваха портретите на хората.

И там графични са ръцете им студени,
и стъпките край пещери еленови.
Не бяха мои и когато ги създавах -
отиват си веднага и са прави.

И нищо свое нямам, и не трябва,
защото времето е остра брадва,
защото цялата любов се е изляла
върху главата ми изсечена и бяла.

И всичко тук с перце не ме докосва,
а удря с копия, куршуми и въпроси
душата ми, която все греши.
Но тя най-малко ми принадлежи.

© Рада Александрова
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 30.07.2004
Рада Александрова. Луната, вятърът и любовта. Варна: LiterNet, 2004