ПРОДЪЛЖЕНИЕ НА ПОЕЗИЯТА

Рада Александрова

web

Това не е рецензия, това са впечатления от книгите на двама млади автори, чийто растеж следя с неизменно участие. А истината е, че всъщност за тези две книги - "Осмоза" на Бояна Петкова и "Битката за теб" на Марин Бодаков не мога да напиша рецензия като хората. Някога Розалия Ликова ми беше казала: "Радка, не може иначе, те търсят своите гласове в отличие от вашите, това е винаги." Каза го по повод на моето огорчение от тоталното неглижиране на нашата поезия от втората половина на двайсети век, което демонстрираха някои напористи млади в началото на деветдесетте. Виждам при авторите, които ме занимават тук, усвоени уроците от предходниците, а и от съвременните не само български поети. Защото без натрупване не може да се направи оразличаване, а в случая намирам гласовете на двамата поети вече характерни и избистрени, а почерците им - подчертано индивидуални и свои.

От първата книга на Бояна Петкова съм запомнила стихотворението за огледалото - толкова силно с енергията на тъгата и прошката, огорчението и любовта - със своята ярка предметност и индивидуален жест. Това не се случва често, да не кажа никак - да запомниш стихове от млад поет, да ги запомниш както помниш класиците - неусетно и завинаги. В новата си книга Бояна е неизменно пораснала, неизменно по-тъжна и богата. Тя е автор, чиято съдба и тема е майчинството, която носи болките на света и призванието - да ги лекува. Първото не е срещано често в нашата литература. И правят ярко впечатление стихотворенията, родени от най-светлото взаимоотношение - майка-дете, виждаме как по развиделяване детето "възторжено обсъжда нещо с небето" и всяка сутрин на света има "чисто нов живот". Тук са и жестоките въпроси, които то задава - за смъртта. Бояна Петкова е успяла да събере в малката книжка от 44 страници прекрасните изживявания на любовта, страха от раздялата - при това тези и всички други нюанси на чувствата са някак неуловими, някак едва докоснати, вече летящи и отлитащи. Изключителни в своята виталност и трепетност към живото съществуване са "Съвършенство", "Ириси", "Меланхолия", "Молитва". А и в цялата, пропита с вътрешен, понякога тежък драматизъм тъкан на книгата, възсиява любовта: "Ще кажа в къщи/ че отивам на работа/ ще кажа в болницата че съм болна/ Вярно е/ и ще отида на гробището/ да си говоря с теб/ защото сред живите е адски шумно/ и няма да мога да те чуя/ няма да можеш да ме чуеш/ няма да можем да се чуем/ а трябва/. Б. Петкова е изразила раздиращото често, а друг път - незабележимо - проникване на външния живот в личността на автора, пронизващото настояще, пронизващата самотност, разсипване на връзките, отлитащото време... С единствено нейния глас - с гласа и поетичните средства на Бояна Петкова. Какви са те? Приемате ли ги? Това е страничен въпрос. Те са на Бояна.

За стиховете на Марин Бодаков е още по-трудно да се напише нещо адекватно на тях. Това е поезия още по-тънка, неизследвана, страниците на "Битката за теб" ни разкриват един нов поет за нашата литература. Тези стихове, бих казала, са твърде смели за полето на дуалистичната ни традиционност, където бихме намерили почти всичко, но то винаги е ясно очертано, а в едната половина и подчертано. Не бих сложила Бодаков при нашите постмодернисти поради простата причина, че неговата поезия има съдба. И още - той не се прави на интересен. Той е. Най-напред ме порази стихотворението "Храсти". При цялата условност на изразните средства това е откъс от реалността - ярък, визуален и даже бодлив. Едно стихотворение от 7 стиха на тема най-общо казано - гробище - която е рядка за всяка литература. В него конкретният гроб дори не се споменава, а само действието на човека, прегръдката на отминалото и алюзия за загадката на цялото човешко битие и неговата стъписваща тленност. В тази книга Бодаков води своята битка - за любимата жена, деца, приятели и дори за нас - читателите - без капчица, без грам агресивност или някаква настъпателност. Той ни показва акта на своето живеене в "Автопортрет с август", на преминаването на сезоните през плътта, която винаги е недостатъчна за чувствата и страховете ни. Един невероятен портрет на любимата жена се открива в "Плитка вена". В нея поетът е събрал целия изключителен живот на любимата - "...сини морета, зелени треви, дихания на хубави бебета и съсиреци вечност". Именно в този план и по този начин в поезията на Бодаков намирам одични нотки. И при всички мотиви в нея я възприемам именно така. Не знам дали съм права. Разбира се, тук е целият каталог от вълнения и въпроси - "Къде съм. От чия страна на сражението се намирам...", болката за "Нещастния хор на родината" и съзнанието за противното срастване "с перуките на примирението". Тук са и откъси и пейзажи от загубеното детство - "моето отечество е безвъзвратно загубено", болката и отвращението от алчността в "Там" - "Сринато е детството ми,/ пристроено с руини, нови търговски обекти,/ с хотели, които си придават могъщество...". И докато поетът бинтова камъните, хвърлени по него - това е отговор на оръжията, с които се води битката, докато буквите и стиховете растат, а "благодаря е синоним на всички думи във всички езици", "докато сутрин вързвам сандалите на дървета и птици,/ докато вечер дояждам коричките на децата си", в "Битката за теб" звучи животът и както е казано в книгата - "всичко ще бъде наред". При цялата привидност на лекота в рисунъка и тънкост на изображението и средствата това е книга за смисъла и течението на живота и нещата в него, за дълбочината на преживяното и преживявано отмиване, да - и за страха, за децата и книгите, за далечността и неуловимото - уловено. Не мога да отмина и едно четиристишие: "Само тишината няма да те предаде.../ Само тишината ще те научи да спиш на отключена врата/ и да не чакаш нищо.".

Накрая на този мой опит: Какво обединява поезията на Бояна Петкова и Марин Бодаков. Струва ми се - всеобщата им и непрестанна нежност към всичко наоколо.

А и като знам какви прекрасни родители а и граждани са тези двамата, си казвам: Благодаря ти, Боже, за надеждата. Не всичко е загубено.

© Рада Александрова
=============================
© Електронно списание LiterNet, 19.04.2016, № 4 (197)