Пламен Антов

web

Докато вървях по пустите улици на градчето, в мен нарастваше смътното усещане, че някога съм бил тук. Всичките тези пъстри стари къщи, като от пощенски картички или от учебник по родна история (смътен спомен за въстания, за героични подвизи, предателства, жертви), ниската бяла църква, по-скоро смирено притихнала, отколкото устремена към Бога, двете симетрични камбанарии, пълната, кръгла като пендара луна между тях, тъмните силуети на боровете зад църквата - това бях запомнил, щях да запомня от безименното градче, в което случайно се бях озовал в тази прохладна августовска вечер след един труден и уморителен автостоп в нажежения следобед. Малко старинно градче, притулено в най-предните гънки на планината, едно от онези нереални градчета, където някога учителките водеха на еднодневни екскурзии неразбиращи нищо, от нищо неинтересуващи се малчугани, принуждаваха ги да влизат в тези нереални, пъстро боядисани и особено миришещи стари къщи, където преди векове се бяха раждали, живели и умирали хора, но отдавна никой не се ражда и не умира в тях, в тези малки опушени църкви (и мен сигурно, и мен ме бяха карали да влизам), а сега се бяха превърнали в абсолютен кич, да се изповръщаш, където мъжете от съседния голям град, само на някакви си двайсет или трийсет километра оттук, водеха курвите си в кичозно натруфени чалгарски механи.

Бях мръсен, уморен и гладен след смахнатия ден, в който стопът никак не вървеше, а накрая като капак на всичко по погрешка се бях озовал в това непознато, смътно познато ми градче, чието име напразно се опитвах да си спомня. Бях съвършено непознат и самотен под кобалтовото небе; градчето отдавна спеше. Беше толкова тихо, че чувах шумоленето на планинския вятър в боровете. Всъщност името изобщо нямаше значение, обичам безименните малки градчета, тишината, скуката на тесните им улички, неочакваните площадчета с пресъхнала чешмичка или скромен паметник, малките паркове... Някак топла и не така безразлична е светлината на уличните лампи, под които вървя с юмруци в джобовете. Точно в такива мигове, когато има някаква следа в паметта, но тя е недостатъчна, за да тръгнеш по нея, да я последваш, да те отведе някъде, точно в такива мигове си даваш сметка, че животът, това, което наричаме наш живот, е само един мост, чиито краища висят в празнотата, без да докосват брегове. И не съществува никаква утеха, само пътят, само пътят, по който вървиш, тази улица в това безименно, смътно познато или съвсем друго градче, само пътят, който е свобода, и смътното усещане за старост, с което просто си се появил на този свят, както гърбавият с гърбицата си...

Неочаквано се озовавам пред същата църква. Сядам на една пейка в края на парка. Паркът е толкова малък, че на която и пейка да седна, все ще съм в края му. Някъде наблизо профучава автомобил, фаровете ме близват за миг, после отново става тихо; само полъхът в боровете над мен. Като ехо от някакъв друг свят, от някакъв неясен, далечен друг живот долита приглушено размазана музика, чалга, доколкото успявам да я различа сред останалите шумове на нощта, съставляващи тишината под това кобалтово небе, луната, полъхът на вятъра в боровете, далечното бучене на планината... Май в раницата си имам половин сандвич, който бях скътал за в краен случай, освен ако не се е развалил в тая жега днес.

Два силуета се люшват в неоновата светлина отсреща, пресичат улицата, от другата ѝ страна са паркирани коли, сред тях и черен джип, огромен като камион и не по-малко грозен. Насочват се към него, мъжът отключва, нелепо писукане и просветване на фаровете, помага на момичето да се качи и се вмъква след него, но не тръгват. Прекалено гъвкавите амортисьори ясно издават какво се случва зад непроницаемите стъкла, макар че това изобщо не ме интересува, абсолютно не ме интересува, просто отново съм се оказал в обичайната си роля на случаен свидетел на света - едно око невидимо, точно така бях писал за себе си в отдавнашно свое стихотворение, едно око невидимо, където, в което се случва светът.

- Не, моля те, не... Баща ми ще ме убие, моля те... - долавям по едно време уморения глас на момичето. - Моля те, моля те, моля те, не трябва да го правим, никога не съм го правила, моля те, не е честно, моля те...

Чувах ясно гласа, безпомощен и изплашен; струваше ми се, че чувам и тежкото, възбудено дишане на мъжа.

- Махай се... - стенеше тя, - ще крещя, чуваш ли, ще крещя, махай се...

Заплахите ѝ обаче бяха някак неуверени, уморени, гласът ѝ все повече изтъняваше и утихваше.

- Ще крещя, махай се, ще...

Не довърши. Заедно с боботеща мъжка ругатня ясно долових нещо като звук от шамар, последван от безпомощно хлипане, после всичко утихна, само нейното хлипане и животинското пръхтене на мъжа.

По дяволите, помислих си с досада, точно тук ли трябваше да се озова, точно тук ли; и се изправих колебливо. Отдавна бях престанал да ги харесвам тия героични роли, все по-малко гледах да се намесвам в света, все по-малко ме интересуваше той, достатъчно ми беше да бъда само едно невидимо, само едно око невидимо, изпълнено с досада и омерзение. Но има моменти, когато не можеш да останеш отвън, просто не можеш, не е честно, както току-що бе казало момичето.

Тя плачеше, примирено отпусната на задната седалка, широка като креват. За миг в косите ѝ проблеснаха лунни искрици, когато отворих вратата, само за миг. Безформен и разгащен, плътно надвесен над нея, задълбочен в заниманието си, той изобщо не разбра, че бях зад него; не го знаеше до момента, в който го сграбчих за якáта и го изправих с рязък жест. Докато успее да схване промяната в ситуацията, вече лежеше на плочника с пукната устна. Дано не измъкне пищов, си помислих. Не измъкна пищов, само дишаше тежко, гледаше ме неразбиращо изотдолу и попипваше устната си. Забелязах, че е доста по-стар, отколкото очаквах, беше един отпуснат, пихтиест тип почти на трийсет с остригана глава и ниско полегато чело, чиято оскъдица се компенсираше от обилие на маса в долната част на лицето. Всички те, знае се, изглеждат като правени по калъп, няма фантазия, няма и как да ги сбъркаш. Само дето тоя май наистина си беше забравил пищова, а в такива случаи са по-скоро сговорчиви. Лежеше по хълбок на плочника и ме гледаше с нарастващо неразбиране, докато аз помагах на момичето да се измъкне от колата; измъкваше се много бавно и с усилие, като продължаваше да хлипа, най-накрая застана в недоумение до колата, олюляваше се и се опитваше да оправи разпиляната си коса. Казах на дангалака да се омита и той, за моя изненада, го направи. Просто се изправи, качи се в грозния си камион и натисна педала. Направи го толкова бързо, че едва успях да затръшна вратата. Няколко секунди стоях така и гледах след отдалечаващите се стопове, стоях и чувах неравномерното дишане на момичето зад мен, детското му подсмърчане, после го чух да ми благодари.

- Благодаря ти - мълвеше тихо то, - страшно ти благодаря... просто... наистина ти благодаря... Не знам как стана...

Стоеше и се олюляваше, стиснала в ръка чантичката си. Поведох я към пейката. Тя направо се строполи върху нея. Очевидно се нуждаеше от помощ, а аз нямах представа какво да правя. Попитах я добре ли е, макар да беше съвсем ясно, че не е.

- Той се опита... - изхълца тя, - опита се да ме изнасили... Цяла вечер ме караше да пия, после... се опита... да ме... Направо не мога да повярвам, че щеше да ми се случи... Гадост!

Предложих ѝ цигара. Пламъчето на запалката освети едно съвсем детско, почти кукленско личице. Въпреки обилния грим, си личеше, че не е на повече от осемнайсет, може би дори по-малко. Попитах я за името, тя ми го каза, беше кратко и лигаво, точно като от сапунен сериал. Дълго се мъчеше да улучи пламъчето с върха на цигарата, кукленското ѝ личице бе някак подуто от алкохола и това, заедно с размазания от сълзите грим, му придаваше определена двусмисленост.

Попитах я студено ли ѝ е. Тук нощите бяха хладни, а тя бе твърде оскъдно облечена - много къса поличка, толкова къса, че още малко и вече нямаше да я има, и нещо още по-оскъдно нагоре, което оставяше раменете, гърба и корема напълно открити, а в останалата си част бе тъй прозирно, че ясно се очертаваха настръхналите от студ зърна на гърдите. Определено приличаше на онези големи цветни снимки в кабината на камиона, с чиято помощ само няколко часа по-рано се бях озовал тук; шофьорът имаше вид на онанист и цялата кабина бе тапицирана с изрезки от списания - снимки на фолк-певици или нещо подобно. Не, каза тя, не ѝ било студено, но въпреки това аз измъкнах старото си яке (бях го привързал за раницата, твърде малка, за да го побере) и го наметнах на раменете ѝ. Я виж какъв си ми бил спасител на света, помислих си с досада, почти като онези красавци от филмите, с квадратните челюсти и пронизващ поглед. Тя не се възпротиви, пушеше с хаотични движения, а със свободната си ръка непрестанно премяташе изрусената си коса ту на едната страна, ту на другата - жест, който смътно ми напомни за една друга жена, за едно друго време и друга болка. Макар да се беше издокарала като фолк-певица и от нея да струеше същата интелигентност, беше адски красива кукла, наистина беше хубава, толкова хубава, че в някакъв миг на слабост не се стърпях да ѝ го кажа.

- Ти си много красиво момиче - ѝ казах, - опасно е да излизаш с гадни типове по това време.

Точно така ѝ казах и бях хем възхитен от красотата ѝ, хем омерзен от нещо си, смътно омерзен от нещо, което набъбваше в мен и което не можех точно да назова.

- Той ми е гадже - каза тя, - два месеца движа с него. Обеща... да ми купи...

Хрумна ми да я питам дали го обича, но веднага проумях цялата нелепост на такъв въпрос. Но все едно го бях задал; животът понякога е по-нелеп и от всички най-нелепи въпроси, които могат да ти хрумнат.

- Мислех, че го обичам - добави колебливо след кратка пауза, после го повтори по-уверено и ме погледна изпод дългите мигли, натежали от грим и от одевешните сълзи. - А той ме удари... Поиска да ме изнасили и сега... всичко свърши, разбираш ли, всичко свърши... Никога няма да ми купи онова палто... И онази...

Мисълта ѝ се луташе в кръг като уловено в капан зверче.

- Слушай - попитах, - ти наистина ли не си го правила досега?

- Какво да съм правила? - не разбра тя.

- Онова, същото.

- Няма да ти кажа.

- Защо? - попитах невинно.

- Така! Няма да ти кажа - инатеше се тя. Наистина беше пияна, много по-пияна, отколкото отначало си бях помислил.

Не настоях повече. Седях облегнат на пейката под лунната светлина, слушах как боровете над мен шумят, а някъде в периферията на зрителното ми поле тя продължаваше да пуши с хаотични движения, вече не премяташе косата си, просто седеше с унил вид и пушеше лениво, пепелта от цигарата се отрони върху бедрото ѝ, но тя дори не забеляза, изглеждаше толкова замислена и тъжна.

- Баща ми ще ме убие - чух я да казва след малко. - Трябваше отдавна да съм се прибрала, сигурно е минало дванайсет... Колко е часът?

- Не знам - казах, - нямам часовник.

Попитах откъде е. Точно както и очаквах, произнесе името на съседния голям град. Няколко пъти вече идвали тук, веднъж ходили дори... няма значение, ходели все в адски готини заведения и поръчвали най-скъпи неща. Бил адски богат, каза тя с целия си патешки възторг; имал няколко игрални зали или нещо подобно; каза също, че дори вестниците пишели за него, но не уточни дали имаше предвид криминалните рубрики... После мисълчицата ѝ отново се върна в изходно положение и за пореден път ме осведоми как направо не можела да повярва, че това за малко щяло да ѝ се случи; имаше предвид изнасилването. И как баща ѝ щял да я убие, ако научел, че излизала с него и че... Бил я предупредил. Седеше до мен на пейката и говореше, мислите ѝ се въртяха в пълен хаос, блъскаха се, прескачаха се, застъпваха се, наслояваха се една върху друга, благодарността към мен, че съм я спасил, съжалението от раздялата и най-вече съжалението, че сега сигурно нямало да ѝ подари онова палто, което и така нататък, страхът от бащата, объркаността от това, че не знаела как да се прибере... Докато говореше, изведнъж се уригна, уригна се силно и продължително, после продължи да говори, но аз вече бях престанал да я слушам, изведнъж си представих всички онези гадости, които се таяха в това красиво младо тяло, всички онези скъпи деликатеси, гадната маса от сдъвкана и полусмляна храна, която се люлееше в стомаха ѝ, плуваща в море от скъп алкохол; представих си дебелото ѝ черво, може би пълно с фекалии...

- Хей - прекъснах я, - кога за последен път си ходила по голяма нужда?

Тя млъкна, извърна главица и се опита да ме фокусира. Май не разбра какво я питам. Трудно би разбрала каквото и да е.

- Мислила ли си някога за смъртта? - добавих аз. - Или за живота? За неговото предназначение? За смисъла на пътя, който трябва да извървиш?

Въпросите ѝ се сториха необикновено весели. Вместо отговор, тя се изсмя рязко и късо, върху бедрото ѝ отново се посипа пепел.

- Изобщо, мислиш ли понякога, за каквото и да е? Задаваш ли си въпроси?

Нещо в тона ми сякаш я стресна.

- Повръща ми се, искам да си вървя - каза тя. - Баща ми направо ще ме...

- Питаш ли се понякога за тези неща? - не я оставях на мира. - За каквото и да е. За това, което те заобикаля, което си ти самата. Което е собственият ти живот. За това дърво например, за неговия скрит живот. За скрития живот на тоя град. За тая шибана празна църква отсреща, за тия къщи наоколо с празни прозорци. За скрития живот на всички онези хора, които дишат в момента зад тези прозорци, които спят и дишат... За това, че будилниците на всички тези хора са навити за шест часà. Че всички те утре точно в шест ще станат и ще тръгнат по същата тая шибана улица, по която всеки ден са минавали и ще минават... И така ще изтича животът им, напред-назад по тази улица, ден след ден. Разбираш ли?

Изобщо не ми пукаше дали ме разбира, говорех на себе си, тя седеше до мен с напълно безразлично лице, пушеше и сигурно изобщо не ме слушаше. Имах нужда да говоря, да ѝ го кажа, независимо дали ме слуша или не, дали разбира какво ѝ говоря или не; в един момент просто ти кипва, идва ти до гуша от омерзение и не можеш повече да мълчиш, макар да знаеш, че си сам.

- Ден след ден - продължих да говоря, - ден след ден като автомати ще стават сутрин в шест, ще закусват редовно, ще обядват и ще вечерят, ще се изсират почтено веднъж дневно, понеже е здравословно, вечер ще се прибират затъпели от умора и ще продължат да затъпяват пред тъпите си телевизори с бирата и мезето, защото това е част от механизма, много важна част от механизма. И ще търсят някакви нищожни оправдания за огромното безсмислие на живота си. И ще ги намират - в парите, в бирата вечер пред телевизора, в поредния тъп полицейски сериал или в световното по футбол, в цялата тая чалга на живота си. Много лесно ще ги намират тези оправдания, защото иначе ще трябва да се самоубият, да избухнат. Но те никога няма да го направят. Никога няма да се самоубият, никога няма да избухнат, ще продължават ден след ден да тътрят живота си по тази еднопосочна улица. И само от време на време ще си го изкарват на уличните кучета, че мърсят спретнатото им градче, ще настояват кметът да прочисти градчето им от тях, защото все някой трябва да е виновен за цялата мръсотия на живота им... Ден след ден, година след година, като навити механизми. И някак между другото ще се стараят, най-добросъвестно ще се стараят да превърнат тъпите си копелета в същите такива механизми, да направят от тях същите достойни и почтени производители на лайна... Замисляла ли си се колко безнадеждно е всичко това? Питала ли си се защо го правят? Сигурно и твоите родители го правят, няма начин да не го правят, ден след ден, като навити механизми? Питала ли си се защо? А?

- Моите... не го правят... не знам... - произнесе уморено тя. "Родители" беше твърде сложна дума за нея, затова си я спести. Вместо това за пореден път ме осведоми, че трябвало да се прибира, защото баща ѝ щял да я убие, държал до дванайсет да си е вкъщи, иначе нямало да ѝ купи оня джип за бала ѝ догодина и така нататък...

- Баща ти да не е някой баровец, а? - прекъснах я аз. - Сигурно е голям бизнесмен и бизнесът му е о’кей, а?

- Не знам - повтори тя и затаршува в чантичката си. - Искам... искам да се обадя...

- Как не се сетих по-рано! - възкликнах. - Ами че това си е най-нормалното нещо, просто няма как да е другояче. Сега ако ми кажеш, че е шеф на важна общинска фирма, изобщо няма да се учудя; или поне общински съветник. Може би бъдещ депутат? Така ли е?

Тя не отговори, бе извадила миниатюрен лъскав мобифон и се опитваше да набере някакъв номер, бъркаше цифрите, започваше отначало, пак бъркаше.

- Тая играчка той ли ти я купи? Сигурно за рождения ти ден. Или пък гаджето ти? Колко струва, сигурно е поне пет стотака? С камера ли е?

Тя отново не отговори, щракаше с маникюр по клавиатурата и бърчеше чело от усилието.

- Колко струва, кажи! - изкрещях аз. - Поне пет стотака, нали?

- Хилядарка - каза тя, сепната от гласа ми, и ме погледна неразбиращо. Най-сетне бе успяла да набере номера и зачака с долепен до ухото апарат. - Мамо! Ало, мамичко, аз съм... аз... много ми е лошо... Ало, чуваш ли ме?...

Изтръгнах предмета от ръката ѝ и го фраснах в плочника, чарковете му се пръснаха наоколо.

- Защо... - промълви тя и по лицето ѝ пролича уплаха.

- Защо ли? Искаш да знаеш защо? - повтарях аз, докато се питах наистина защо и напразно търсех смислен отговор. - Ти ми кажи защо. Защо всички тези хора наоколо спят така безнадеждно? Защо бързат да спят, за да станат утре навреме и всичко да започне отново, да се задвижи отначало механизмът, целият им малък, плосък живот... Защо ден след ден така ще се изпретрепват от бачкане в тъпите си офиси, в разните там заводи и така нататък, ще се изпретрепват, за да спечелят някакви си тъпи пари, без да знаят, че тези пари точно те няма никога да ги спечелят, защото механизмът така е направен, че колкото и да се изпретрепваш от бачкане, колкото и да се изпретрепваш, измъкване няма, няма да има... А-ха да го направиш, и хоп - още на другия ден гадната държава ще намери начин да ти прибере гадните пари, за да ги даде на баровците. Замисляла ли си се за това, тъпа кукло, замисляла ли си се защо е така!... Но на тебе не ти пука, разбира се, важно е купонът да тече...

- Много съм уморена - простена момичето, отметна глава назад и затвори очи, но аз я разтърсих за рамото.

- Не, ще ме слушаш. Ще ти кажа защо е така. Защото, ако беше другояче, ако можеше всеки да се добере до гадните пари - край. Край на всичко, механизмът блокира... Добереш ли се, ще спреш да се претрепваш от бачкане и тогава кой ще изработва мангизите на всички тия баровци като баща ти, за да могат да подаряват те разните мобифончета за по една хилядарка на тъпите си копелета, разните джипове и палта, можеш ли да ми кажеш?... Но те не го знаят, всичките тези глупаци, дето бързат да спят сега, за да могат утре с пресни сили да го задвижат отново целия този гаден механизъм; те не го знаят, защото нямат време да мислят, твърде уморени са, за да мислят... И точно там е номерът - да нямат време да мислят и да продължават да се претрепват от работа и да спят, да спят и да зяпат телевизия, докато един ден всичко вземе, че свърши за тях... Защо? Защо е така, замисляла ли си се, тъпа малка путко? Напрегни се малко, не усещаш ли как вони, не усещаш ли?

- Не, много съм уморена - промълви тя след кратка пауза. Цигарата ѝ отдавна бе догоряла до фаса, но тя продължаваше да я стиска между пръстите си.

- Не, ти не си уморена. Теб просто нищо не те интересува, само лъскавите ти играчки. Единственото важно за теб е купонът да тече, нали?... Ти си... Знаеш ли какво си ти - задъхвах се аз, - знаеш ли какво си? Лайно в канализацията, едно малко лайно, което ще се превърне в едно голямо смърдящо лайно, това си ти, разбра ли?

- Лошо ми е... Искам да повърна... - простена измъчено тя.

Изправи се, но се олюля и отново рухна върху пейката. Заплака. Започна да ме моли да ѝ помогна, да я отведа у дома. Лицето ѝ беше съвсем размазано. Казах ѝ да легне. Не ме разбра и аз просто я блъснах върху пейката, после бързо разкопчах джинсите си и почувствах топлината на бедрата ѝ. Тя се съпротивляваше отчаяно, но беше твърде слаба, движенията ѝ бяха толкова хаотични и омекнали, че аз изобщо не им обръщах внимание. Но когато ме ухапа, трябваше да я ударя. Тя за миг притихна под мен, само хълцаше примирено. Направих го, без да събуя бикините ѝ, дори не разбрах дали наистина ѝ беше за пръв път. Май свърших прекалено бързо, преди още да бях влязъл докрай в нея. Всъщност не го бях правил с жена повече от месец.

Тя вече беше напълно неподвижна, само хлипаше тихо. Може би не си даваше сметка какво точно ѝ се случва, също както не беше наясно със света около себе си. Когато и последният спазъм в слабините ми утихна, се изправих и ѝ помогнах да седне. Едва успяваше да запази равновесие, очевидно алкохолът все повече я хващаше. От носа ѝ се стичаше струйка кръв. Повдигна мигли и ме погледна с тъпи, умолителни очи. Заповядах ѝ да отвори уста.

- Не, моля те, не, ще повърна... - скимтеше тя и отчаяно извръщаше глава настрана, ръцете ѝ се мятаха безпомощно, удряше ме с юмруци по корема, дращеше ме, но аз не можех да спра, не исках...

Отпуснах се на пейката. Дишах тежко. Бях изтощен, но доволен. Тя плачеше до мен и непохватно се опитваше да избърше лицето си. Изпитах нещо като жал. Под пейката лежеше якето ми. Наведох се и го взех. В джоба му напипах пакета. Извадих цигара и запуших. Попитах я дали иска и тя. Тя бавно извърна поглед към мен.

- Махай се! Ти си абсолютен гадняр... Махай се!...

- Добре.

Прибрах кутията с цигари в джоба на якето и се изправих. Тишината беше толкова красива. Обичах тази тишина на безименните малки градчета.

- Хей... чакай!... Помогни ми... Какво ще правя сега... - чувах гласа ѝ зад себе си, но, макар да чувствах цялата безнадеждност на света в думите ѝ, не знаех как бих могъл да ѝ помогна.

Тръгнах по най-широката улица и реших да вървя по нея, докато съмне или докато градът свърши.

© Пламен Антов
=============================
© Електронно списание LiterNet, 14.12.2007, № 12 (97)

Други публикации:
Съвременник, 2007, бр. 3.