АСЕН ТРАЯНОВ, ЛЮБЕН В. ХРИСТОФОРОВ. МЕЖДУ ПЪТЕПИСА И РОМАНА¹

Пламен Антов

web

1. Приключението между биографията и фикцията. Асен Траянов, Любен В. Христофоров

При цялата твърде оскъдна, почти липсваща традиция на българския приключенски роман търсенето на някакви ясни доминации е твърде относително. И все пак не можем да не отбележим специалното присъствие на южноамериканския континент - факта, че тъкмо това е една особено предпочитан територия в нея. Това, освен природните дадености на континента, си има и своите чисто "литературни" основания. Традицията води назад към междувоенния период, когато именно този континент е предпочитаната за българите емигрантска "дестинация"; а това, от своя страна, има и чисто литературен ефект чрез класици в направлението като Борис Шивачев и Матвей Вълев, макар тяхното писане да е в напълно друг - социален - регистър. Това особено важи за по-второстепенни автори, като Т. Ценков и Ив. Аржентински. Но има и някои междинни проявления, чрез които се състои именно едно спонтанно отцепване на приключенското от емигрантско-социалното и неговото обособяване в рамките на автобиографичния разказ. Тъкмо на тях ще обърна внимание тук.

Фокусирам проблема в параметри, в които тук ще ме интересува.

Първото такова "междинно" разцепване е отместването от социално-емигрантското, несретническото и политико-синдикалното (обичайният начин, по който южноамериканската тема присъства в българската литература) към научното. Авторите, за които ще стане дума тук, действат в името на науката, макар и разбирана в един по-широк, приложен смисъл - науки като география, етнография и особено геология, свързани с картографиране на непознати до този момент територии и усвояване на природните им ресурси (макар науката в случая да е само необходимият авангард на една брутална колониална инвазия, в която нашите автобиографични герои са едновременно откъм страната на агресорите, но и техни жертви). А от друга страна, в жанрово-дискурсивен аспект, е налице вътрешен преход от автобиографично-достоверно към фикционално-белетристично, и в частност към романово-приключенското. Южноамериканските траектории на българската литература са генетично заразени с такава жанрово-дискурсивна междинност: разказите на Шивачев и Вълев, романът "Изобретателят", както и книгите на Ив. Аржентински, Т. Ценков, С. Стрезов, са с толкова здрава автобиографична основа, че е абсолютно невъзможно да се отдели документално-споменното от фикционалното.

Ще се спра тук на едно направление от южноамериканските изкушения на българската литература, което съдържа всички изтъкнати по-горе белези: произход на приключенското от "класическата" емигрантско-социална проблематика, от една страна; спонтанна, вътрешна поява на научния компонент в недрата на социалното, от друга, както и постепенно отместване на мемоарно-достоверната основа към фикционално-романовото, от трета (т.е. буквално от спомена-пътепис към романа, и по-точно към приключенския роман).

Става дума за две фигури, които са близки в ред отношения. Това са Асен Траянов и Любен Христофоров. И двамата попадат като емигранти в Южна Америка, и по-точно във Венецуела; но за разлика от "класическия" случай, работят в сферите на науката; и двамата претърпяват многобройни приключения, чието просто, par excellence мемоарно описание би било напълно достатъчно, за да зазвучи като пълноценен приключенски роман. С тази разлика, че единият от тях - Асен Траянов - не прави това; правят го други вместо него.

Първо няколко думи за Асен Траянов. Това е една много колоритна фигура, включително и защото става дума за един от по-малките братя на Теодор Траянов, към когото, според свидетелството на Вера Балабанова, поетът имал особена симпатия². Балабанова дава и черти от образа му: "Среден на ръст като Теодор, Асен беше доста слаб, с умно изпито лице, много симпатичен и сладкодумен. Слушала съм го с часове у дома." (Балабанова 1980: 16). Във фотоприложението към книгата е публикувана и семейна снимка на А. Траянов, на която той е с военна униформа, заедно със своята съпруга (Дора) и дъщеря си (Лидия). Военен инженер през Балканската и Първата световна война, след погрома, покрусен от участта на България, той напуска родината и заминава за Ю. Америка. Както повечето български емигранти, се озовава отначало в Буенос Айрес и Бразилия. Във Венецуела попада на път за Съединените щати, докато чака американска виза на о. Тринидад. По това време Венецуела преживява своята "петролна треска", когато природните ресурси на страната, скрити в необятните ѝ джунгли, привличат апетитите на мощни западни концерни, пред които президентът Хуан Висенте Гомес е разтворил широко вратите. Страната е още млада и не разполага със собствен научен и кадрови потенциал, затова инженерното образование и военният опит на А. Траянов, както и фактът, че е кавалер на два ордена за храброст от войните, му осигуряват бърза кариера. Веднага след идването си във Венецуела той попада в полезрението на властите и е натоварен от най-високо ниво (т.е. с личната намеса на президента Гомес) да състави топографска карта на страната, и най-вече на природните ѝ ресурси. Получил най-широки пълномощия, нужни за изпълнение на задачата, той организира и ръководи ред експедиции, най-вече в източните области (областта Гуаяна), които все още са бели петна на картата. Така, озовал се "временно" във Венецуела, чакайки виза за САЩ, Траянов остава тук до 1938 г., през което време преброжда огромни пространства, покрити с неизследвани екваториални гори, активно участва в съставянето на топографски карти и в "цивилизоването" на примитивни индиански племена. Върнал се в родината, той умира от рак на 2 август 1940 г. в София, когато войната и болестта му осуетяват голяма европейска експедиция за Южна Америка, подготвяна от него, главно с помощта на германски капитали и частни предприемачи. Сред книжата на Т. Траянов В. Балабанова намира "и оригиналното писмо на някой си богаташ Р., който предлага на Асен един нов, по-добре екипиран кораб за втората му експедиция. Има също описание на големи нефтови и други рудни находища." (Балабанова 1980: 17). Но най-обилна информация за живота на Асен Траянов, особено за 18-годишния му престой в Южна Америка, черпим от книгата "Един българин в джунглата", издадена през 1977 г. Неин автор е Владимир Манев, който предава в белетризиран вид собствените си разговори с пътешественика, направени непосредствено преди смъртта му в София. Сред множеството конкретни данни, които откриваме тук, е и рождената му дата - 1885, Сливен (Манев 1977: 5).

Съществува и още една публикация - серия подлистници в сензационен столичен седмичник, появили се непосредствено след смъртта на Траянов. Автор на поредицата - цял приключенски роман "с продължение" - е някой си Богомил Николаев. Тя е откровено издържана в сензационната стилистика на жълтата преса с характерния за периода особен вкус към екзотиката. Фактологичната прецизност е напълно пожертвана заради сензационно-екзотичното, в духа на масовата култура, преживяваща първия си разцвет тъкмо през 30-те.

Aвторството на тази публикация ще разкрием много по-късно, правейки връзка с откъс в една от мемоарно-художествените новели на Богомил Райнов - "Пътят за Санта Крус", включена в книгата "Eлегия за мъртвите дни" (1976). В нея маститият писател прави признания, които - въпреки че премълчава конкретни подробности - ни дават несъмнени основания да приемем, че поредицата е негово дело. А "сведенията" са почерпани от разказите на самия Траянов при една случайна тяхна среща в Пловдивската библиотека - сведения, запомнени по памет, впоследствие обилно доразкрасени и стилизирани в духа на Майн Рид, както самият автор признава:

Бях тъй очарован от разказите на Траянов, че щом се върнах в София, побързах да ги споделя с приятеля си Павел Вежинов. И веднага решихме да напишем общ роман с Павел. От мен - историята, от него - белетристичният опит.

Приносът на Павел не се ограничи с опита, той осигури и публикацията. Не публикация в отделна книга - за такова нещо по онова време не можехме и да си мечтаем, - а в един сензационен софийски седмичник, чието име вече съм забравил. Сядахме в стаята у дома, обсъждахме повествованието в общи линии, сетне го измисляхме пасаж по пасаж и пасаж по пасаж го чукахме на машината. Историята се печаташе на подлистници и отначало бе доста забавна, поне за нас, авторите, но постепенно взе да ни дотяга. Така не помня дали я завършихме докрай, или я зарязахме нейде преди края. Още повече, какво представлява краят на една история, това е доста мътна работа, поне дотогава, докато не си убил героя си.

Така или иначе, екзотичната находка, която ми обещаваше щастие, се превърна в разочарование. Богата и разкошна отдалеч, тя се смаляваше и обедняваше, погледната отблизо. Схеми на няколко елементарни ситуации и схеми на няколко елементарни преживявания, които се редуваха и повтаряха до безкрай или поне докато вече забравиш кога и защо си ги почнал тия подлистници. Тя само отдалеч изглеждаше загадъчна, тази екзотична тема, а отблизо бе позната и банална до втръсване, позната и банална още от времето на детинството и на Майн Рид (Райнов 1976: 91).

Съвсем ясно е казано, че става дума за роман ("...решихме да напишем общ роман с Павел"), дори не за романизована биография или романизован пътепис например. Името и разказът на самия Асен Траянов тук са по-скоро случаен повод да се отприщят фантазиите на младия автор (отделен е въпросът доколко и самият Траянов е "белетризирал" в разказа си пред своя млад и възторжен слушател). По това време Б. Райнов, както сам признава в същия мемоарен очерк (Райнов 1976: 52), а и в няколко силно автобиографични стихотворения от този период, като "Дървено конче" (Райнов 1941: 10), "Пътешественик" или № 7 от цикъла "Пътуване" (Райнов 1941: 124), пребивава изцяло в екзотичния свят на приключенските романи и сам мечтае да напише такъв. Е, написва го; с главен герой Асен Траянов.

Публикацията носи фриволния наслов: "Един българин през джунглите на южна Америка. Чудните приключения на зап. майор Асен Траянов, разказани от самия него при разни случаи в компании и на негови другари. Събрал Богомил Николаев". "Преди няколко седмици се помина в България - започва материалът - един от най-големите пътешественици и изследователи на Южна Америка, Асен Траянов, брат на известния поет Тодор Траянов. Този скромен българин в Ю. Америка е една почти легендарна фигура. Всяко дете и всеки индиец от Ориноко до Лаплата с уважение ще произнесе името на "Траханеца", героят на Джунглите и на чудните приключения." По-нататък разказът бърза да ни запрати в самото сърце на Амазонията по стъпките на българския пътешественик и двамата му спътници - испанец и бразилец. Следват опасни приключения с алигатори, хищни мравки, питон, боа, пирани, при които спътниците му се разделят с живота си, а самият Траянов се озовава смъртно ранен в плен на примитивно индианско племе, чийто вожд иска да го принесе в жертва на "Великия Манио". Пленникът обаче използва стария и безпогрешно работещ в приключенските романи трик: той успява да излекува болния вожд и сам е провъзгласен за "велик бял магьосник" и вожд на туземците, населяващи територия, четири пъти по-голяма от България, която, както казва едно от подзаглавията в поредицата, е наречена на негово име. Така Траханец (местната фонетична версия на името Траянов) се оказал ""държавен глава" на няколко стотици хиляди индиянци", които той успял да умиротвори благодарение на своята хуманност и най-вече на военния си опит и да ги приобщи към някои елементарни блага на цивилизацията.

Разказът откровено следва схемата на приключенския жанр с вкус към далечно-екзотичното - важна част от литературния ландшафт на междувоенния период, доминиран от масовата култура, - като вмества тази схема във формалните похвати на вестникарския подлистник. В подобна ситуация би било израз на неуместна дребнавост да се захванем с изтъкване на многобройните фактически и логически несъобразности в разказа. Това са същите юношески фантазии в стила на М. Рид, Г. Емар и Ем. Салгари, за които изповядва стихотворението "Пътешественик", писано горе-долу по същото време:

Когато тръгна на училище, разбра, че е светът безкраен,
разбра, че да си пътешественик, това е твоята съдба;
да имаш карта на Америка или на Африка мечтаеше
и най-великият ти ден бе кога се с Купър запозна (цит. по: Райнов 1989: 29).

Можем само да гадаем къде свършват тук собствените разкази на Траянов - достоверни или поразкрасени от самия него (в сведенията на В. Балабанова се промъкват намеци както за подозрителното му сладкодумство, така и за недоверието, с което били посрещани разказите му³) - и къде започват волните съчинения на двамата млади съавтори, нескрито ползващи се от всички хватки на популярното сензационно четиво.

Накратко, мисля, че би било абсолютно несериозно този подлистник да се приема като някакъв "документ", като свидетелство за живота на Асен Траянов във Венецуела, независимо от това, дали и доколко голямото отклонение се е състояло изцяло у автора Богомил Николаев/Райнов или още - поне в някакви степен - в разказите на самия Траянов. Грешка, която тръгва от Вера Балабанова и впоследствие се мултиплицира у всички, които пишат за Ас. Траянов, основавайки се на нейните свидетелства (които действително са най-подробните и най-автентичните).

Впрочем не по-различен е и случаят с книгата на Владимир Манев, макар като цяло тя да създава впечатление за по-голяма коректност - поне спрямо разказите на своя протагонист; за по-стриктно придържане към някаква реално-биографична матрица. Но в самото си естество повествованието носи мощни контрадокументални, художествено-белетристични елементи (например диалогът), които са достатъчен романов фактор, дори да приемем, че на сюжетно-фабулно равнище е налице пълна коректност спрямо устните разкази на Траянов.

Макар и на едно значително по-високо литературно-езиково равнище, книгата на Вл. Манев следва общо взето същия модел на свободен преразказ без някаква конкретна аргументация. Разказът е жанрово близък до романизования пътепис. В строго дискурсивен план ролята на Манев е междинна - по средата между устните разкази на самия Траянов и една строго литературна обработка, дело на писателя Иван Коларов, както е означено. При тази трифазова трансмисия е налице реална опасност от изместване на истината, от придвижване на фактичното към фикционално-белетристичното. Разказът е откровено белетризиран, с всички атрибути на това, като пряката реч например. Историко-биографичният фон, отнасящ се главно до попадането на Траянов във Венецуела и ангажирането му от страна на местните власти, обаче е доста по-уплътнен, както и по отношение на последвалите пътувания в джунглата и контактите му с туземното население. Сензационно-авантюрното е туширано в името на социално-цивилизаторския ангажимент на изследователя.

В своята книга Вера Балабанова дава някои ценни подробности от последните месеци на пътешественика (главно около лечението му във Франция и подготовката на последната му - неслучила се - експедиция). Но що се отнася до южноамериканския период от живота му, тя просто перифразира писаното от Николаев/Райнов и Манев.

...Но толкова за Асен Траянов. По-подробно ще се спра на другия автор - Любен Христофоров, с когото, както казах, се сближават в много отношения. И при двамата са налице литературно-приключенски трансформации на биографичния опит. В акта на тази трансформация и при двамата се случва някакво размиване в отношението "живот-литература", определящо за южноамериканската тема изобщо в българската литература. Размиване, което се състои в една зона на легендарното, където се губят границите между биографичния опит и неговото разказване.

Именно характерът на това разказване, от друга страна, бележи съществената разлика между двамата. При Траянов биографичната основа на авантюрното се размива в дискурса на устния разказ, записан впоследствие от другиго (Б. Райнов/Николаев, Вл. Манев), с неизбежния риск на двойното отместване: веднъж в самия режим на "неформален" разказ - на четири очи или в компания, на маса, и втори път в процеса на самото запомняне и по-късно препредаване на запомненото - користно или не - на хартия⁴. За разлика от Траянов, Христофоров сам пише (макар и при него, както ще видим, да е доста силен елементът на външна редакторска намеса: все пак той е "непрофесионален" писател). Но при Христофоров в акта на писане разривът между "живот" и "литература", литературната трансформация на биографичния опит, получава нарочни и ясноизразени жанрово-дискурсивни измерения. Налице е силно напрежение между документално-пътеписно и романово-фикционално. Именно върху този жанрово-дискурсивен аспект ще съсредоточа тук вниманието си.

Едва ли е нужно да уточнявам, че Л. Христофоров не е удостоен с внимание от авторите на тритомния академичен речник, чрез който безцеремонно са окастрени цели жанрови клонове от тялото на българската литература. За сметка на това обаче един бърз рейд из форумите в интернет показва една завидна популярност. Две мнения ще ни дадат представа за това (с неизбежната доза толерантност към някои фактически неточности, които впоследствие ще уточним). Запазен е автентичният правопис:

Това е първата книга на забележителния романизуван пътепис. [Става дума за "Съкровищата на Дяволската планина" - П.А.] Има още две - "Амазонията" и "Вампирът от остров Фернандо Нороня". Невероятни описания на природа, зверове, характери и неща, които могат да бъдат описани от малцината оцелели от тези експедиции. Това е нещо, което всеки трябва да прочете. Описанията са изпълнени с живот, дават сведения за много непознати битови и културни традиции на племена и хора, живеещи и борещи се с този опасен свят на джунглата. Имам първото издание на тази книга и за мен тя е много скъпа реликва, доказваща необятността на света, който ни обикаля (Тодорова 2008).

Прочетох първото издание на романа още като дете и мислех, че от типа на Петър Бобев-ите романи: увлекателна измислица, до момента в който стигнах до снимката на Иван Горилата и после "доизгълтах" текста на един дъх! Жалко е, че по-късно спорех с преподавателите ми по литература и те не бяха чували за този наш писател-пътешественик. А си заслужава да се популяризира - книгите му (по-късно прочетох и някой от другите) според мен заслужават да се наредят в библиотеките ни до тези на Тур Хейердал, Джерълд Даръл и др. (Милева 2008).

2. Любен В. Христофоров - биографична реконструкция

Любен Василев Христофоров присъства в българската литература по един много странен и дори загадъчен начин. Той е автор на пет книги, които се появяват в една доста сгъстена регулярност между 1957 и 1969 г. При това почти всички с по две и три издания, част от тях и по-късни. Книгите са следните:

1. "Скритата река" - изд. "Медицина и физкултура", 1957 и 1959 г. Второто издание е с разширено заглавие ("Скритата река Рио Ескондидо") и снабдено с кратка анотационна бележка (която впрочем не казва повече от онова, което се съдържа в самата книга).

2. "Съкровищата на Дяволската планина" - изд. "Медицина и физкултура", 1958 г. (На титула насловът е разширен: "Съкровищата на Дяволската планина Ауян Тепюй".) Книгата има общо три издания. Второто е осъществено от същото издателство през 1962 г., а третото е на пловдивското "Хр. Г. Данов" от 1986 г. Издателство "Хр. Г. Данов" се включва късно в монопола на "Медицина и физкултура" и "Народна младеж", през 80-те, чрез една ненаименована поредица, която е със строго южноамерикански профил. Макар да липсва специално наименование на поредицата, визуално тя е ясно обособена като такава чрез еднотипно оформление на кориците - черен фон, на който в рамка се очертава силно стилизиран силует на джунгла. В същата поредица година по-късно, през 1987, излиза още една книга на Л. Христофоров - "Джунглата Петен" (заедно с други преиздания: "Далечна Патагония" от Ив. Аржентински, 1986; "Сребърната река" и "Писма от Южна Америка" на Б. Шивачев в общ том през същата година).

3. Третата книга на Христофоров е именно "Джунглата Петен", която се появява през 1960 г. в "Народна младеж". Както вече казах, второто издание е от 1987 г.

4. "Амазонията" - изд. "Народна младеж", 1963. Второто издание е на същото издателство от 1972 г.

5. "Вампирът от остров Фернандо Нороня". Това е последната и единствена книга на Христофоров, която е само с едно издание: изд. "Народна младеж", 1969 г. Тя излиза посмъртно в литературна обработка и редакция на Николай Мишляков, който е редактор и на предишната - "Амазонията". Изданието е снабдено с "Бележка на редакцията", която отчасти осветлява този факт.

От тази бележка разбираме, че Христофоров е починал, докато в издателството работата върху книгата била едва в началната си фаза. Именно това наложило сериозни затруднения по завършването и в крайна сметка отложило публикуването ѝ с около шест години. На това се дължи и по-активното съучастие на редактора Н. Мишляков, специално изтъкната в карето ("литературна обработка и редакция"). Точните думи в заключителната редакционна бележка са следните: "Случи се така, че когато през 1963 година в редакцията се работеше по записките на настоящата книга, авторът почина. Излизането на книгата бе поставено под въпрос; трябваше да се правят много справки, уточнявания, да се съобразяват записките с публикуваните по-рано книги. Но издателството беше поело задължение към младия читател да му поднесе и последната книга на Христофоров (малцина са българите, участници в странствувания из непознати и далечни страни) и най-после работата беше изведена докрай - читателят държи в ръцете си романизувания пътепис "Вампирът от остров Фернандо Нороня"."

Повече информация намираме в едно късно интервю на Гергана Начева с Н. Мишляков от 1997 г., дадено като приложение към докторската ѝ дисертация, посветена на южноамериканската тема в българската литература. В него Мишляков отбелязва най-силния компонент в писането на Христофоров - автентичността ("Той пише като пътешественик. Като човек, който е работил там, преживял е това, за което пише."): описанието на природата, живота сред джунглата, животните. Изтъква и своята роля: "Аз го съветвах - казва Мишляков - да ги обработи литературно, да стане привлекателно четиво. Фактология имаше много, но още нямаше вид на книга, която би могла да се поднесе на читателя. Нашият читател е претенциозен. Фактите не го интересуват. Трябва да има силна фабула. Съдържанието да се откроява с последователност. Случките да следват в логична последователност, да има завръзка и т.н. Аз исках да стане книгата и се захванах, преработих отделни моменти." (цит. по: Начева 1999)⁵. Директорът на издателството Георги Марков не е във възторг от качеството на ръкописа като цяло, но също е съгласен, че ценното в него е автентичността на фактите: "Това с друг българин не се е случвало. Беше категоричен, че книгата трябва да излезе. Щом този българин е минал през всички перипетии и е оцелял, това е достатъчна атестация за книгата му. Тя трябва да види бял свят. Въпреки че беше взискателен, Г. Марков разбираше, че не може да се иска повече от един човек, който не е професионален писател." (Начева 1999).

Мишляков говори за последните две книги на Христофоров, на които е редактор. Сходни, но и с различни акценти, са впечатленията и на Здравко Сребров, редактор на първата му книга "Скритата река". Той също обръща внимание върху "суровия вид" на ръкописа, виждайки достойнствата му главно в автентичността на материала. "Наистина книгата на Любен Василев Христофоров в първоначалната ѝ редакция имаше твърде суров вид, особено от гледище на езика и стила, донякъде на композицията и на човешките образи - пише той в отзив след излизането ѝ. - Но тя представляваше в цялост и в значителна степен в подробностите си талантлив литературен материал, който разкриваше недвусмислено дарбата на писател - добър наблюдател и мислител - запознат отблизо с чуждата природа на екватора, с нравите на различни хора и народи, темпераментен разказвач." (Сребров 1957: 63)⁶.

И все пак, въпреки тези активни съучастия на редакторите, крайният резултат, изглежда, не удовлетворява професионалната критика. Нейният подход също е ясно разполовен между фактическото (жизнения материал-основа) и строго литературното. Отбелязват се "пътеписните" достойнства на книгите, запознаването на читателя с живота в джунглата и с нейните обитатели, но що се отнася до останалото - "Христофоров не умее да отдели същественото от несъщественото - обобщава един рецензент по повод "Амазонията". - Неговите книги представляват безкрайна поредица от епизоди, необединени от основен замисъл. Когато тези епизоди се отнасят непосредствено до борбата на хората със суровата природа - те все пак представляват интерес. Но когато авторът се опитва да нарисува картини из цивилизования живот, той художествено е напълно безпомощен. Тогава той си служи със старомодни, помпозни фрази, грубо се опитва да ни внуши характеристики на някои от героите си, епизодите нямат никаква връзка с общия замисъл на книгата." (Манолов1963: 144).

Макар и вариращи в нюансите, тези бележки водят в една посока, към едно обобщение: в оценките за творчеството на Христофоров ясно се налага една антитеза - антитезата "суров жизнен материал"-"литературна материя" (по думите на Сребров). Именно нейните жанрово-дискурсивни ефекти ще ни интересуват тук. Независимо доколко признават на писателя някаква способност да превръща първото във второто, всички са единодушни, че ценното в книгите му е първият компонент - достоверността, придържането към "суровия" жизнен материал, към мемоарно-автобиографичната основа и в крайна сметка към пътеписното в прекия жанров смисъл.

Но от друга страна, точно по адрес на този аспект, Христофоров е обект на обвинения в лъжа. Професионалната писателска общност около СБП се отнася крайно подозрително към него, съмняват се в автентичността на написаното в книгите му. Подозират го, че преписва, понеже владеел чужди езици. Мишляков, чиято съпруга работела в Народната библиотека, сам признава, че Христофоров наистина ходел там, за да чете "National Geographic". И добавя: "Той попълваше някои празноти, които времето е заличило. Някои от неговите рецензенти злословеха, че преписвал от списанието. Много от описаните случки ги е взаимствал от списанието." Това подозрение е част от взаимната неприязън между Христофоров и писателските среди изобщо. Христофоров, който по принцип има "малко остър" характер, "даже и заядлив в някои моменти", е в пряк конфликт с писателския съюз (наричан от него "Синедриона"). Особено ненавижда ръководството. "Може би поради това, че му пречеха, създаваха му неприятности. Трябваше да доказва възможностите си на преклонна възраст. Това го беше изнервило", припомня си Мишляков и добавя: "Изобщо той очакваше по-голям интерес и по-голяма подкрепа. Но не я намери."

И така, налице е пряко пресичане на биографично и собствено литературно. Проблемът за личността и живота на автора съвсем пряко се пресича с един основен жанрово-дискурсивен проблем - за сблъсъка между реално, достоверно, автобиографично, от една страна, и фикционално-художествено, от друга. Сблъсък, еквивалентен на сблъсъка-взаимопроникване между реално и измислено, на антитезата "суров жизнен материал"-"литературна материя". Сблъсък, който в конкретните жанрови параметри на Любен-Христофоровите книги, самозаявяващи се като романизувани/романизовани пътеписи, се проявява като напрежение-взаимодействие между собствено пътеписно и романово. Н. Мишляков е дори математически точен, когато се опитва да определи съотношението между двата компонента в творчеството на Христофоров: "поне 70 % от това, което пише, е преживяно"; останалото, можем да добавим, е литература.

Тъкмо този жанрово-дискурсивен казус е основният ключ, през който ще прочета творчеството на Христофоров. По-нататък ще се постарая със средствата на литературоведския анализ да подложа на дискусия този казус - чрез иманентното структурно и езиково съотношение между достоверно/пътеписно и фикционално/романово. Между онова, което е жанрово-дискурсивната презентация на "суровия жизнен материал", от една страна, и строго "литературното", от друга. Ще изтъкна различни аспекти на това отношение.

Но в началото ще обърнем внимание главно на външните, биографични аспекти на проблема.

* * *

...По-горе нарекох странен и дори загадъчен начина, по който Любен Христофоров присъства в българската литература. Направих го, защото това присъствие съвсем не може да бъде наречено нито оскъдно, нито по някакъв начин дискриминирано; дори напротив - пет книги за 12 години, четири от които с по няколко преиздания, появяващи се регулярно чак до втората половина на 80-те.

От друга страна, читателският интерес и това все пак активно присъствие на книгите на Христофоров в продължение на около четири десетилетия контрастира с вакуума около личността на самия автор. Комай единствените сведения за Христофоров дължим на двама от редакторите му - Здравко Сребров, редактор на първата му книга, и Николай Мишляков, редактор на последните две. Тук непременно трябва да отчетем специалните заслуги на Гергана Начева, изследователка на латиноамериканската тема в българската литература, която през 1997 г. прави нарочно интервю с Мишляков за живота и творчеството на Любен Христофоров (публикувано като приложение към докторската ѝ дисертация). В своята дисертация и в още няколко публикации Г. Начева събира, систематизира и публикува почти всичко, известно до този момент за живота и творчеството на Христофоров.

Можем да разделим живота на Христофоров на два периода: емигрантски, когато, така да се каже, преживява книгите си, натрупва онзи житейски материал, който впоследствие ще превърне в литература, и след завръщането му в България, когато пише самите книги.

Ще започнем отзад напред. Сведенията на Здр. Сребров са изцяло в общия бодряшки тон на цялата му статия, а и в духа на епохата изобщо: "Любен Христофоров се яви пред мене в бродяжки вид, зле, небрежно облечен, със своя ръкопис на романизуван пътепис. Още в първия разговор се разкри човек с рядък опит, оптимист, с някаква смес от добродушен реализъм, хумор и младежка романтика. Очевидно светът и годините не бяха очукали този цвят на душата, без който е немислимо каквото и да било творчество." (Сребров 1957: 62). Повече светлина върху последния период от живота на Христофоров хвърля Н. Мишляков. Няколко години по-късно картината е по-скоро нерадостна. След повече от 20-годишен живот в южноамериканските джунгли, изпълнен с опасности и лишения, в началото на 60-те Христофоров е вече грохнал старец на около 65-70 години, "слаб, жилест, над средния ръст, с изострени черти на лицето, кокалест. Говореше бавно, имаше някакъв тремор при говора. Това ми подсказваше, че е много болен...". Не получава пенсия, единствените му доходи са хонорарите от книгите, голям процент от които е принуден да взема авансово. (Можем да допуснем, че това е и една от причините да се отдаде на литературата - да осребри, така да се каже, богатия жизнен опит, който е натрупал.) На друго място са добавени още няколко черти от образа: "Кестеняви коси, очи пъстри, светли очи, остри черти, ходеше с бастун, болките бяха станали силни." Болките са от рак на стомаха. Слагат му обезболяващи инжекции, вероятно морфин. Принуден е да пише на приятеля си д-р Майо от Каракас, известен епидемиолог и герой на последните две от книгите му; той му изпраща от Ю. Америка билки, които може би удължават с няколко години живота му. Но болестта прогресира и се отразява както върху и без това не особено ведрия характер на писателя, така и върху работата му: "Започна да пише небрежно - спомня си Мишляков. - Сломен от болестта и болките, той отпадаше. Нахвърляше само основни моменти и случки, не държеше вече на езика." Живее извън София - малката ЖП спирка Пролет в Искърското дефиле, край Лакатник (всъщност между Лакатник и Елисейна); живее скромно и се задоволява с малко ("мляко, яйца, лятно време коприва, лапад, спанак. Стопанката, при която бил под наем, готвела някаква чорбица").

Краят е трагичен: в последните си години той "едва издържаше. Възрастта му, болестта му... Изоставен от всички. Беше озлобен към света." Слага сам край на живота си с билките, изпратени му от д-р Майо. Това той прави през 1963 г. в хотел "Славянска беседа", като оставя жлъчно предсмъртно писмо, адресирано до писателския съюз, с който е в открита вражда.

Отделни щрихи към един по-ранен етап от този втори период прибавя статията на Здр. Сребров: "през първото десетилетие на социалистическото строителство" Христофоров е участвал в геоложки издирвания на петрол и други подземни богатства, преди да се отдаде изцяло на писателски труд, подкрепян единствено от своя приятел инж. Пенко Герганов, "сам скитник по света, геолог и златотърсач" (Сребров 1957: 62). Нему Христофоров посвещава първата си книга "Скритата река".

Тъкмо Здр. Сребров ни дава най-изчерпателни данни относно първия - емигрантския - период от биографията на пътешественика-писател (на него се доверява и Г. Начева) (1998: 32-34). В общи линии той изглежда по следния начин. Христофоров е роден в София през 1893 г.⁷ Започва работа като писар в дирекцията на БДЖ. През 1910 г., когато е на 17 години, участва в конкурс за повишаване на квалификацията. По това време секретар на дирекцията е Стоян Н. Коледаров, активен на времето литератор и преводач от руски. "В своята конкурсна работа - пише Сребров - младият Христофоров разкрива голямата си мечта да пътува по света и да следва в чужбина и като награда за добре написаната конкурсна работа [възможно указание за вродена литературна дарба, която ще се прояви много по-късно - б.м., П.А.] получава международен ж.п. билет и една скромна сума за пътуване до Лондон." (Сребров 1957: 62). Прекарва първата си нощ на пейка в Хайд парк. Сутринта някакъв богат бразилски фермер, живеещ в Лондон, който е излязъл на езда в парка, заговаря младежа (той знае отчасти френски), харесва го и го наема за камериер. По-късно му помага да се запише в Лондонския университет, специалност петролна геология. Жестът не е толкова безкористен, колкото изглежда - намерението на благодетеля е да го изпрати в родината си за издирване на петролни находища.

Версията на Н. Мишляков за този ключов период от живота на бъдещия пътешественик е малко по-детайлизирана: Синът на богатия бразилец учи заедно с Христофоров, но за разлика от него не е добър студент. Така бразилецът прехвърля амбициите си повече върху надарения българин. "Бащата на този младеж - спомня си Мишляков - е главен акционер в образуваното акционерно дружество "Пантепек" за изучаване на терени за петрол във Венецуела. Той вижда, че българският младеж е един добър случай неговият син покрай него да продължи следването си. Осигурява го даже нарочно. Дава му възможност да просъществува, да живее в тази среда, за да полага синът му изпитите. След като двамата младежи завършват, бащата организира експедиция за проучване на терени във Венецуела. Изпраща няколко инженери-геолози, включва в групата сина си и Любен Христофоров." Така младият български специалист се озовава в северните области на южноамериканския материк, където ще прекара около 20 години, участвайки в поредица геологически експедиции в някои от последните още неизследвани територии на планетата.

Можем да предположим, че и двамата биографи - Сребров и Мишляков - се позовават изключително на онова, което са чули от самия Христофоров.

Но да видим как същият ключов момент изглежда в "романизования" си вариант - една ретроспекция в първата книга "Скритата река". Там е разигран сюжет, който напомня някои от по-късните романи на Богомил Райнов за Емил Боев. В пространна ретардация героят (Лабо, както се подвизава в книгите: латинизиран вариант на личното име на автора) разказва началото на историята: собственото си попадане на континента.

Ретроспекцията ни връща към края на Първата световна война - 1916 г. По това време Лабо е студент по геология във Великобритания. Като политически неблагонадежден емигрант от вражеска страна той е интерниран на малък остров между Ливърпул и Ирландия - Айл ъф ман, или Островът на човека, както е преведено името му в книгата (с. 215)⁸. Споменат е дори затворническият номер на героя - 29028. Събитията са задвижени от някакво мошеническо предприятие в САЩ - акционерно дружество за добив на петрол в Оклахома, което иска да привлече акционери чрез измама. Въдицата са фалшиви геологически проби от съответния терен, които трябва да гарантират, че той е извънредно богат на петролни залежи. И точно с тези лъжливи проби е свързана ролята на геолозите. В центъра на конспирацията е английски професор, чиято научна титла трябва да подведе инвеститорите. Група акционери обаче се усъмнили, те поискали по-сериозни гаранции за надеждността на предприятието и решили да предприемат паралелно проучване. С тази цел се обърнали към друг уважаван професор - преподавател на нашия герой. Поради напредналата си възраст професорът отказал да предприеме рискованото пътуване до Оклахома, при това в условията на война. И посочил като човек, който би могъл да свърши тази работа, своя способен български студент, който гниел интерниран на остров Ман. И така Лабо се озовава в Оклахома в изпълнение на една мисия, носеща всички рискове на икономическия шпионаж: той играе ролята на изпаднал безработен емигрант, който се навърта около фалшивата рафинерия. Целта му е да разобличи авторите на фалшиви проби. По този начин той, така да се каже, попада в бизнеса, и по-точно - където се кръстосват финансовите интереси на двата най-мощни петролни концерни - британския "Роял Дъч Шел" и американския "Стандарт ойл". А по това време техните интереси са съсредоточени главно във Венецуела, чиито обширни и все още неизследвани територии, покрити с непроходима джунгла, крият огромни залежи от земно масло. Така героят на бъдещата пенталогия от романизовани пътеписи се оказва в Южна Америка като служител на компанията "Пантепек" - филиал на "Роял Дъч Шел" за Венецуела. И оттук насетне фигурите на герой и автор започват да клонят към сливане (но то съвсем не е безвъпросно, за което по-нататък ще стане дума). Той - героят-автор Лабо/Христофоров - става част от една група, която включва още норвежеца Мартин Ларсензвей, руснака Игор Незнакомов и още един българин, представен като Иван Горилата. Това е четворката геолози - доказано реални фигури, чиито приключения из джунглите ще пълнят петте книги на Христофоров.

Така, сравнявайки биографията на писателя, каквато я знаем от Сребров и Мишляков, с тази на неговия литературен двойник, констатираме обема на жанровата амплитуда, пулсирането между реално-автобиографично и пътеписно, от една страна, и фикционално-романовото, от друга. Виждайки как работи механизмът на взаимодействие между двата компонента в една парадигматична ситуация, можем да предположим неговата валидност изобщо в начина, по който Христофоров оперира с жанра романизован пътепис. Тук можем да формулираме една теза, чието разгръщане и потвърждение впоследствие ще търсим във всички книги на писателя. А именно: автентичното в тях, "достоверното" (може би) е свързано с пътеписния компонент, докато романизованото се отнася главно до шпионските интриги и задкулисни машинации, които съпровождат дейността на геолозите.

...Оттук нататък, след попадането на героя във Венецуела, разказът се удържа в двойствения жанр на романизования пътепис, като приключенията се разгръщат на две равнища. Докато пътеписното е автентичният компонент, свързан с природното, то романовото гравитира главно около драматични шпионски интриги, идещи, така да се каже, откъм цивилизацията. Сфера на приключенското, от една страна, това са самите експедиции из слабопознатите територии на Венецуела, Британска Гуаяна, Гватемала, Еквадор, Перу, Бразилия, в места като планинската верига Сиера де Пакароима, джунглата Ориенте, горното течение на река Карони, платото Ауян Тепюй, вулкана Чимборазо, при изворите на реки като Пастаца и Рио Негро, сред водопади, ляноси, блата, при постоянен сблъсък със суровата природа, хищниците и дивите индианци... Опасностите са всекидневие, героите преживяват земетресения, нападения на хищници, сражения с туземци канибали, ловци на глави и т.н. На едно друго равнище приключенията се разгръщат в жанра на промишления шпионаж. Докато първият вид приключения са постоянен фактор, този втори сюжет, така да се каже, обрамчва пенталогията; той излиза на преден план в първата и в последната книга, но по крайно различен начин. В първата - напълно в духа на 50-те години - преобладава яростно политическата, антикапиталистическа и антимонополистична тенденция, при което собствено авантюрното е потиснато в името на историко-политическата "документалност" и свързаните с нея идеологически концесии. В последната книга превес взема шпионско-авантюрното в чистия му, освободен от идеология вид.

Но при цялото различие, е налице и специфично тъждество между двата жанрово-дискурсивни пласта. В първата книга "Скритата река" те са ясно проявени и зададени в структурно-композиционен план. Книгата се състои от две части, които възпроизвеждат цялата тази двуплановост и двужанровост: първата, грубо казано, проследява приключенията на героите в джунглите на Венецуела и Британска Гуаяна, втората въвежда читателя в не по-малко бруталния свят на монополистичния капитализъм, на битката между отделните петролни картели - хищници, оспорващи си плячката от природни богатства на южноамериканските страни, предлагани им от корумпираните режими на местни диктатори. (Здр. Сребров основава цялата си статия върху този паралелизъм между "приключенския материал в южноамериканската природа" и приключенията в света на "капиталистическата джунгла" - несъмнено и с цел да осигури някакво идеологическо алиби на книгата.)

Пряко въведен в "Скритата река" е самият венецуелски диктатор полк. Хуан Висенте Гомес (1857-1935) - мрачна фигура, свързана с петролния бум в страната през второто и третото десетилетие на XX век, когато ограбването ѝ от западните монополи достига апогея си. Самият диктатор е узурпирал властта през 1909 г. чрез преврат с решаващата подкрепа на военния флот на САЩ и американски монополи. В знак на благодарност той разтваря вратите пред едрия американски капитал в лицето на "Стандарт ойл", предоставяйки му чрез евтини концесии достъп до венецуелския петрол, където вече е монополист друг западен концерн - британският "Роял дъч шел". Между двата капиталистически хищника започва жестока борба за контрол върху природните ресурси на страната - плячка, която те се опитват да поделят. В надпреварата се намесват и други: британският "Армстронг-Уикърс", американският "Сокони". Сред играчите е и самият диктатор Гомес, който не забравя и своя процент при подялбата. Ситуацията предизвиква силна съпротива сред патриотичната опозиция, създава се т.нар. "Движение 1928". Правителството парира волята за демокрация чрез масови арести, забрана на политическите партии и затваряне н университета в Каракас в продължение на 13 години (1912-1925). Тъкмо това е политическият фон на "Скритата река", но и на останалите творби на българския геолог-изследовател. Отбелязвайки този факт, Г. Начева пише: "Творчеството на Любен Христофоров е картина на Венецуела от началото на века. Произведенията му влизат в диалог с тези на венецуелския писател Мигел Отеро Силва и по-конкретно романът му "Треска", визиращ времето от "петролната епоха на Венецуела"." (Начева 1998: 34).

Имащо корените си в силния социален патос на цялата южноамериканска линия в българската междувоенна проза, автобиографично преживян, творчеството на Христофоров - въпреки някои неизбежни идеологически крайности в духа на 50-те - крие под приключенската си динамика нравствени и политически ангажименти, които надхвърлят идеологическите императиви на епохата. То, по думите на Г. Начева, "поставя с цялата му социална острота проблемът за колониализма, непознат дотогава в българската литература" (Начева 1998: 32). С това книгите му, и особено "Скритата река", маркират непресекващата константност на един сюжет, започнал още преди четири столетия по тези земи с дейността на първите капиталистически монополи (в лицето на компаниите "Велзер", "Фугер", "Айхингер")⁹.

Творчеството на Л. Христофоров илюстрира по перфектен начин определени тенденции в рамките на южноамериканската тема в българската литература. То остава в едрите параметри на темата, така, както е зададена тя в своя "класически" период - междувоенния; и едновременно с това бележи значещи отклонения. Преди всичко при Христофоров е налице най-голямо отстояние между биографичното преживяване на събитията и тяхното литературно възпроизвеждане. Това, че книгите му са писани през 50-те и 60-те години, не е без значение за политико-идеологическата аура, в която плува повествованието, макар че българската южноамериканска литература винаги е била отявлено лява, социално ангажирана. Именно такава силна социалност с ясни морални хоризонти е един от жанрообразуващите фактори в книгите на Христофоров, наред с приключенското. Тя разкрива генетическа обвързаност с основния емигрантско-социален тренд в "класическия" период на 30-те. Но и бележи една различна тенденция: оставайки в сферите на емигрантско-социалното и в общия дискурс на автобиографичната автентика, приключенското постепенно се отмества в посока към научното: героят е едновременно емигрант, но и учен. Геолози или географи, героите на Христофоров нито за миг не губят самочувствието си, че многобройните страдания, опасности и приключения, които претърпяват, са в благородното име на науката. "Господа, запомнете, че ние принадлежим на науката и много малко на нашия егоизъм!" - с тези думи ръководителят на последната експедиция, американският географ Мелвил Грозвенер, завършва речта си, с която разяснява нейните цели пред групата ("Амазонията", с. 120).

...Впрочем тук се натъкваме на поредната озадачаваща следа, която размива отстоянието между фикция и факт в книгите на Христофоров. Melville Bell Grosvenor (1901-1982) е действителна личност, но, ако се доверим на данните в "Уикипедия", той не е учен-географ, а фотограф. Син на първия директор на сп. "National Geographic" Гилбърт Х. Гросвенър и внук по майчина линия на самия Александър Греъм Бел, през 30-те години, когато Христофоров ни среща с него в дебрите на Амазонията, Мелвил Гросвенър работи като фотодизайнер на списанието; точно по това време - началото на 30-те - той е човекът, който революционализира визията му, като въвежда и налага цветната фотография в него. По-късно ще се превърне във важна административна фигура в Националното географско дружество на САЩ - негов президент и издател на списанието в периода 1957-69. Случайно или не, това е тъкмо времето, когато Христофоров пише книгите си. Начинът, по който Мелвил Гросвенър ще се окаже замесен в последните две от тях, няма как да не ни подсети за продължителните заседявания над книжките на "Нешънъл джиографик" в Народната библиотека. Дали пък използването на името на Гросвенър - част от онази небрежност, граничеща с безотговорност, която ескалира според Мишляков в последните години на писателя заедно с напредването на болестта - не е стремеж за инжектиране на достоверност, която да уравновеси поне отчасти, да компенсира силната романизация, започваща отявлено да доминира във финалната дилогия?

...Но да се върна към научния патос в книгите на Христофоров. Той е плътно преплетен със социално-политическото в общите изисквания за идеологическа коректност на епохата, макар и най-вече с оглед нуждите на шпионско-приключенската интрига, основна за книгите. Напълно в класическата традиция на литературата от 30-те, но и в модела на приключенско-шпионския жанр в литературата от времето на Студената война, героят има ясното съзнание, че е жертва на чужди интереси; самата наука е само слугиня на империалистическите корпорации: "Ето, ние тръгнахме въодушевени от мисълта, че отиваме на научна експедиция, че служим на науката, а всъщност служехме на петролния концерн." ("Вампирът от остров Фернандо Нороня", с. 63). "Колко много ни струваше това пътуване - е горчивата рекапитулация в края на експедицията в джунглата Петен в едноименната книга, - то струваше живота на един млад даровит учен, наш скъп приятел, няколко покорни и упорити индианци и нашето здраве. И всичко това щеше да се превърне в долари не за нас, а за тези, които ни бяха изпратили." (с. 239). В разгара на опасно преследване, когато героите едва се спасяват от индианските стрели, следва обобщението: "Такъв беше нашият живот: опияняващо отдаване на опасностите, подскачане на червени кръгове пред очите от умора, надбягване със смъртта за слава на капиталистите." ("Скритата река", с. 89). Особено изявена е тази тенденция в първата книга от поредицата, където и политическият патос е водещ (Здр. Сребров я определя дори като сатира); в последната дилогия този елемент се трансформира главно под знака на приключенското, т.е. поема все повече романови функции, но в никакъв случай не губи социално-политическата и нравствената си острота.

* * *

Отношението между "реално" и фикционално в книгите на Христофоров, съставляващо жанрово-дискурсивния казус "романизован пътепис", се отнася и до онова, което определих като археология на биографичното: детайли, разпръснати из текста на петте книги, които да ни помогнат да реконструираме биографичния образ на автора-персонаж (без да сме сигурни доколко - и дали изобщо - двете фигури се припокриват). Веднага ще кажа, че тези насочващи детайли съвсем не изобилстват. Да, разказът често е изпъстрян с български реминисценции - в първата книга предимно свързани с политическите събития в България, впоследствие в по-личен и дори лиричен тон. Но при все това конкретните данни не са много.

Повече са те за другия българин в групата - Иван Горилата (инж. Иван Иванов), действителна фигура, към която водят ред следи. Една от тях между другото разконспирира истинския му прякор като Иван Горилото (Любен Христофоров 2011)¹⁰. Анонимният източник от интернет демонстрира детайлна осведоменост относно биографията на инж. Ив. Иванов, както и по отношение на тандема Иванов-Христофоров. Поне докато не се открият по-сигурни сведения, ще приведем тези свидетелства без коментар и дори - за максимална коректност - във възможно най-автентичния им вид, т.е. по метода copy-paste:

Позволих си да приведа свидетелството в целия му обем, тъй като то, макар и от трета ръка, поне на този етап, е единствено. Опитът ми да го "проверя" и допълня "от извора" се оказа неуспешен: когато потърсих контакт с г-жа Летисия Чернева (в началото на март 2014 г.), се оказа, че тя е починала около година по-рано. Без да смятаме казуса за решен, все пак не може да се отрече, че обрисуваната по-горе картина се "връзва" в много голяма степен с онзи психологически образ на Христофоров, който прозира между редовете в разказа на Мишляков. Както и с озадачаващото обстоятелство, че в цялата пенталогия тъкмо Иван Горилата е главен герой, за него се намират разпръснати на различни места далеч повече конкретни биографични податки, отколкото за самия аз-разказвач... Но по-сигурна все пак изглежда една друга следа - спомен за Иван Горилата, съхраняван в личния архив на Г. К. Георгиев, за който съобщава Г. Начева (1998: 33); надяваме се той да бъде открит и публикуван.

Начева еднозначно локализира родното място на прототипа/героя Иванов като Троян. Но самият текст на Христофоров съвсем не е категоричен. Натъкваме се на едно смътно, но все пак достатъчно, за да ни озадачи двусмислие. Двукратно в "Съкровищата на Дяволската планина" Иван Горилата с носталгия си спомня Ловеч, Осъма и Троянско (с. 145 и 204), което ни изпълва с увереност, че тъкмо това е родният му край. Но изведнъж във "Вампирът от остров Фернандо Нороня" ни се съобщава, че е шоп, "израсъл сред радомирските пасища" (с. 21). Именно тук, в последната книга, ни се дава и един по-пълен портрет на героя (вж. с. 21).

Парадоксално разказвачът (Христофоров?) е далеч по-пестелив относно собствената си личност. Вярно е, че разказът, особено в първата книга "Скритата река", изобилства с детайли, препращащи към политическата ситуация в България непосредствено след войните, героите дори запяват "Дружна песен" (което освен с идеологическия контекст на 50-те, пряко свързва прозата на Христофоров с доминиращия социално-синдикален тренд в българската "южноамериканска" проза от нейния класически период - 30-те години). Но по отношение на личната си биография - като изключим обширната ретардация за попадането си в Америка (силно "романизована", както стана ясно) - разказвачът е съвсем дискретен. Комай единствената конкретна автобиографична податка (освен този полуфиктивен екскурс в първата книга), е една мимоходом изтървана реплика в последната, от която разбираме, че той има дъщеря в България ("Вампирът от остров Фернандо Нороня", с. 197). Но пък тъкмо тази последна книга от поредицата, да не забравяме, е с най-силно съавторско участие от страна на редактора Мишляков. Именно от неговия разговор с Г. Начева научаваме, че при напускането си на родината Христофоров е оставил невръстна дъщеря¹². Тъй че е много вероятно това мимолетно спомняне за оставената дъщеря във "Вампирът..." да е заслуга на Мишляков - реален, (авто)биографичен детайл, който парадоксално работи като част от романовия пласт в тази последна книга, а именно - емоционално подготвя финала на цялата пенталогия и предстоящото завръщане на героя в родината.

Всъщност точно тук се сблъскваме с един значещ парадокс. От една страна, автобиографичният елемент сякаш се засилва във "Вампирът от остров Фернандо Нороня", а от друга, тъкмо в тази последна книга романовият компонент решително взема връх. Двете тенденции, по принцип противоположни, неочаквано се срещат. Заедно с мощното фикционализиране на разказа точно тук героят за пръв път започва да се появява не с испанизираната форма на името си Лабо (както неизменно е било до този момент), а с недвусмисленото Христофоров (с. 234, 276). Ще си позволя предположението, че и едното, и другото е следствие главно от намесата на редактора Николай Мишляков. Книгата не просто приключва последната експедиция, а макросюжета на цялата пенталогия. И същевременно слива фикционално-романовото с достоверно-пътеписното, фигурата на героя - с тази на реалния автор: в последната глава той отива в Ню Йорк, за да предаде в централното ръководство на компанията своя доклад - документи, карти и проби от експедицията; след което се качва на параход за Европа. Последният абзац на книгата и на цялата пенталогия звучи така: "Съвсем се загубиха очертанията на сушата. Обкръжаваше ме синята безкрайност на океана. Връщах се в старата Европа все така беден и самотен. Мислех си за новия живот, който трябваше да започна, и не се вълнувах. В Амазония бях загубил способността да се вълнувам."

Всъщност този завършек е антиципиран още във финала на първата книга от поредицата. Напълно в духа на 50-те години, конфликтът в "Скритата река" се завърта около фигурата на венецуелския президент Гомес (Гомец у Христофоров) - обичайният тип на корумпиран латиноамерикански диктатор, на чийто протекторат разчитат империалистическите петролни концерни. Героите са вплетени в сложна шпионска интрига, лавирайки между интересите на съперничещи си петролни монополи, които никак не се шегуват. Обичайни похвати са кражби на секретни документи, следене, отвличания, реални заплахи за убийство, в това число и на самия държавен глава: така и не става ясно дали полк. Гомес е отровен или намира смъртта си в размириците, когато американската флота бомбардира двореца му (с. 253-254). В най-напечения момент при политическите събития в страната, само дни преди смъртта на диктатора, героите успяват да се качат на белгийски кораб, отпътуващ за Анверс. Заключителният абзац на книгата гласи: "На 23-ия ден влязохме в пристанището Анверс. Два дни, след като празнувахме раздялата с другарите си, след деветгодишно скитане из Венецуела Иван Горилата и аз заминахме за нашата родна България." Смъртта на диктатора Гомес, както се знае, е през 1935 г. А тази дата, от друга страна, приблизително съвпада с "биографичното" завръщане на Христофоров в родината. Тоест, първата книга от поредицата обема в себе си темпорално, а и събитийно цялата (бъдеща спрямо нея) поредица.

Ако четем пенталогията като единен разказ, търсейки автобиографична достоверност в него, тук определено се натъкваме на противоречие. (Или в жанров аспект - романовото взема превес над документално-пътеписното.) Можем да приемем, че антиципацията във финала на "Скритата река" се дължи на факта, че тази първа книга, която все още не знае за следващите, инкорпорира в себе си цялото тяхно време (което впоследствие ще им бъде върнато).

Но пък остава едно друго много важно противоречие, свързано с Иван Горилата - връща ли се той в родината заедно с разказвача/Христофоров или вече е загинал преди това, в последната експедиция, както научаваме от последната книга "Вампирът от остров Фернандо Нороня": сред фойерверка от събития, които се случват в нея, е и смъртта на главния ѝ герой - не само неин, но и на цялата пенталогия: той е разкъсан от пекари, или може би убит (с. 148-149)? Във финала на "Скритата река" такава смърт няма: Иван Горилата, заедно с разказвача и цялата група, отпътува щастливо за Европа с белгийския кораб "Беренгия"¹³.

Каквото и обяснение да приемем, то води към фикционално-романовото: или самият Христофоров е "приписал" едно завръщане в родината още в края на първата експедиция, за да окръгли сюжетно първата си книга (незнаейки още, че ще напише и следващите), или смъртта на Иван Горилата е включена в последната книга по сходни фабулно-композиционни (собствено романови) съображения - било в ръкописа на самия Христофоров, било от редактора Мишляков.

Проблемът е важен не толкова сам по себе си, а в онзи строго литературен, жанрово-дискурсивен смисъл, който тук постулирахме като централен - всъщност доколко в пенталогията става дума за документално-пътеписно четиво и доколко за романово-приключенско? Тоест, в каква степен жанрът "романизуван пътепис" е собствено пътепис и в каква е романизуван?

...И така отново стигаме до жанра. Книгите на Христофоров носят специфичното и донякъде спорно жанрово определение романизуван/романизован пътепис (макар в някои от изданията това да не е специално обозначено). Самó по себе си това жанрово определение предполага двуяко тълкуване, балансиращо между две възможности с еластична границата между тях: или че реалното е представено със средства от арсенала на художествената литература, или че е налице вкарване на фикционален елемент в достоверното.

Веднага трябва да уточним, че жанрът сам по себе си не е първа грижа на самия писател; това е проблем повече на неговите издателски редактори. Самият той, отбелязва Мишляков, пише "като пътешественик", т.е. като човек, който сам е преживял това, за което пише, и добавя: "Не държеше на жанра - роман, пътепис, популярно четиво. Ние се мъчихме в разговори помежду си да формулираме някакъв жанр. Ако погледнем в книгите му, имаше случки, сблъсъци между характери, което говореше, че е роман. Но имаше описание на природата, фауна." Романизован пътепис или автобиографичен роман, научно-популярно или фикционално четиво - допускам, че за Христофоров подобни проблеми на таксономията са неважни. Той пребивава в един стихиен жанров, или по-точно преджанров синкретизъм, в който всички елементи съсъществуват в органична смес.

Подобен синкретизъм е, разбира се, част от "непрофесионализма" на писателя. Но по-симптоматичното е, че в един типологически план той снема в себе си историческия генезис на романовото в недрата на нефикционалното, на "достоверни", близки до "живота", до авторовата биография-природа жанрови форми, като мемоара, пътеписа и дори научно-популярното четиво, трудно разграничими при определени обстоятелства една от друга, интерфериращи помежду си. По типологически сходен начин елементи на романовото се самозараждат в класически конквистадорски хроники, каквито са тези на Бернал Диас дел Кастильо, Бартоломе де Лас Касас или Гаспар Карвахал¹⁴, или в подобни, типологично сродни синкретични пра- (и пара-) литературни наративи като "Записки по българските въстания" и "Миналото".

От друга страна, при цялата си отстраненост от проблема за жанрово-дискурсивната таксономия, Л. Христофоров не е докрай "наивен" автор. Той е изкушен от литературното, трябва да признаем това. Неговото отстояване се е превърнало дори в своеобразна психологическа травма - амбицията да се докаже именно като писател пред "професионалистите" от СБП. Независимо от редакторските напътствия и преки намеси, той сам романизира усърдно, макар и по един по-скоро стихиен, хаотичен начин - главно на нивото на шпионско-криминалната фабула, но също и на територията на "истинската", "високата" литература, в опити за психологически анализ; и тъкмо тук най-много се отдалечава от нея, попадайки в клопката на тривиалното ѝ подобие.

БЕЛЕЖКИ

1. Първа публикация в сб. "Америките ни 1: Южна Америка и българската литература, български следи в Латинска Америка" (Америките 2015). Тук се публикува с незначителни съкращения. [обратно]

2. "От братята си той най-обичаше и се разбираше с Асен."; "Двамата братя се разбираха дълбоко..." (Балабанова 1980: 16). [обратно]

3. "Говореше се, че нямало много нещо вярно в разказите му." (Балабанова 1980: 17). Това, разбира се, не е аргумент; скептичен по природа, пуснал здраво корени в родната земя, затворен в малкия бит на делника си, българинът трудно разбира авантюристичните духове и още по-трудно приема разказите им за далечни страни и приключения. Със същата подозрителност - основателно или не - ще се сблъска, както ще видим, и другият герой на разказа ни. [обратно]

4. За наличие на записи от ръката на самия пътешественик съобщава Ив. Дреников след среща с неговата съпруга и дъщеря. Може би по-нататъшни проучвания ще хвърлят повече светлина върху мемоарно-пътеписното наследство на Асен Траянов. Сведения за някакви "двайсет-трийсет листчета, документи и писма на Асен", останали в архива на Т. Траянов, дава и В. Балабанова (1980: 18-19); възможно е сред тях също да се открият преки свидетелства за южноамериканския период от живота на пътешественика. [обратно]

5. Всички позовавания на Н. Мишляков по-нататък са по това интервю. [обратно]

6. Цитатите по-нататък ще са по първата, журнална публикация на текста от 1957 г. [обратно]

7. У Начева 1898, вероятно печатна грешка. [обратно]

8. Тук, както и навсякъде по-нататък, страниците, дадени по този начин, отпращат към първите издания на книгите на Л. В. Христофоров, посочени по-горе. [обратно]

9. Виж моята статия за Светослав Минков в сборникa "Америките ни 1: Южна Америка и българската литература, български следи в Латинска Америка". [обратно]

10. Неговият истински прякор всъщност бил Горилото, защото като дете запалил плевнята на дядо си. Ако това е истина, то самата трансформация на прякора е посвоему значеща в общото придвижване на дискурса към екзотичното като елемент на приключенското и оттам към фикционално-романовото. [обратно]

11. Става въпрос за проф. Георги Костов Георгиев, дългогодишен преподавател в МГУ - София, член на международния комитет за история на геоложките науки и на Дружеството за история на науката със седалище във Филаделфия, САЩ. Пълното заглавие на въпросния спомен е: "Горилата - главният герой на "Рио Ескондидо". Инж. Иван Иванов - главният геолог на Венецуела". Проф. Георгиев е автор и на няколко статии и спомени за Борис Шивачев, публикувани през 1970-те и началото на 80-те години във вестниците "Литературен фронт", "Народна култура" и "АБВ". [обратно]

12. Надежда Христофорова Динкова. Научаваме също, че след завръщането си Христофоров не бил приет радушно от нея и семейството ѝ. Макар от време на време да се срещали, отношенията между тях си останали "официално хладни". Тя не можела да му прости, казва Мишляков, "че ги е напуснал. А когато е имал възможност в Южна Америка, бил е добре финансово, не ги е подпомагал." [обратно]

13. Може би повече данни за "истинския" Иван Горилата могат да се открият в цитирания по-горе непубликуван спомен на проф. Г. К. Георгиев. Опитите ми да се добера до архива на проф. Георгиев се оказаха (засега) безуспешни. [обратно]

14. Проблемът е разгледан в гл. ІІ. Епос и ресантимент (Сабоурин 2013). [обратно]

ЛИТЕРАТУРА

Америките 2015: Америките ни 1: Южна Америка и българската литература, български следи в Латинска Америка. София: Институт за литература - БАН, 2015.

Балабанова 1980: Балабанова, В. Теодор Траянов. София: Наука и изкуство, 1980.

Любен Христофоров 2011: Любен Христофоров - геолог и писател. // БГ Наука - Форум, 15.10.2011 <http://nauka.bg/forum/index.php?showtopic=10460> (08.06.2015).

Манев 1977: Манев, Вл.Един българин в джунглата. София: Медицина и физкултура, 1977.

Манолов 1963: Манолов, Е. "Амазонията". //Пламък, VII, 1963, № 5.

Милева 2008: Милева, Екатерина. Читателски коментари за "Съкровищата на Дяволската планина". // Моята библиотека, 24.07.2008 <http://chitanka.info/text/2392/comments?replyto=813> (13.06.2015).

Начева 1998: Начева, Г. Пътешественикът Любен Христофоров. // Родна реч, LI, 1998, № 4.

Начева 1999: Начева, Г. Южноамериканската тема в българската художествена литература. Дисертация. Научен р-л: проф. дфн Ив Сарандев. ПУ "Паисий Хилендарски", Пловдив, 1998 (защитена през 1999 г.).

Райнов 1941: Райнов, Б. Стихотворения. [София]: Нов свят, 1941.

Райнов 1976: Райнов, Б.Елегия за мъртвите дни. София: Народна младеж, 1976.

Райнов 1989: Райнов, Б. Стъпки по пясъка : Стихове 1936-1986. София: Народна младеж, 1989.

Сабоурин 2013: Сабоурин, Вл. Сложност и ред. Изследвания върху ранната модерност. Велико Търново: УИ "Св. св. Кирил и Методий", 2013.

Сребров 1957: Сребров, Здр. Скритата река от Любен В. Христофоров. // Пламък, I, 1957, № 7..

Сребров 1967: Сребров, Здр.В напречен разрез. София: Български писател, 1967.

Тодорова 2008: Тодорова, Славка. Читателски коментари за "Съкровищата на Дяволската планина". // Моята библиотека, 01.07.2008 <http://workroom.chitanka.info/text/2392/comments?replyto=755> (08.06.2015).

© Пламен Антов
=============================
© Електронно списание LiterNet, 13.06.2015, № 6 (187)

Други публикации:
Америките ни 1: Южна Америка и българската литература, български следи в Латинска Америка. София: Институт за литература - БАН, 2015.