САМОТНИТЕ ЕЛЕКТРИЧЕСКИ СВЕТЛИНИ

Пламен Антов

web

Влакът пристигна късно вечерта и беше вече доста хладно. Изобщо, лятото свършваше, започнали бяха първите есенни студове. Минавайки през чакалнята, спрях да измъкна един пуловер от раницата. Беше доста смачкан, но това нямаше значение. Чакалнята беше съвсем пуста, няколкото фигури, които дремеха по пейките, имаха по-скоро вид на бездомници, отколкото на пътници.

Нахлузих пуловера, завързах раницата и тръгнах към изхода, следвайки рехавата група пътници, които току-що бяха слезли от влака и сега бързаха към чакащите отпред таксита. Някаква неясна и неугледна фигура се изпречи отдясно така неочаквано, че нямах време да заобиколя. Мразя просяците, карат ме да се чувствам необяснимо виновен. Обикновено ги отминавам с безразличие. Понякога дори се насилвам, отминавайки ги, да не извръщам гузно поглед встрани. Най-спокойно ги гледам в очите в опит да демонстрирам своята невинност.

- Гладен съм... - изхриптява фигурата в неоновия полумрак.

- Разкарай се...

Винаги в такива моменти се старая да изглеждам максимално брутален, адски мразя да ме поставят натясно по такъв начин. Така и не успях да свикна. Опитах се, както обикновено, да придам пълна естественост на думите си. И за по-голям ефект най-спокойно погледнах, отминавайки, човека в очите. Беше възрастен мъж, с дълго, черно и отдавна небръснато лице. В малките му очи имаше само жалост и абсолютна безпомощност. Дори не и надежда. И никакво презрение - никакво. Това още повече ме озлоби.

- От вчера не съм ял... - Каза го просто така, защото вече бях отминал. Хрипавият глас, заедно с познатия мирис на отдавна некъпано тяло, се изгубиха някъде зад мен. Но смътното усещане за уют и доброта, облъхнало ме, когато погледите ни за миг се бяха срещнали, остана.

Излязох от гарата и тръгнах по навик пеша в хладната нощ. След дългото седене във влака имах нужда да се пораздвижа. Вървях по пустите улици, някакъв вятър брулеше лицето ми, но онова озадачаващо усещане не изчезваше, засилваше се.

Бях вървял около петнайсетина минути, когато реших, че повече не мога да издържа, обърнах се и поех обратно. Гарата междувременно беше съвсем опустяла, слезлите от влака пътници се бяха разотишли. От човека нямаше и следа. Търсих го по всички ъгълчета на огромната чакалня, но не го открих. Най-после под стълбището, което водеше към ресторанта, мернах някакво човекоподобно същество. Не беше той, друг беше. Посъветва ме да сляза в подлеза, там съм щял да го намеря до някакъв отдушник. Обясни ми подробно. Човекът здраво лъхаше на алкохол, но реших да го послушам. Слязох в подлеза и наистина на посоченото място видях онзи, когото търсех - лежеше върху мраморните плочи на голям смачкан кашон от пералня или хладилник. Тогава изведнж установих, че не бях си приготвил никаква реплика. Но трябваше да кажа нещо, след като вече бях приклекнал до човека и недоумяващият му поглед опипваше боязливо лицето ми.

- Извинявайте за одеве - казах първото, което ми хрумна. - Просто... - Тук вече трябваше да спра, нямаше как да прибавя следващата дума, без да изпадна в неуместно многословие или да излъжа, а не исках да лъжа. Винаги съм искал да поговоря с някой от тези хора, но не знаех как. С всеки друг би било по-лесно. Бях готов да изсипя всичките си пари в шепата му, но за нищо на света не можех да го направя. Не можех да пусна дори една монета, просто не знаех как да го направя, без да го унизя, без да унизя и себе си... Не става дума за някакво тщеславие, което бих могъл да изпитам - не, разбира се. А просто от самия жест... Не мога да го обясня. Може би погнусата от това, да заприличаш на всички онези добри хора, които... От това, да направиш нещо, което всички те, стаени и невидими като хищници, очакват от теб... Добродетелта, милосърдието... Най-подлият начин да те вкарат в капана на системата...

Човекът срещу мен е недоверчив, личи си, че изобщо не разбира обърканите ми изречения, докато в опит да вкарам някакъв порядък в ситуацията го каня у дома да хапнем нещо топло, което жена ми ще сготви, а може би вече е сготвила... В идиотското си смущение говоря на „вие" и в същото време се ругая наум, защото това префърцунено „вие" сигурно го обижда повече от одевешното „разкарай се". Общуването с хората не е моята стихия, аз съм от самотните скитници. Но понякога изведнъж ми става нещо. „Ще се изкъпете - добавям, - а утре ще си тръгнете... Живея наблизо..."

Човекът мънка, оглежда се безпомощно, притиснат от необяснимата ми настойчивост. Изглежда не по-малко смутен от мен. Нито отказва решително, нито тръгва. Обяснява ми, че трудно върви, единият крак го болял, миналата година го блъснала кола. „Добре, ще вземем такси", парирам веднага поредния му опит за измъкване. Като не може да намери друг аргумент, човекът колебливо, с пъшкане се изправя. Преди да тръгне с мен, за последен път ме поглежда изпитателно. Тези хора, забелязал съм, са като уличните кучета - целите са изтъкани от копнеж за доброта, но се страхуват от нея. Вижда се как искат да ти дадат цялото си доверие, но са адски подозрителни. Непрекъснато са нащрек, готови всеки миг да побегнат с подвита опашка.

Първото такси отказва да ни качи. „Ти луд ли си бе - облъхва ме през процепа на прозорчето шофьорът с вонята си на гнили зъби. - Я по-далеко от колата ми." Тогава ми хрумва за фирмените таксита пред автогарата. Тръгнахме с човека, вървяхме бавно и мълчахме. Той се влачеше едва-едва, леко накуцваше и се задъхваше. Помислих си да го попитам за името, но се отказах. Какво значение имаше името.

- А вие наистина извинявайте за одеве - казах в опит да наруша тягостното мълчание. - Минах край вас и не ви дадох нищо - поясних и в същия миг си дадох сметка за цялата нелепост на ситуацията, в която се бях вкарал.

- Повечето така правят - каза той. - Не можеш да им се сърдиш...

Шофьорът на първото чакащо такси също отказа да ни качи, и то за такова нищожно разстояние, но този път реших да бъда непреклонен. „Това е незаконно, нали знаеш - заявих му твърдо. - Виждам името ти на табелката и ако не тръгнеш веднага, ще се обадя знаеш къде." Разбира се, никъде не можех да се обадя, защото нямах с какво, но наглият тип зад волана не го знаеше, изпсува сочно, също като шофьор на такси, но нямаше какво да направи и включи двигателя. Предпочетох да се престоря, че не съм чул ругатнята, за нищо на света не бих се унизил да говоря с таксиметров шофьор повече от минимално необходимото.

- Не се притеснявайте - подхвърлих през рамо на моя спътник, който неловко се свиваше на задната седалка. - След три минути сме у дома. - И някак между другото попитах дали случайно не е работил някога като шофьор. Той не отговори, само продължително изпусна въздух в мрака. Сигурно вече съжаляваше, че ме е последвал.

Най-нагло изчаках таксиджията да ми отброи и последната стотинка от рестото и двамата с човека хлътнахме в тъмния вход. Асансьорът отново не работеше, така че трябваше да се качваме пеша. Квартирата ми беше на последния етаж, по-точно под самия покрив. Човекът се стъписа пред мрачното стълбище, изглеждаше по-скоро готов да зареже всичко. Личеше, че се страхува, сигурно си мислеше, че съм някакъв маниак, който иска да го убие. „Не се бойте - насърчих го, - само шест етажа са... Съжалявам, че е тъмно, сега ще извадя запалката." Светлината като че поуспокои човека и той тромаво се затътри нагоре след мен.

Отключих вратата и по най-тихия начин се вмъкнахме в кухнята. Не исках да будя жена ми, ако вече си беше легнала; или приятелката ми, или просто жената, с която от известно време живеех. Но едва бяхме влезли, и тя нахълта, сънена, с разрошена прическа и само по прашки и полупрозрачно потниче. Винаги ме усещаше; и винаги беше бясна. Очакваше да съм сам, но присъствието на непознатия човек изобщо не я смути; по-скоро това се оказа капката, която преля чашата.

- Не, не можеш вечно да ми погаждаш такива номера... - разкрещя ми се тя и сякаш изобщо не забелязваше човека, който неудобно се притулваше зад мен. - Изчезваш за седмица, не се обаждаш, нарочно отказваш да носиш телефоните, които ти купувам, а в един момент ми цъфваш посред нощ с някаква смърдяща отрепка... Не издържам! Не издържам повече, разбираш ли... - крещеше тя и бясно крачеше из тясната кухня.

- Иди си легни - ѝ казах, - не се дръж така пред човека. И наметни нещо, моля те...

Но тя продължаваше да вилнее, като в общи линии повтаряше все същото:

- Не се обаждаш, не споделяш нищо... просто грабваш раницата си и изчезваш, а аз трябва... Не, не мога повече, разбираш ли, не мога... Ще се махна...

- Добре - казвам.

- Още утре ще се махна!

- Добре, махни се.

- Още сега!

- Добре, махни се още сега. Не можеш да наричаш приятелите ми отрепки.

- Пфу, приятели!...

С гнуслива гримаса тя влиза в другата стая - онази, която с жалкия си стремеж към нормалност наричаше спалня - и през отворената врата виждам как демонстративно започва да хвърля дрехи в един куфар.

- Ти си непоправим, не мога да се надявам на нищо - продължава да звучи гласът ѝ. - Мислех си, че ако правя разни неща за теб... Че може да бъде различно...

Сигурно очакваше да я спра, но този път не я спирам и тя, след още малко излишен шум, наистина излиза с една неголяма чанта, като обещава утре да дойде за останалото.

Извиних се на човека за сцената, като добавих, че нищо особено не се е случило, че то все някога трябваше да се случи. През цялото време той ту се извиняваше за станалото, ту понечваше да си тръгне. Извадих от раницата голяма консерва боб със свинско и начената бутилка евтино вино. Попитах човека дали обича боб със свинско и той каза, че обича. Предложих му, докато аз приготвя вечерята, той да вземе един душ, отведох го в банята, обясних му как да използва счупения кран за топлата вода и му оставих чифт мои дрехи за след това. През цялото време полагах усилия да не прозвучи някакъв фалш във всичко, което казвах и вършех. И едва сдържах някакъв странен порив да падна на колене пред този непознат, да целуна ръката му и да поискам прошка - със същата сълзлива сантименталност както у Достоевски, само че без капчица религиозен патос, който е по-непоносим от всичко.

Докато водата в банята шурти, аз разгрявам консервата на котлона, после изсипвам съдържанието ѝ в две чинии, вадя от хладилника някаква майонеза и притурям на масата всички сладкиши, които жена ми е накупила - тя се храни твърде оскъдно, вегетарианка е и спазва някакви диети, но за сметка на това сладкишите са непреодолимата ѝ страст.

Когато човекът излиза от банята, всичко е готово. Така, изкъпан и в моите дрехи, той изглежда значително по-млад, а едноседмичната брада му придава дори леко артистичен вид. Струва ми се малко по-спокоен, но все така плах, готов всеки момент да се извини за всичко.

Докато се храним, почти не говорим. Той е твърде притеснен, аз също. А би трябвало аз да наруша мълчанието. Гледам лицето срещу себе си и онова необяснимо усещане в мен набъбва...

- Извинявайте, не искам да надничам в живота ви, но сигурен ли сте, че не сте работили някога като шофьор? На автобус?

- Защо? - избягва отговора той.

- Като момче живеех при баба си на село - казах. - Баща ми и майка ми бяха... Но това няма значение. Всъщност има.

И тогава едно дълго стаявано желание се отприщва. Искам да говоря. Цяла вечер това ме измъчва, още откакто мярнах лицето му в неоновия полумрак на гарата.

- Баща ми и майка ми - започвам - тях почти не ги познавах. Живеех при баба и дядо на село, те ме гледаха. Дядо по-малко, той беше суров, тежък човек, темерут... Сигурно по свой си начин ме е обичал, както и аз го обичах. Но баба - баба беше най-близкият ми човек на света. Когато умря, имах чувството, че светът е... че светът рухна или нещо такова... Знаете, на онази възраст всичко се врязва в съзнанието, неизличимо, за цял живот... Хората около теб, животните... Имахме една коза, която умря като човек. Дълго време умираше, дни наред; дядо я беше внесъл в стаята и там тя много дълго умираше от своята старост... Върху малко слама, струпана на пода. Подът беше гола пръст, без дюшеме, без черги... Но друго исках да ви разкажа.

Човекът ядеше бавно и с усилие, макар да беше много гладен, личеше си. Ръцете му трепереха. Понякога не улучваше устата си, беше се изцапал с жълтеникава мазнина.

- Веднъж бях много болен. След едно къпане в реката... или не, това май беше друг път. Сигурно ми се смесват спомените. Често боледувах, като всяко дете, предполагам. И тогава баба ме водеше в града. Винаги с един много ранен автобус и винаги след мъчителна безсънна нощ, през която аз се бях мятал в леглото с висока температура или се раздирах от кашлица, а баба седеше със сгърчено от грижа лице над мен и слагаше влажни кърпи на челото ми или разтриваше гърдите ми с мас, после пъхваше вестник под дрехите ми. Във вестника прокъсваше малки дупчици... Знаете ли го този номер? Интересно как изведнъж се сетих за това...

- С оцет - каза човекът. - Кърпата се навлажнява с оцет, за да свали температурата.

- Да, да, с оцет. Разни такива неща, в селото нямаше нито доктор, нито аптека. Унасях се в сън едва призори, и точно тогава лампата светваше и трябваше да се измъкна от топлото легло и да започна да се обличам, за да не изпуснем автобуса. Може би се е случвало десетки пъти, а може и само веднъж да е било, но се е врязало в паметта ми до най-малката подробност: студената стая с бели, скоро варосани стени, които я правеха още по-студена, цялата обляна в бяла, студена, много ярка светлина, която просто реже очите, няма как да се скрия от нея, колкото и да примижавам... Голата електрическа крушка, която виси на най-обикновен кабел от тавана... навън е още тъмно, прозорците са съвсем черни, в стаята е много студено, на мен адски ми се спи и съм безкрайно уморен, но баба ме отвива и започва да ме облича. В полусън я чувам да ми говори, че трябва да бързаме, защото рейсът няма да ни чака... Помня, че автобусът този път беше различен, по-малък от обикновено и изцяло бял. Съвсем ясно си го спомням, като всеки малчуган тогава се впечатлявах от тези неща. В един дълъг период, помня, рисувах само автобуси, непрекъснато ги рисувах; тогава колите бяха рядкост на село, други почти не виждах. Но никога преди това не бях виждал този особен бял автобус, нито пък след това някога го видях, макар че още много години живях на село и много пъти пътувахме с баба до града и обратно.

Човекът мълчаливо продължаваше да се храни, от време на време отпиваше от чашата с вино. Ядеше толкова бавно с треперещите си ръце, че при други обстоятелства сигурно бих се изнервил да го гледам. Аз почти не хапнах, смятах да прибутам чинията си към него, когато привърши своята.

- Ясно помня снега, електрическите отблясъци по него, които засилваха усещането за студ. Помня оня студен мирис на желязо, който ме лъхна при влизането в автобуса. Вътре беше тъмно и много студено, тук-там по седалките дремеха в мрака неясни фигури. Баба плати билета на кондуктора и ме положи да легна на най-предната седалка, зад шофьора. А на мен ми беше ужасно лошо, възприемах всичко като в полусън, зъзнех от студ и много ми се спеше. Непрестанно се унасях, но не можех да заспя. Баба приседна до главата ми и често слагаше ръка на челото ми, погалваше ме, но по-скоро проверяваше как е температурата ми. Болно ли е момчето, попита по едно време шофьорът през рамо. Беше забелязал. Баба каза, че съм много болен и че ме е повела на доктор, че цяла нощ съм се мятал в треска и така нататък. И тогава шофьорът спря автобуса, извади отнякъде една огромна и много мека шуба и сам ме уви в нея, внимателно я подпъхна от всички страни, така че отникъде да не прониква студ. Не знам дали споменах, но в автобуса беше адски студено. Никога няма да забравя особената миризма на тази шуба - някаква много топла, много човешка, нечистоплътна миризма на кисело, на човешко тяло. Изведнъж ми стана топло и много уютно.

Човекът най-сетне привършваше. Аз дискретно побутнах пълната си чиния към него.

- Лежах на седалката, чувах бученето на мотора някъде отдолу, гледах тъмното нощно небе в прозореца високо горе, пробягващите силуети на клони, милото бабино лице, надвесено над мен, самотните електрически светлини, които понякога пробягваха - и всичко ми беше толкова близко и уютно. И така, докато лежах в някакъв полуунес там, на седалката, изведнъж усетих, че съм щастлив. Че този свят, всичко, което ме заобикаля, е хубаво, че е създадено само за мен, само за да ме направи щастлив. Че има някакъв смисъл, много обикновен смисъл, но... достатъчен... Това исках да ви разкажа, това усещане за щастие - завърших. - Винаги е било в мен, чувствал съм, че е в мен, но не зная защо точно тази вечер се сетих за това...

Замълчах и дигнах поглед към човека. Той през цялото време ме беше слушал внимателно, хранейки се.

- Не - каза той, като отопваше с последния залък дъното на чинията си, - никога не съм бил шофьор на автобус.

31 август 2009
Виена

© Пламен Антов
=============================
© Електронно списание LiterNet, 18.01.2012, № 1 (146)