САМО ЕДНА МАЛКА СМЪРТ

(Пиеса)

Пламен Антов

web

- Всъщност понякога искам да те убия, знаеш ли?

- Да ме убиеш?

- Да, точно така. Както се храниш например. Заповядай.

- Какво имаме тази вечер? Вкусно изглежда. Агнешко?

- Агнешки котлет със специален сос и много подправки. Точно както го предпочиташ.

- Да, винаги съм обичал подправките. Макар че определено създават проблеми на чувствителния ми стомах.

- Това беше едно от първите неща, за които майка ти някога ме предупреди.

- Че обичам подправките?

- За чувствителния ти стомах. Къде ли си оставих проклетата запалка...

- Ти какво, пак ли няма да вечеряш?

- Не съм съвсем гладна.

- Толкова рядко вечеряме наистина заедно. Всеки път обявяваш, че не си гладна.

- Малко преди да си дойдеш, хапнах нещо. Изведнъж ми пригладня. Може би ще си взема после малко от сладкиша.

- Какво си приготвила за десерт?

- Шарлота.

- С какво?

- С малиново сладко.

- Обичам малиново сладко. Ти си чудестна жена... Не, нямам предвид само начина, по който се оправяш в кухнята; най-малко това. Искам да кажа, че все още си много красива жена. Мисля си, че би трябвало по-често да те извеждам някъде - на ресторант, на бар, на театър... Просто да излизаме заедно. Чувствам се истински щастлив, когато забелязвам как мъжете те оглеждат, как те разсъбличат с очи. Искаш ли да ти призная нещо? Понякога така се възбуждам, че едва се сдържам да не те отведа веднага в тоалетната.

- Тоалетната ли? Каква тоалетна?

- На ресторанта, на театъра, където и да е, няма значение. Някъде, където да мога да те любя. А защо искаш да ме убиеш?

- Моля?

- Преди малко каза, че искаш да ме убиеш. Защо?

- Може би това трябва да бъде някакъв друг разговор.

- Както искаш. (Пауза.) Виж, не искам да те обидя, но май не е достатъчно сурово. Мама винаги го приготвяше леко сурово. Вкусът на истинското месо трябва да бъде запазен, казваше тя; а истинското месо, това е суровото месо. Точно така казваше. Може би наистина трябваше да го оставиш малко по-сурово. Съвсем малко.

- Съжалявам.

- И така е вкусно. Бих казал дори, че така е по-вкусно. Но мама го приготвяше по-сурово. Много пушиш. Винаги докато аз вечерям, ти пушиш.

- Пречи ли ти димът?

- Просто седиш срещу мен, пушиш, наблюдаваш ме изпитателно и обикновено имаш някакъв странно замислен вид. За какво мислиш в момента?

- За толкова много неща. Трудно е да кажа.

- Кажи най-важното от тях.

- Е, добре. За смъртта.

- Смъртта?

- Винаги съм си представяла смъртта като нещо много красиво, нещо патетично и много нежно. Чудя се дали и твоята смърт би могла да изглежда по този начин. Защо мълчиш?

- Ами аз... просто ям.

- Представям си как изведнъж се задавяш, докато ядеш; някаква кост засяда в гърлото ти, както става по филмите. Нелепа случайност. Изведнъж започваш да хъркаш, да пръхтиш като кон, да пръскаш слюнки наоколо. Лицето ти почервенява, вратните ти жили се издуват до пръсване, очите ти сякаш всеки момент ще изскочат от орбитите си...

- Точно по този начин ли си представяш смъртта ми?

- Ръцете ти безпомощно започват да шават наоколо като пипала, да търсят опора, нещо, за което да се заловят, защото тялото ти вече се олюлява, тялото ти бавно, като в каданс, се накланя и миг преди да рухне, ръцете ти в последен, отчаян жест се вкопчват в покривката на масата и заедно с тялото ти върху пода се изсипват чинии, чаши, бутилката, тази ваза...

- Моля те, престани.

- Всичко това се изсипва отгоре ти и докато ти се гърчиш на килима, върху лицето ти се стича този мазен сос, стича се точно върху лицето ти, върху облещените ти очи...

- Прекаляваш.

- Отвратително е, нали?

- Да, отвратително е.

- Просто случайност, нелепа случайност. Винаги може да се случи.

- Да ти налея ли още малко вино? Струваш ми се напрегната.

- Не, не искам вино.

- Може би някаква музика? Нещо съвсем леко.

- Не искам музика. Искам да говоря.

- Чудесно. Аз пък обичам да слушам гласа ти. Обичам да наблюдавам лицето ти, докато говориш; да следя жестовете ти, начина, по който пушиш; начина, по който пъхваш пръсти в косата си и я премяташ ту наляво, ту надясно. Ти все още си много красива жена, знаеш ли?

- Да, сам ми го каза преди малко.

- Тялото ти е като на момиче.

- А нима това вече има някакво значение?

- Впрочем знаеш ли, че тялото беше първото нещо в теб, в което се влюбих.

- Много оригинално.

- Забелязах те още на перона, преди да се качиш във влака. Нямаше как да не те забележа с оная тясна червена рокля, която подчертаваше всяка гънка на тялото ти.

- Червена рокля ли? Никога не съм имала подобна рокля.

- Не, не, ти беше точно с онази ярка червена рокля, появи се като някакъв тропически цвят на онзи съвсем унил провинциален перон, сред всичките онези сиви, уморени хора, които се тълпяха около влака и бързаха да се качат, преди отново да е потеглил. Би ли ми подала солницата.

- Заповядай. Безсолен ли е?

- Не, не, съвсем не. Страхотен вкус наистина! В началото не се справяше така добре.

- В началото имах малко по-различни представи. Бях глупачка, разбира се. Но вече я преболедувах тая болест.

- Коя болест?

- Младостта. Младостта е болест, която всички трябва да преболедуваме. Като шарката. Лошото е, че понякога остават белези.

- Винаги съм смятал, че човек е склонен да преувеличава важността на този период от живота си. Особено ти.

- Просто имам нужда от това. Всички имаме нужда.

- Защо?

- За да можем да понесем онова, другото, което идва после.

- Да понесем?

- Добре, може би не точно "понесем", може би по-скоро да разберем; да разберем истински.

- Знаеш ли, опитвам се... бих искал да мога... някак да не надценявам миналото. Да се радвам, че то е вече приключило. Да съм щастлив, че нещата са точно такива, каквито са в момента. Аз... Ти...

- Това е невъзможно. Нещата никога не могат да бъдат само такива, каквито са. Винаги има още нещо. Миналото никога не си отива съвсем. Отзвучава дълго в нас, цял живот. Просто в един момент нещо се случва с нас, нещо, което необратимо променя нашето положение спрямо нещата, отношението ни към тях, начина, по който ги виждаме и по който те съществуват в нас. Един ден се събудих и разбрах, че вече съм възрастен човек. Това беше някакъв жесток стрес, най-объркващият миг в живота ми.

- Какво означава да си възрастен?

- Не зная. Може би да се примириш.

- С какво?

- С всичко. Да решиш, че няма смисъл да променяш света. Че вече е твърде късно за това... Проклета запалка! Понякога просто отказва. (Усилено щракане.)

- Трябва ли да палиш нова цигара?

- Огънчето. Може ли огънчето? Изгубих си запалката.

- Моля?

- Така ти казах тогава, във влака, не си ли спомняш. Разбира се, изобщо не си бях изгубила запалката, тя си беше в джоба на джинсите ми, но ми трябваше някакъв повод да те заговоря. Вярно, най-баналният, но за друго не се сетих в момента. Бях някаква вятърничава хлапачка на 18. А ти изглеждаше толкова зрял и силен, през цялото време стоеше отвън в коридора и пушеше с онази нехайност на жестовете, която винаги ме е впечатлявала у мъжете. Имам предвид онези, примитивните, истинските мъже - шофьорите на камиони, циганите, музикантите, убийците...

- Пушех ли? Не си спомням някога да съм пушел.

- През цялото време стоеше отвън пред отворения прозорец и пушеше, а вятърът развяваше косата ти. Имаше дълга коса и най-абсурдното в цялата история е, че тогава наистина си помислих, че си музикант. В рок група. Следях ръцете ти. Имаше много красиви ръце - някак нежни, с издължени пръсти, и в същото време излъчващи сила. Може би онези дебели вени, които ясно прозираха под кожата...

- Но това е забавно. Не предполагах, че обръщаш внимание на такива неща.

- Да, точно така е. Наистина ръцете са първото нещо, което забелязвам у хората. Веднага обиквам или намразвам ръцете им.

- Никога не си ми го казвала.

- Казвала съм ти го.

- Не, не си.

- Казвала съм ти го, още тогава ти казах, че харесвам ръцете ти. Още същата вечер.

- Господи, но това е наистина смешно. Сега си го спомних.

- Кое?

- Странно е как до този момент не се бях сетил за това, а сега, когато ти заговори за моите ръце, изведнъж изплува в паметта ми.

- Какво?

- Ноздрите ти.

- Ноздрите ми?

- Да, ноздрите ти. Твоите поразителни ноздри.

- Поразителни? Що за дума пък е това?

- Докато поднасях огънчето към лицето ти, си помислих, че е крайно неприлично една млада дама да има такива чувствени, почти животински ноздри. Тази мисъл ме обсеби. И после, през цялото време, докато ти стоеше до мен пред прозореца и пушеше, аз непрестанно хвърлях погледи към добре очертания ти профил. Просто не можех да се примиря с тези ноздри. Бяха странно големи и чувствени. Нали не ти е неприятно това?

- Не, интересно ми е.

- Дори не забелязвах лицето ти, единственото, което съществуваше за мен, бяха тези странни ноздри; начинът, по който издухваше дима.

- Пушех бавно. Нарочно пушех бавно и се надявах да ме попиташ нещо.

- Не те ли попитах?

- Не, нищо не ме мопита.

- Ти допуши цигарата, изхвърли фаса през прозореца, постоя още миг-два, а после тръгна към тоалетната. Чух токчетата ти. Сега вече можех спокойно да те огледам, докато се отдалечаваше към края на вагона. Вървеше бавно, несигурно, с разкрачени нозе, за да пазиш равновесие при люлеенето на влака, а под тясната ти рокля се очертаваха ръбчетата на бикините ти.

- Не бях с рокля. Бях с джинси. И бях сигурна, че няма да пропуснеш да ме огледаш от горе до долу. Вървях бавно, за да ти дам тази възможност.

- Но аз вече го бях направил. Още там, на перона. Докато те гледах как мъкнеш онази голяма чанта, си помислих, че би било чудесно да се качиш точно в моя вагон. Тъкмо си го помислих, и ти го направи.

- Не съм мъкнела голяма чанта. Знаеш, че мразя това. Мразя да пътувам с много багаж.

- Беше огромна синя чанта с бял надпис. Беше толкова голяма, че едва се промъкваше с нея през тесния коридор и непрекъснато се извиняваше на хората.

- Не е вярно.

- Някаква жена ти направи забележка, че си я настъпила. Ти се смути.

- Не е вярно.

- Знаеш ги онези неприятни дебели личности. Ту им горещо, ту отнякъде им духа, ту им пречи цигареният дим. Докато те гледах с онази огромна чанта, изпитах някакво необяснимо съжаление към теб, страшно исках да ти помогна.

- Защо не го направи?

- Направих го. В моето купе имаше свободно място, аз взех чантата и я качих върху багажника.

- Измисляш си.

- Не, защо да си измислям.

- Аз вече бях в купето, когато ти се появи в коридора. Дори не бях забелязала кога си се появил, просто в един момент вдигнах поглед от книгата и те видях. Беше застанал отвън пред отворения прозорец и пушеше, а вятърът развяваше косата ти.

- Аз не пушех и ти не четеше книга. Решаваше кръстословица.

- Не е вярно, предстоеше ми изпит.

- Ни, ти решаваше кръстословица.

- Знаеш, че мразя да решавам кръстословици. Скучно ми е. Обикновено нищо не успявам да реша. Освен папагалите.

- Може би затова непрестанно се съветнаше с приятелката си.

- Приятелка ли? Нямаше никаква приятелка.

- Напротив, имаше. Дори в началото точно тя привлече вниманието ми, съвсем за кратко. Имаше големи сочни устни.

- Измисляш си. Нарочно си измисляш, за да ме уязвиш. И ако искаш да знаеш, се гордея, че устните ми не са големи и... как беше - сочни. Бях сама и бях потънала в учебника си, когато ти се появи в коридора. И тогава се влюбих в ръцете ти. Имаше толкова красиви вени, че в първия момент реших, че се дрогираш, и това, признавам си, ми се стори страшно възбуждащо.

- Това е най-голямата смешка, която съм чувал.

- Да, миналото ни наистина е поредица от смешки. Изобщо - весела история. Сега... сега, разбира се, просто искам да те убия.

- Странен начин да се шегуваш.

- Не се шегувам. Смешките отдавна свършиха.

- Сигурна ли си, че не искаш малко вино?

- Не. Но ще си взема една бира.

- Добре.

- Не, не искам бира.

- Както искаш...

- Харесва ли ти наистина?

- Какво?

- Агнешкото.

- О, да. Бих казал дори, че този път вкусът е малко по-различен. Твоите агнешки котлети никога нямат един и същи вкус и това е едно от нещата, заради които те обичам. Шегувам се, разбира се.

- Просто мразя повторенията. Експериментирам - със соса, с подправките. Готварската рецепта е като музикална партитура - тя никога не трябва да бъде изпълнявана два пъти по един и същ начин. Иначе става досадно.

- Но ти наистина нищо не хапваш. Само пушиш.

- Мразя агнешкото. Повдига ми се от него.

- Толкова рядко вечеряме заедно двамата.

- Достатъчно ми е да те гледам как се храниш. Това засилва отвращението.

- Отвращение от какво?

- От всичко.

- Винаги ми е била непонятна тази твоя страст да култивираш собственото си страдание. Понякога стигаш до маниакалност.

- А нима правим нещо друго, освен да измисляме собствения си живот, да се вманиачаваме в тази измислица, която ни се струва нещо толкова важно.

- Не обичам, когато ми говориш по този начин. Като във филмите. И изобщо, не желая да продължавам подобен разговор. (Пауза.) След като човек цял ден е бил толкова напрегнат, онова, от което има нужда, когато се прибере вкъщи, е малко нежност, разбираш ли, само малко нежност, може би малко разбиране, един глупав разговор, знаеш: "Как мина денят, скъпи?", "Нищо особено, скъпа, обичайните неща. А твоят?"... Впрочем какво стана с оная твоя колежка, която неочаквано забременяла? Реши ли какво ще направи с детето? Мисля, че отдавна тези неща не трябва да се приемат патетично... Мила! Какво искаш да кажеш с този поглед?

- Вилицата.

- Моля?

- Вилицата, която държиш.

- Вилицата ли? А, да, красива вещ. С тези дълги зъбци. И най-важното, много е удобна; може би заради дизайна на дръжката. Помниш ли, някой ни подари този комплект прибори на сватбата. Беше много красиво опакован, а вътре никаква картичка. Толкова години минаха оттогава.

- Красива вещ, да. Знаеш ли колко пъти съм стояла зад гърба ти, стиснала в ръка тази красива, удобна вещ. И все не можех да намеря сили да замахна.

- Сили да... какво?

- Представях си как го правя, почти усещах как шиповете потъват в шията ти, точно зад дясното ухо, в онази ямичка, която някога толкова обичах да целувам, спомняш ли си?

- Да, спомням си.

- Отмятах косите ти и те целувах. Много нежно, едва-едва докосвах кожата ти с устни.

- Липсва ми това, липсва ми.

- Когато дъвчеш, тя се издува с някаква ужасна ритмичност, знаеш ли? Като някакъв цирей набъбва. Като дишаща медуза. В такт с движението на долната ти челюст.

- Неприятно ми е да говориш така, докато се храня.

- Мразя също начина, по който мърдат ушите ти, когато дъвчеш. И тази съсредоточеност върху лицето ти.

- Мърдат ли? Не знаех, че мърдат.

- Няколко пъти стигах почти до край. Ставах, отивах до шкафчето, уж да оставя чашата си или нещо подобно, и докато ти ми разказваш за онова поредно "нищо особено, скъпа", което ти се е случило през деня, аз отварях тихо чекмеджето, изваждах една от тях и дълго я премятах между пръстите си, разхождайки се зад гърба ти, разкъсвана от отвращение и нерешителност. Но след това винаги я връщах обратно в чекмеджето, сядах в този фотьойл срещу теб, наблюдавах те как се храниш и мълчех. Или отговарях на поредния ти безсмислен въпрос. Или сама те питах нещо безсмислено. И така, вечер след вечер. Уморени от поредния ден. Уморени от себе си. Уморени.

- Защо? Защо искаш да го направиш?

- Не зная... Може би защото...

- Защото?

- Знаеш ли, веднъж попаднах на твой албум с детските ти снимки. Докато бършех прахта. Може би някога съм го разглеждала, но бях забравила за него. Разлистих го. Беше ужасно.

- Кое беше ужасно?

- Детските ти снимки. Онези чисти очи. Пръстите ти.

- Винаги са ми казвали, че съм хубаво дете. Може да не повярваш, но бях много добър математик, а за известно време наистина свирих на виолончело. Мама беше страшно амбициозна.

- Успяла е.

- Какво?

- Да те превърне в съвършен егоист.

- Тази реплика вече съм я чувал.

- Да те превърне в съвършен егоист. Да, да, в съвършен егоист.

- Спомняш ли си, случи се при първата ни среща; искам да кажа първата ни истинска среща. Бях ти купил цветя. Всъщност бях един ужасно непохватен и старомоден хлапак. Вървяхме по улицата и си говорехме и аз бях много горд, защото бях с най-хубавото момиче; бях щастлив, превъзбуден, вдъхновен. Разказвах ти нещо за детството си, съвсем искрено. На никого преди това не бях говорил по такъв начин, не бях разкривал така душата си. А кой знае защо тогава изведнъж бях почувствал нужда да разкрия душата си пред теб, да се оставя в нечии ръце, да бъда съвсем слаб, уязвим, беззащитен... И точно тогава дойде онази твоя реплика - "Ти си съвършен егоист". Точно това бяха думите ти - "Ти си съвършен егоист". Прекъсна ме по най-ужасен начин, по средата на изречението. Точно когато бях най-уязвим. В първия момент дори не разбрах думите ти. Трябваше ми много, много време, докато смисълът проникне в съзнанието ми.

- Съжалявам. Наистина съжалявам, че съм го казала. Тогава.

- После, когато се опомних, побързах да заговоря за друго, за да не се издам. За нещо незначително. Престорих се, че не съм чул или не съм обърнал внимание на думите ти. А по-късно, когато останах сам, плаках.

- Добре де, казах вече, че съжалявам. Какво искаш повече да направя? Не мога да върна времето, нали?

- Да, не можеш.

- Не мога да бъда добра. Не искам. Не мога и да се чувствам виновна за нещо, което се е случило толкова отдавна. Толкова отдавна, че сякаш не съм била аз, не си бил ти. Че сякаш се е случило с други, които не познаваме.

- Всъщност... (Пауза.) Защо не престанеш да си играеш с хляба. Изнервяш ме с тези непрестанни жестове.

- Какво всъщност?

- Всъщност... това беше номер. Нищо не се е случило. Изобщо не съм плакал тогава.

- Какво искаш да кажеш?

- Измислих си всичко.

- Мразя те.

- Да, измислих си цялата тази история. Току-що.

- Мразя те. Винаги си искал хората да те съжаляват. Да се чувстват по някакъв начин виновни... Имаш ли представа къде си оставиех запалката? Вечно я захвърлям някъде.

- Защо не провериш в джоба на ризата си. Не този, левия.

- Да, ето я. Благодаря ти.

- Трябва ли наистена толкова много да пушиш? Здравето...

- Ето това е най-непоносимото.

- Кое?

- Това, че той (силно подчертан акцент върху "той") няма никакви пороци. Край на цитата. Край на живота... Знаеш ли какво си мечтая понякога? Да си инвалид. Болен... Болен от някаква неизлечима болест - тогава всичко би било някак по-различно, по-поносимо. Да имаш наистина нужда от мен, да бърша лигите, които се стичат по брадата ти, да ти изнасям подлогите...

- Моля те, трябва ли да говориш такива неща, докато се храня.

- Или да си алкохолик, един жалък, гнусен алкохолик. Понякога си мечтая за някакъв внезапен срив в проклетата ти кариера, представям си как се прибираш с изкривено лице, залитащ, с мътни безпомощни очи, с рана върху лицето - може би си паднал някъде на улицата, ризата ти е разкопчана и изхлузена от панталона. Дъхащ на алкохол и може би хленчещ... Но ден след ден това все не се случва.

- Но това би било отвратително. Неестетично.

- А, да, естетиката. Как ли не се сетих за нея.

- Винаги съм мислел, че ти е приятно да имаш преуспяващ съпруг, интелигентен, все още добре изглеждащ.

- Странно защо всички смятат така. Когато спомена, че си дебел и отпуснат, всички възприемат думите ми като особен вид остроумие.

- Но аз не съм дебел и отпуснат.

- Какво ли биха казали, ако можеха да присъстват на тази гледка, да наблюдават това ритмично пулсиране на вратните ти жили в такт с долната челюст. Мърдането на ушите ти. Тази агнешка мазнина по устните ти. Питам се, как ли говориш на нещастните си студенти за поезия...

- Това е жестоко.

- Да, жестоко е.

- Това, което говориш, е жестоко.

- Да.

- Това е омраза.

- Сигурно така изглежда. Но всъщност не зная. Понякога наистина не зная. Опитвам се да го нарека с различни имена, но всяко име назовава само част от него.

- Изобщо не мога да разбера какво искаш.

- Какво искам? Може би нещо... Нещо, което да се случи в живота ни. Дълго време смятах, че имаш любовница, че се натискаш с асистентката си. Или с най-добрата ми приятелка. Зная, че приятелките ми си падат по теб. Разбира се, че редовно обсъждаме мъжете си, когато се съберем на кафе. Поне половината от тях с удоволствие биха ти се пуснали, някои може би вече са се опитали да го направят.

- Това ли искаш - да ти изневерявам с приятелките ти? Това ли искаш наистина?

- Дълго време мислех, че го правиш. И странно, това ме правеше щастлива. Знаеш ли с какво удоволствие, или по-скоро с каква надежда подслушвах телефонните ти разговори, проверявах тайно пепелника в колата ти. Разбира се, търсех фасове със следи от червило по тях. Душех яките на ризите ти вечер, след като заспиш...

- Лудост!

- Да, правех го с тайната надежда да открия някаква следа, доказателство за някакъв двойствен твой живот - че ме мамиш.

- Търсила си основание на омразата си... Но това е лудост.

- Да, може би. Или не; по-скоро обратното. Търсех основание да не те мразя. И колкото по-дълго не откривах никаква следа, толкова повече ми се струваше, че се изпълвам с някакво уважение към теб: значи той съумява да бъде дискретен, като истински джентълмен, не се оставя да бъде спипан като последния мухльо.

- Това е една много странна логика, признавам.

- А после всичко се оказа съвсем просто. Не съществуваше никаква любовница. Никога не е съществувала.

- Винаги съм ти казвал, че си единствената жена в живота ми.

- Разбира се.

- Казваш го с ирония.

- Разбира се.

- Не проумявам какво е странното тук. Животът с теб ми е достатъчен. Сексът с теб.

- А, да, сексът. Всеки път още преди да е заглъхнал оргазмът ми, аз вече се изпълвах с омерзение към собственото си тяло; после скачах и се втурвах към банята, за да измия онази гадна лигава част от теб, която лепне по бедрата ми. И дълго се триех със сапуна, изплаквах се, после отново се триех и пак се изплаквах - и така, докато вече бях сигурна, че там, в спалнята, ти си станал от леглото и си се загърнал в халата си.

- Мила, ти си особено нервна тази вечер. Може би гледаш твърде много телевизия. Какво ще кажеш за една седмица в планината? Или за едно бебе?

- Защо нещата за теб са винаги толкова прости! И защо вечеряш винаги толкова бавно?

- Аз не просто вечерям, аз си почивам. Отпускам се след напрегнатия ден. Приятно ми е да бъда тук и да си бъбря с теб. Впрочем приключих. Беше наистина вкусно, благодаря ти. Ще ми подадеш ли десерта.

- Разбира се... Заповядай.

- Малинов сладкиш, чудесно! Това се нарича достоен начин да приключиш един напрегнат и успешен ден. Имах днес много важна среща с издателя си. С каквито и достойнства да е този човек, той наистина си остава един дребен хитрец. Измъчи ме, но успях да го притисна и да го принудя да приеме моите условия. Всеки си има своите слаби места. Както и да е, подписахме договора. Но не мисля, че това ти е особено интересно... Тази вилица... Случайно ли си играеш с нея?

- Имаше моменти, когато ми се струваше, че съм напълно готова. Стоях зад гърба ти, стисках я в ръка, а онова пулсиращо нещо зад ухото ти сякаш ме хипнотизираше. Чувствах как дръжката се изпотява в дланта ми... Значи подписахте договора?

- Това са само фантазии. Това с вилицата.

- Това са спомени.

- Не, спомените са неща, които са се случили наистина. Които са част от живота ни. Нашият живот - това са общите ни спомени, онези общи места в пъзела, които в крайна сметка ни помагат да подредим картинката. Общата картинка.

- Не, ние не можем да подредим тази картинка. Само се заблуждаваме, че го правим. А всъщност непрестанно разпиляваме късчетата.

- Звучи студено.

- Студено е.

- Звучи много студено.

- Така е, да.

- Но мила, ние наистина обитаваме един общ свят, част сме от една картинка. Само за миг си помисли, че това е така. Толкова ли е трудно? Толкова ли е невъзможно да е така?

- Невъзможно е... Не зная. Може би си прав. Понякога звучиш съвсем човешки. Почти човешки.

- Така е, част сме от тази обща картинка. И понеже сме част от нея, трудно можем да я видим цялата, да проумеем самия този факт. Но трябва да се опитаме да го направим. Непременно трябва да се опитаме да го направим, да се издигнем нагоре, за да можем да я видим. Докато още можем да го направим, докато не е станало прекалено късно.

- Прав си, прав си, да. Нашият живот - това са общите ни спомени, няма друго... Няма друго.

- Нали каза, че ще си хапнеш поне сладкиш. Защо не опиташ, наистина е чудесен.

- Току-що си спомних онази стара история.

- Коя история?

- Онази история, в дъжда. Не се ли сещаш?

- Коя история, мила?

- Онази. В дъжда. Беше някаква студентска бригада или нещо подобно. Седяхме под един навес върху купчина щайги и разпивахме, както обикновено след работа. Бяхме си напалили огън. Имаше китара и някой блъскаше по нея, някой пееше... Изобщо, спомняш си, нали?

- Не, не си спомням.

- И тогава изведнъж се появи онова момче, изникна сякаш от дъжда. Беше високо, с дълга мокра коса, която се спускаше по раменете му. Рядка русолява брада покриваше лицето му, а под разкопчаната риза се виждаха хлътналите му гърди. Водеше за ръка дете - едно момченце на 5 или 6 годинки, с много голяма, уродливо голяма за ръста му глава и големи черни очи, направо огромни. Двамата бавно се отделиха от дъжда и влязоха под навеса. Той привлече вниманието на всички с внезапното си появяване. Момичетата веднага бяха заинтригувани, момчетата, разбира се, го приеха с малка неприязън, като натрапник. Пазеха си територията. Знаеш ги тези момчешки неща. Той поиска само да се постоплят на огъня, докато престанел дъждът; после щели да си тръгнат. Спомняш си, нали?

- Не.

- Разбира се, не можеха да им откажат. Те имаха толкова жалък вид; малкото момче през цялото време не пророни нито дума, само гледаше с огромните си очи и сякаш дори не мигаше. По-голямото също мълчеше; седеше до огъня, прострял мокрото си яке над пламъците, и мълчеше. От време на време глуха кашлица раздираше гърдите му. Дълго седеше така до огъня и мълчеше, само понякога отпиваше от бутилката, която му подаваха. Ако някой го попиташе нещо, отговаряше кратко и неопределено. Изглеждаше толкова самотен и тъжен, там, приклекнал до огъня, заедно с онова дете. Кашляше, очите му излъчваха особена трескавост. През цялата вечер аз не мръднах от мястото си, седях на някаква счупена щайга в ъгъла на бараката и не отделях очи от него. Не, той съвсем не беше красив, имаше прекалено остри, някак първични черти на лицето, косата му беше рядка и сякаш избеляла, сплъстена. Но ти, разбира се, не си спомняш нищо...

- Не. И изобщо...

- Слушай по-нататък. Всъщност по-нататък е ясно. Купонът все повече се развихряше, врявата ставаше все по-голяма. През цялото време седях в ъгъла и го наблюдавах. Така ми се искаше да стана от мястото си, да приклекна до него, да докосна мократа му коса, но той беше така погълнат от странната си тъга...

- Защо ми разказваш всичко това?

- Опитвам се да ти припомня нещо.

- Но това са твои спомени, не мои.

- Няколко пъти си казвах, че ей сега ще стана и ще отида до огъня, уж да се посгрея, ще приседна, ще го попитам за името, ей така, уж съвсем случайно, небрежно... Но се страхувах.

- Страхуваше се от онова момче?

- Да. То седеше там, до огъня, вглъбено в себе си, толкова далече от мен. Струваше ми се, че никога не бих могла да го доближа. Да намеря сили в себе си, за да напусна ъгъла, да извървя онези няколко крачки...

- И какво стана след това?

- Какво стана ли? Нима не си спомняш какво стана?

- Как бих могъл да си спомням твоите спомени?

- Но това е ужасно.

- Кое е ужасно?

- Това е ужасно. Нима не разбираш колко е ужасно това?

- Ще ми разкажеш ли какво се случи по-нататък?

- Добре. Изведнъж открих, че не съм единствената, която се интересува от него. Забелязах, че онази безмозъчна кукла, която всички смятаха за красавицата на курса, предприема рутинните си атаки. Седна до него, започна да му обяснява нещо, ръкомахаше, усмихваше се и изглежда, че изобщо не ѝ пукаше от неговата отдалеченост от всичко това. Беше леко пияна; докато говореше и жестикулираше, понякога политаше и свойски вкопчваше ръка в рамото му. Или може би се преструваше. Късата ѝ рокля се бе запретнала почти до корема, виждаха се бикините ѝ. Беше гадно, тя се опитваше да флиртува по своя си примитивен начин, както би направила с всеки мъж.

- А той?

- Той ли? Всъщност пламъците на огъня сякаш му бяха по-интересни от разголените ѝ бедра... После се случи онова.

- Кое?

- Ти не си спомняш, разбира се. Всред цялата врява внезапно зазвуча онази странна песен, която не мога да забравя. Винаги, когато си спомня, настръхвам цялата. Той бе взел китарата. Всички се умълчаха още при първите акорди. Непреставащият ръмеж на дъжда и пращенето на огъня - това беше единственият шум. Китарата бе страшно разстроена, а гласът му - твърде тих, неуверен, трептящ, но сякаш точно това придаваше на песента онази възхитителна искреност... тъгата... Усетих как една сълза се хлъзна по бузата ми, но не исках да вдигна ръка, за да я изтрия, страхувах се, че всяко движение, всяко потрепване на въздуха може да разруши магията... Изобщо не помня думите на песента. Помня очите му, отблясъците от огъня в тях, помня кичура, който бе паднал върху лицето му, а той не искаше да го отметне настрана, движението на тънките му устни, помня адамовата ябълка на шията му, покрита с рядка русолява брада, дългите пръсти, които една докосваха струните... Тази песен така се сливаше с цялата му фигура, с особената озареност на очите му, с дъжда. Дори русата кукла срещу него се бе умълчала, явно по някакъв свой си начин и тя докосната от нещо. А когато последният акорд отзвуча бавно, сякаш се сля с ромона на дъжда, просто вдигнах ръка и избърсах онази сълза.

- А после? Как завърши всичко това?

- Трябва ли нещата винаги да завършват, това ли е най-важното? Защо винаги държиш нещата да бъдат завършени... Не разбираш ли, че това ги убива...

- Всички неща завършват по някакъв начин. Независимо дали това ни харесва, или не.

- Всъщност няма после. Той остави китарата, изправи се и си тръгна. Дъждът и нощта го погълнаха толкова бързо.

- А детето?

- Какво дете?

- Каза, че с него имало дете. С голяма глава и големи немигащи очи.

- Така ли съм казала. Не зная... Не помня.

- Не се ли опита да го настигнеш?

- Не, не можех. Не можех да помръдна. Пък и нямаше смисъл. По-хубаво, по-истинско не можеше да стане. (Пали цигара.) Жалко.

- Жалко за какво?

- Жалко, че не си спомняш нищо.

- А трябва ли да си спомням? Бих ли могъл да си спомням някакъв твой толкова отдавнашен спомен...

- Но това беше ти. Онова момче, в дъжда, беше ти.

- Не, не съм бил аз. Не съм.

- Ти беше. Онова момче беше ти. Не разбираш ли?

- Не, не съм бил аз.

- Ти беше. Нашата първа среща.

- Много добре знаеш, че се срещнахме във влака.

- Господи, защо е толкова трудно да имаме общи спомени с другите!

- Защото това не е истина. Ти си измисляш. Постоянно си измисляш разни неща. Измисляш живота си. Измисляш и мен.

- Искам да те убия, знаеш ли.

- Защо? Защото не искам да вляза в измислицата ти?

- Това не е измислица.

- Е, добре. Мога и да вляза. Аз наистина бях онова момче. Сега изведнъж си спомних. И знаеш ли какво се случи, когато си тръгнах. Докато ти седеше там, в ъгъла на бараката, и избърсваше сълзата си. Знаеш ли какво се случи? Знаеш ли?

- Не, не зная. Какво се случи?

- Ще ти кажа. Оная руса кукла с голите крака стана и тръгна след мен. Настигна ме отвън, в тъмното, под дъжда... Нищо не ми каза, просто увисна на врата ми и вкопчи устни в моите.

- Лъжеш.

- Не, не лъжа. Имаше много хубави устни - гъвкави, топли, влажни... Събори ме на земята и после дълго се чукахме там, в тъмното, под дъжда...

- Лъжеш! Моля те, престани...

- Не, няма да престана. Не и преди да си чула всичко. Не и преди да съм ти разказал колко хубаво беше. Дъждът валеше върху преплетените ни тела, тревата под нас беше хлъзгава и студена, но телата ни бяха топли - нейното тяло и моето...

- Млъкни! Моля те, млъкни!... Това не е истина!

- Това е самата истина и ти трябва да я чуеш.

- Мразя те! Искам да те убия... Мразя те... Това си беше мой спомен...

- Не, това е наш спомен. Общ. Едно от онези общи места в объркания пъзел на живота ни, които ни помагат да го подредим.

- Не е вярно!

- Така е.

- Не! Не е!... Ти нарочно искаш да разрушиш всичко. Мразя те... Това беше най-хубавият ми спомен... А сега ти ми го отне.

- Да, добре, добре, извинявай...

- Искам да те убия.

- Успокой се, моля те, успокой се!

- Ти си мъртъв... мъртъв...

- Добре, съжалявам, само се успокой!

- Но аз съм спокойна... Да, ето, вече съм спокойна. Но ти си мъртъв, не разбираш ли, ти си мъртъв. Вече е късно.

- Да, да, добре.

- Не разбираш ли, че ти говоря съвсем сериозно. Вече съм напълно спокойна и говоря сериозно. Ти си мъртъв.

- Какво искаш да кажеш?

- Ти си мъртъв, да; само че още не го знаеш. Както онзи смъртно ранен глиган. С няколко дупки по тялото си, замаян, озверял, той тича през гората, мачка тревите, чупи младите дървета, грухти, залита... Той иска да избяга, мисли си, че е избягал, но не знае, че вече е мъртъв, защото кръвта му бавно, но сигурно изтича, защото червата му се влачат след него, а някъде отзад по кървавата диря препускат кучетата. Дали са още далеч назад или пък съвсем близо - това няма никакво значение. Той вече е мъртъв. Само че не го знае.

- Нека приключим този разговор, мила. Нека не завършваме и тази вечер по все същия начин. Всичко започна толкова хубаво... Спомените... Лицето ти, гласът ти... След като цял ден, цял един ужасно дълъг и напрегнат ден съм очаквал този момент, когато най-сетне ще останем сами... двамата... Вечерята, приготвена от теб... Този прекрасен малинов сладкиш...

- Хареса ти, така ли?

- О, да, разбира се. Чудесен е.

- Имам предвид котлета.

- Да, и той. Беше изключително крехък; и с този нов нюанс във вкуса. Ти винаги умееш да го направиш различно.

- Гъбите.

- Да, може би точно гъбеният сос му придаваше този вкус.

- Бяха отровни.

- (След продължителна пауза.) Шегуваш се.

- Не, не се шегувам. Бяха отровни. Изключително отровни. Ти си прав, че с вилицата би било твърде... как беше... неестетично. Кръв и така нататък.

- Измисляш си. Това е просто поредната ти измислица.

- Действат безотказно, макар и с известно закъснение. Двайсет и четири часа глиганът не знае, че е мъртъв, той бяга из гората, мачка всичко по пътя си и си мисли, че всичко си е както обикновено, че светът си е същият. Но светът не е същият, изобщо не е същият. Защото него вече го няма там, в света.

- Мила, ти се шегуваш, нали? Кажи, че се шегуваш. Вече не е забавно.

- Той е мъртъв, съвършено мъртъв. Само че не го знае.

- Господи! Ти наистина би могла да го направиш...

- Но аз го направих, скъпи. Цяла вечер се опитвам да ти го кажа.

- Господи!

- Какво ти е, ти пребледня. Нима се страхуваш? Ще видиш, че всичко е далеч по-просто, без кръв, без петна по килима. Естетика.

- Мляко! Мисля, че имаше в хладилника литър прясно мляко; подай ми го бързо! Моля те! Ви ми се свят...

- Какво! Нима толкова скоро! Не е възможно, казаха ми, че първите симптоми се появяват доста по-късно, когато вече не може да се направи нищо.

- Винаги съм имал прекалено чувствителен стомах.

- Зная. Това е най-чувствителната част от теб.

- Моля те, не ми е до шеги... Подай ми бързо млякото и позвъни в "Спешна помощ"...

- Жалък страхливец! Опитай се поне веднъж в живота си да се държиш като истински мъж! Не разбираш ли, че това е последният ти шанс. Няма да имаш друг.

- Вие... вие ми се свят...

- Само една смърт, една малка смърт, която да завърши нещата. Проста формалност... Всъщност това вече се е случило. Отдавна се е случило, не разбираш ли, глиганът отдавна е мъртъв, не разбираш ли, отдавна е мъртъв... Но какво ти става, ти наистина изглеждаш зле!

- Лошо ми е... Много ми е лошо...

- Боже мой, целият трепериш! И си съвсем блед...

- Студено ми е...

- Но това беше само една шега. Не разбираш ли, аз се пошегувах! Съвземи се! Какво ти става наистина! Целият си вир-вода... О, не! Не можеш да ме излъжеш. Мръсен гадняр, ти се преструваш, нали? Кажи, че се преструваш... Искаш да ме изплашиш... Моля те, кажи ми истината, толкова е жестоко да ме измъчваш по този начин, изобщо не е смешно. Разбра ли, изобщо не е смешно вече! Кажи, че се шегуваш, кажи, мръсен, подъл гадняр, кажи, че се шегуваш...

- Шегувам се... раз... разбира се... Ше... шегувам се...

Контекст и визия

1. Действието се развива в семейната трапезария по време на вечеря. Той и тя са интелигентно и симпатично наглед семейство на възраст около 35 години. Той току-що се е прибрал у дома, облечен е със сив панталон от костюм, без сако, по риза; ръкавите е навил леко, за да не му пречат по време на действието, или ги навива в началото на самото действие; все още е с вратовръзка, макар и с поразхлабен възел. Тя е облечена по-неглиже от съпруга си, по домашному - удобно, но красиво, например с джинси и карирана риза.

2. При поставянето на пиесата е особено важно да се постигне усещане за смътна неопределеност, за изплъзване. Спектакълът трябва да трепти на ръба между реалността и абсурда; отделните ситуации и реплики трябва да звучат едновременно по двата начина, така че зрителят да се чувства непрестанно объркан в опитите си да определи дали нещата, които двамата герои си припомнят, са се случили в действителност или се съчиняват в момента; дали ситуациите, които се разиграват пред погледа му, са автентични, или той е свидетел на една абсурдна игра, на едно интелигентно, сложно и без съмнение жестоко взаимно надхитряне. За зрителя трябва да остане загадка дали смъртта в края на пиесата е истинска или виртуозно изиграна.

3. Героите седят един срещу друг на дълга трапезна маса, така че да се чувства, макар и не натрапливо, празното пространство между тях. В началото на диалога тя му поднася порцеланова чиния с вечерята, прибори (нож и вилица; вилицата е с остри, дълги и леко извити шипове); пред него върху масата има още салфетка, солница, няколко филии хляб, а също и бутилка червено вино, от която той няколко пъти, докато се храни, си долива в чашата и пие; от време на време попива ъгълчетата на устните си със салфетка. По време на целия спектакъл той се храни, жестовете му са бавни, уравновесени, методични, с известна елегантност: отрязването на късчето месо с ножа, набождането му с вилицата, поднасянето му към устата, отпиването от чашата с върха на устните... Понякога, когато напрежението в диалога достигне по-високи честоти, за момент престава да се храни (в края на пиесата вече напълно е приключил); може би допуска някой по-рязък жест, но като цяло гестусът, както и интонацията му, са пестеливи и овладяни.

4. При жената е по-скоро обратното. Модулацията на гласа ѝ е твърде динамична, бързо преливаща от шепот в крясък и обратно. Интонацията, гримасите, жестовете ѝ непрестанно се мятат между мечтателност и гняв, безпомощност и злоба, уязвеност и презрение, любов и омраза. Пред нея също е сервирана порция вечеря, хляб, салфетка, прибори, може би и чаша, но празна; също и пепелник. Тя обаче изобщо не се докосва до храната, понякога си играе с вилицата, отчупва малки късчета хляб и ги вае на топчета... Изобщо тя непрестанно жестикулира, сякаш не знае какво да прави с ръцете си; пуши, палейки цигарите една след друга, пъхва пръсти в косата си и я премята ту отдясно, ту отляво. Пред нея има още ваза със семпло аранжиран букет, която тя няколко пъти премества ненужно. Понякога може би става, разхожда се из стаята, присяда ту на някакъв по-нисък фотьойл или канапе - част от останалата мебелиравка, ту върху страничната му облегалка.

© Пламен Антов
=============================
© Електронно списание LiterNet, 13.05.2007, № 5 (90)

Пиесата е спечелила Първа награда в конкурса за радиопиеса на програма "Христо Ботев" на БНР през 2001 г. и е излъчена за пръв път на 24 февруари (режисьор Николай Ламбрев, в ролите Мария Каварджикова и Николай Костадинов).