Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ПОЛИТИЧЕСКИ ФРАГМЕНТИ

Пламен Антов

web

1.

Какво съвпадение - отново съм тук и отново предстоят някакви избори. Отново някакви бледни, болни и безлични хорица се надпреварват да ме убеждават в нещо си, което изглежда толкова важно за тях... Точно в такива моменти най-силно разбираш колко е важно, че я има тази гора, гласът на кукувицата, жуженето на насекомите, цялата тази кипнала зеленина наоколо...

Когато пиша, се превръщам в жена.

Кукувицата в далечното дърво, прожужаващият бръмбар, сладкият дъх, идещ от тревата, в която съм коленичил, за да запиша тези думи, зеленото, отдалечаващите се, избледняващи и сливащи се с небето планини - всички те ме притежават.

Свободата - да те закука кукувица с пробити, съвършено празни джобове на избелелите ти дънки с отрязани крачоли, с избелелите ти кецове и избелялата ти синя раница на гърба.

Пишещ, приклекнал на коляно. И да не ти пука от нищо, дори от неразбиращия и изплашен поглед на селянина, който минава наблизо.

Вървейки по пътеката и в себе си.

Само тук може да ти се случи това, по улица "Иван-Асен ІІ" не може. Там не вървиш, там просто отиваш.

Пътеката, по която всеки път минаваш - тя никога не е същата. Никога не е една.

Поляната с диви ягоди - внезапно да се натъкнеш на нея, да откриеш, че наистина съществува.

Колко трудно е да осъзнаеш, че това е тъкмо поляна с диви ягоди, а не филм.

Но възможно ли е да видиш поляната с диви ягоди след филма?

Неочаквано попаднах на гнездо на гъсеници - плътен бял пашкул около чатал на нисък храст край пътеката. Десетки малки гъсеници се измъкваха от него, трупаха се една връз друга, пълзяха по съседните клончета, стигаха до края и се връщаха обратно...

Защо го описвам ли? Какво искам да кажа? Може би тъкмо защото не искам да кажа нищо.

В състояние ли сме да видим света като самия него си; не като метафора или алегория?

Каква дива, примитивна радост - да откриеш отново тялото си!

Забравеното, ненужното, неудобното твое тяло...

...И точно в този момент си даваш сметка за перформативната лицемерност на думите.

Абсолютната невъзможност просто да оставиш нещата да ти се изплъзнат.

Тази хищна страст да притежаваш. Да притежаваш дори с цената на собствената си притежаемост.

Принципната невъзможност на пост-културата. Вътрешната оксиморонност на това понятие. Невъзможността на амнезията.

Тоталността на културата. Принудата да артикулираш - да артикулираш дори немотата. Да нямаш друг начин за общение със света, освен конквистадорската страст да го артикулираш.

Перформативното насилие на Езика върху Света - артикулирайки нищото, променя собствената му субстанциалност. Нищото е възможно само извън Езика, ergo - извън нас. Веднъж произнесено, то престава да бъде.

Писане и Природа - две субстанции, обречени на несъприкосновимост. Какъвто и да е обектът му, Езикът винаги се занимава със себе си.

Иманентната огледалност на Езика - огледало, отразяващо единствено самото себе си.

Балканът, извисил заснежените си върхове отсреща, мощен, далечен и близък - е само привидно Балкан. Той е Език.

Мога ли да го съзра отвъд Езика? Съзиране, абсолютно съвпаднало със забравата-на-гледката; абсолютната едновременност на двете: виждане-забравяне. Вижданезабравяне.

Дълбинната, непреодолимата политичност на Езика.

Когато Езикът е налице, Балканът вече го няма.

На връщане минавам отново край гнездото на гъсениците. Цари спокойствие. Всички са се скупчили неподвижно в долната му част. Явно горещината междувременно е станала твърде силна за тях. Само една предпазливо изпълзява от пашкула.

Докато гледах, надвесен, една малка сива пеперуда полази по ръката ми.

Висяха там притихнали, плътно притиснати една в друга, една върху друга, и сякаш се ослушваха. За момент ми стана страшно, давайки си сметка, че бях обречен никога да не видя света през техните сетива. Да разбера какво чуваха в момента. Може би чуваха нея - онази Абсолютна Тишина, към която аз се стремя и, стремейки се, непрестанно я убивам чрез думите си.

(Все пак ги написах, въпреки първичния сантимент, който лъха от тези редове.)

Няколкостотин крачки по-нататък забелязах друг пашкул край пътеката. Бях го пропуснал на отиване.

Можех да го пропусна и сега. И тогава? Тогава той щеше ли да бъде тук, край пътеката? Целият този живот, който дишаше в него - щеше ли да го има? Една малка нехайност от моя страна, само една малка нехайност - и щях да се превърна в неподозиран масов убиец.

Отново за малко да разкъсам паяжината, която бях видял на отиване. И отново едва в последния момент успях да я забележа и заобиколя.

Край пътеката найлонови обелки от салам, тенекиена кутия от пастет, лъскава вафлена опаковка. Овчар е минал преди време, разрушил е каквото е могъл и е отминал.

Хубаво, че само за толкова са му стигнали силите. Само за това съм готов дори да го обичам.

(Препрочитайки предишен фрагмент: И какво, цял ден вървене само за да достигна до баналната констатация за политическия характер на Езика. Поредният изгубен ден.)

Попаднал тук, сред цялата мощ и големина на Природата, се улавям в тайно злорадство към всички ония, които толкова се стараят да я превърнат в пари (екологичен туризъм и пр.). Не, господа, все пак не ще успеете, поне не толкова лесно, колкото си въобразявате.

Тази сутрин на излизане от селото случайно дочух отнякъде работещо радио. С компетентен глас Йордан Ефтимов ме съветваше кои новоизлезли книги да прочета. Дори тук ли няма спасение... Ускорих крачка.

Природата ли? Що е то? Преди да стигна до нея, трябва да обеля толкова други природи, наслоени една върху друга: на "По света и у нас", на Кант, дори на Русо, дори на Хенри Торо.

А нима тя наистина има някакво значение? В крайна сметка не вървя ли винаги навътре?

Две кукувици - едната в близкото дърво отдясно, другата някъде отляво. Бяха като ехо една на друга; дори в един момент се усъмних дали наистина са две; или втората беше в собственото ми съзнание?

Не бой се, гущерче. Просто преминавам по пътеката. Ти си това, което ще останеш.

Мощта на природата: видях отдавна отсечен клон, отрупан с цвят. Едва след като се вгледах по-внимателно, открих, че с част от кората си е останал все още свързан с дървото. Доволен съм от изчезването на алегорията.

(Химикалката ми свърши. Продължавам да пиша без помощта на думите.)

(Лъжа, разбира се. Просто извадих резервната. Винаги си нося по две.)

Винаги съм го имал този инстинкт - натъкна ли се на непозната пътека, да я последвам. Напоследък почти винаги ме отвеждат до сечище.

Този път се натъкнах на малка, сиромашка нивичка, разорана направо сред слоговете. Беше като раничка, да, но някак не болеше особено.

Съвършеният урод: Жан-Пол Сартр. (Снощи четох негово интервю, в което твърди, че в "Думите" искал да изобрази самосъздаването на интелектуалеца.)

Някога, преди много години, бях написал един стих: "и е толкова хубаво, остава само да завали". Е, заваля.

Пролетта, да. Но някак с нетърпение очаквам тоталността на лятото. Също както някога предпочитах хубостта на зрелите жени пред тази на своите съученички.

С особено злорадство снощи се наслаждавах на озадачените погледи на пътниците в автобуса, заинтригувани от твърде износените ми кецове и скъсана тениска, които толкова внимателно бях подбрал. В един свят, който цени богатството, позволете ми тщеславието на бедността.

2.

Така наречените предизборни клипове по телевизията. Сред обиграните демагози изведнъж за няколко секунди се появява човек с интелигентно лице, който очевидно се затруднява да произнася задължителните за такива случаи безсмислици, притеснява се, заеква. Очевидно си дава сметка за целия маскарад; и все пак го прави. Да се чудиш защо. За разлика от всички останали, очевидно е, че този човек би могъл да бъде по-полезен някъде другаде.

Веднъж Бетовен се разхождал със свой приятел в парка на Шьонбрун. Край тях минал войник. "Какъв роб! - възкликнал Бетовен. - Да продаде свободата си за няколко кройцера седмично."

Несравнимото с нищо удоволствие да вървиш, да чувстваш съпротивлението на собственото си тяло - не като случаен инструмент за писане, не като нещо, което ти пречи, а като естествена част от тебе. Мирисът на пот, който му придава една вълнуваща и отдавна забравена автентичност.

Да вървя и да гледам планината, да вървя и да я гледам, докато забравя как изглежда.

Какво щастие, че не съм вярващ! Иначе как бих познал свободата, затворен в един онтологиично наблюдаем свят, като в къщата на Big Brother?

Щастлив съм, че дори при бързите темпове, с които напредва цивилизацията, няма изгледи да доживея антиутопийното време, когато - разбира се, в името на собствената ми сигурност! - на световния либерализъм ще му хрумне да "монтира" камери за денонощно видеонаблюдение и тук, на всяко дърво... Впрочем, кой знае...

Тази съвършена тишина на Природата. Съвършена, защото се състои от толкова много звуци, които хармонират помежду си, без нито един да се наложи над останалите: едва доловимият полъх на вятъра не е по-силен от далечната гръмотевица. Нито пък по-слаб от нея.

Безразличие - ето една особено красива дума, върху която си заслужава да се помисли. Безразличие. Без-раз-личие.

Ако неволно смачкаш полазилата те мравка, по-невинен ли ще си от онзи, който в пристъп на пиянско умопомрачение заклал брат си?

Ситуацията е трагически патова. Не може хем да си "вътре", хем да си даваш сметка за това. Връхлетят ли те подобни въпроси, това означава, че си отвън. И тогава всеки отговор губи стойност.

(към предишен фрагмент) Впрочем етиката винаги ме е отегчавала, смятам я за превзета и лицемерна. За нещо, което по никакъв начин не се отнася до мен.

В мига, в който установя, че е започнала да ме вълнува, ще се разтревожа за себе си.

Нищо не те прави по-голям скептик от агресията на един институционализиран оптимизъм.

Най-отблъскващата черта у политиците - рутинният оптимизъм. Без съмнение, най-циничната форма на оптимизъм е професионалният. Впрочем тъкмо оптимизмът е най-сигурният признак за деградацията на либералната цивилизация.

Единствената свобода - да не бъдеш наблюдаван.

Винаги съм се съпротивлявал срещу тази външна, случайна моя принадлежност към света на човешкото. Нима само фактът, че и аз съм човек, е достатъчен за това?

Най-вечният от всички сюжети: ако си отвън, се стремиш да влезеш; ако си вътре, стремиш се да излезеш.

Може би тук се крие причината за онази непоносима скука, която лъха от всички т.нар. литературни разговори. Което, разбира се, съвсем не означава, че другите - нелитературните - са особено забавни.

Идеалният... не, единственият писател - онзи, който не е написал нито ред. (Ако успееш да отидеш отвъд привидната баналност на тази фраза, ще откриеш колко истинна е тя.)

Човешката саморазрушителност - една от темите, които винаги са ме привличали. Презирам всички онези, които се боят от саморазрушението, на първо място себе си.

Всяко писане - преди всичко начин на оскверняване на тишината.

Видях мъртва къртица край пътеката. Смъртта наистина е нещо толкова неприлично.

Едно от най-ужасните неща, които мога да си представя: публична смърт.

Като се замислиш, всяка човешка институция не е нищо друго, освен узаконена форма на проституция.

Може би затова толкова се дразня от всеобщата настръхналост на "обществото" срещу онези, които по една случайност са останали неузаконени. И дори съм склонен да ги митологизирам, привиждайки в тях някакви последни неизгубени територии на свободата.

Винаги съм смятал, че храненето трябва да се смята за срамна, строго частна физиологическа потребност и да бъде извадено от публичната си показност, както дефекирането. (От строго физиологическа гледна точка това са идентични дейности - идентични в огледалната си противоположност.)

Една от най-отблъскващите гледки, които можеш да си представиш: дъвчещо човешко лице. Още по-отблъскваща е само гледката на много дъвчещи човешки лица, наредени едно до друго.

Когато ми се наложи да мина покрай някоя тротоарна закусвалня, винаги извръщам глава настрана, страхувайки се неволно да не обидя някого.

Вечният въпрос за яйцето и кокошката: ние ли приличаме на нещата, които харесваме, или харесваме нещата, които приличат на нас?

Всички някогашни приятели ме изоставиха. Дори дъщеря ми порасна и отдавна вече е по-възрастна от мен.

Собствената ни мярка е тази, която задава отношението ни към света: обикновено ненавиждаме "по принцип" всичко онова, което сме.

Толкова е трудно да избегнеш сантиментализма, когато решиш да си искрен. Останалото е литература.

 

3.

Това, което се опитвам да постигна, е да я намразя. Толкова надълбоко да навляза в нея, че след това да мога без усилие да изляза.

Динамото на мисловната ми енергия изглежда е монтирано на нозете ми. Не бих могъл да произведа и най-елементарната мисъл в хоризонтално положение или седнал зад писмената си маса.

Тук се влиза като в джамия - трябва да събуеш на прага всичко, което си натрупал след като си се отделил от дивото.

(относно жанровата природа на тези записки) Задачата е да се сведе интенционалното усилие до възможния минимум. Да остане само гледката в прозореца, стъклото да бъде разбито и изхвърлено.

Не максималната прозрачност на стъклото ме интересува, а неговата липса.

Способен ли съм и аз на подобно завръщане, каквото е успяло да постигне това лозе, изоставено преди много години? Уви...

Едва бях излязъл от селото, когато ме задмина джип с ловци. Какво друго можех да направя, освен да се върна.

Дори планината не е толкова широка.

Вървенето няма нищо общо с отиването. Точно обратно.

Това, което толкова ме привлича в лятото - спрялото време. Усещането, че светът е непроменим - усещане, възможно само в нажежените летни следобеди в трептенето на маранята.

Съвършеният Бог - който с цялото си същество е устремен към небожественото. (Надвесен над китка лайкучка край пътеката, загледан в усърдието, с което една ръждивокафява пеперуда с черни петънца внимателно изследва с хоботчето си всеки цвят. Прави го така, сякаш цялото време на света й принадлежи.)

Слънцето - примордиалното божество. Няма съмнение, че едно от най-старите табута - ако погледнеш божеството, ще ослепееш - е породено тъкмо от физиологичната невъзможност на човешкото око да гледа в слънцето.

4.

На тръгване: единственото, което бих искал да отнеса със себе си - мирисът на цъфналия глог. Почти недоловим.

Никога не можеш да прочетеш една книга за пръв път. Тази гледка всеки път я виждаш за пръв път, дори когато цялото ти детство е минало тук.

Радичков е този, който завинаги ми отне способността да виждам хората на тази земя. Всеки път, когато се опитам да ги видя, осъзнавам, че го правя с неговите очи. Затова се отказах.

Вълците. Никога не успях да ги срещна. Но ме утешава мисълта, че са някъде тук и че може би в този момент, докато пиша тези думи, ме наблюдават иззад някой храст.

28 април - 1 май 2007

 

 

© Пламен Антов
=============================
© Електронно списание LiterNet, 24.06.2009, № 6 (115)