ПИГМАЛИОН

Пламен Антов

web

Той беше един от онези незабележими поети от задните редици, които не натрапваха никога присъствието си (в обществото, от което бяхме част, и в поезията, както и във всичко останало, имаше редици). Малкото неща, които понякога публикуваше, бяха някак прекалено вглъбени и лишени от онзи граждански патос, който най-често привличаше адмирациите на критиката. Затова, когато един ден във второстепенния вестник, в който изкарваше хляба си, се появи кратко, свито в долния ъгъл на предпоследната страница съобщение за смъртта му, мнозина от нас с изненада си спомниха, че наистина съществуваше и такъв труженик на литературната нива. А някои дори се учудиха, че всъщност едва сега си отива от този свят.

От литературния музей, където работех (по-скоро заемах някаква синекурна длъжност, която ми гарантираше достатъчно време за собствените ми писателски занимания), ме натовариха със задачата да огледам архива на напусналия ни събрат, макар че никой не се надяваше да се открие там нещо значително. Още на другия ден след унилото погребение вече стоях в една малка таванска стаичка, която, както ми бе обяснено, поетът обитавал през последните десетилетия от своя самотен живот. Придружаваше ме типично изглеждащ държавен чиновник, който щеше да се заеме с административната страна на наследството. Казусът се усложняваше от обстоятелството, че мъртвият, както се оказа, нямаше живи роднини, достойни да бъдат удостоени от закона с честта да наследят движимото му имущество - друго той никога не бе притежавал (цялата ситуация бе напълно абсурдна впрочем, като сцена от класическа творба на сатиричния жанр). Старата пишеща машина и един голям поизбелял портрет на някакъв старомоден романтик - отдавнашен наш кумир - бяха единствените знаци, указващи, че стаята все пак бе обитавана от поет. Всъщност целият архив (твърде монументална дума за скромното съдържание) се побираше в няколкото чекмеджета на старото бюро. Когато порових из тях, не бях изненадан - освен няколкото недовършени стихотворения от преди няколко десетилетия, не открих нищо, заслужаващо да бъде съхранено. Нямаше нито пикантни интимни дневници, нито дори опасни сатири срещу режима, които тогава всички ние, малко или много, пишехме скрито, подхранвайки с приятния гъдел на риска собственото си тщеславие. Оказа се, че архивът, който бях натоварен да проуча, бе толкова незабележителен, колкото и животът на неговия собственик.

Посуетих се около бюрото в доминиращата компания на масивната хазайка, която през цялото време стоически чакаше на прага с присвити от напрежение очи (да не би тоя никаквец да отмъкне нещо, което по право се падаше на нея), и вече бях решил да си тръгвам, когато направих истинското откритие. Вниманието ми бе почти случайно привлечено от стар мукавен куфар, пъхнат между таблата на леглото и стената. Отворих го просто така, убеден, че в него има дрехи или нещо подобно. Той обаче се оказа буквално натъпкан с текстове. На пръв поглед съдържанието му приличаше на боклук: стотици малки и големи листа, изписани гъсто на машина или просто на ръка, отделни страници, откъснати от стари списания, изрезки от вестници, ксерокопия, конспекти, снимки, стари пощенски картички, скици и всичко останало, което можеше да се побере върху хартия. Тепърва щях да стоя озадачен пред този масив от думи, образи и знаци, но един бегъл поглед и няколко набързо прочетени фрази бяха достатъчни, за да събудят любопитството ми. Каквото и да бе съдържанието на куфара, очевидно се касаеше за белетристика и този факт бе сам по себе си забележителен, защото, доколкото ми бе известно, приживе той никога не бе публикувал дори един ред проза. Уведомих държавния чиновник, че смятам да взема куфара и той, след като хвърли компетентен поглед в него, великодушно ми позволи да го направя. Хазайката също нямаше нищо против - тъй и тъй апартаментът от години вече имал централно отопление.

След оформянето на съответните протоколи, описите и прочее, можех да занеса трофея си вкъщи, заедно с няколкото папки, които взех от бюрото. Изоставих дори собствените си планове, решен да разкрия тайната на неговото съдържание. Заех се веднага, но колкото повече ровех в куфара, толкова по-объркано ми се струваше всичко. Започнаха да се появяват подробностите. Освен изписаните на машина или ръкописно листа, имаше още десетки, може би стотици други бележки, небрежно надраскани върху откъснати части от цигарени кутии, трамвайни билети, полета на вестници, странички от джобни тефтерчета, амбалажна хартия (понякога взета направо от улицата, защото още личаха по нея следи от обувки). Върху тези случайни късчета хартия набързо - може би на улицата, в парка, в трамвая - бяха нахвърляни отделни имена, думи, различни елиптични фрази или цели пасажи, които, взети поотделно, бяха лишени от смисъл, но всички заедно сигурно представляваха нещо все пак цялостно, а може би - и значимо. Или поне любопитно.

Без съмнение, първото и най-важно нещо, което трябваше да направя, бе да открия връзката между тях - само така бих могъл да достигна до цялостния смисъл на написаното, ако, разбира се, такъв съществуваше. В началото, да си призная, тази задача ми изглеждаше отчайващо непостижима, но точно това ме интригуваше и амбицираше и аз отделих не само двата почивни дни, както предварително бях решил, но и цялата следваща седмица.

С неподозирано в себе си усърдие се захванах да чета най-задълбочено отделните бележки, опитвайки се да открия някаква логика в този вавилонски хаос от думи. В своите усилия бях все пак донякъде улеснен от самия автор, постарал се да остави някои насочващи, макар и не винаги разгадаеми знаци. Отделните бележки бяха обрасли с множество взаимно обвързващи ги препратки; на различни места една и съща мисъл биваше продължена и доразвита, коригирана или направо отхвърлена и много често - макар и не винаги - различни индекси, буквени означения и номера, стрелки и други знаци указваха връзката между отделните фрагменти и тяхната смислова подчиненост. Отдавна вече не го правех нито с оглед на служебните си задължения към музея, нито дори поради някакво уважение към паметта на починалия, към чието творчество, честно казано, никога не съм изпитвал особен интерес; водеше ме собственото ми любопитство.

Така или иначе, в края на втория ден вече бях започнал да се досещам за същността на този словесен лабиринт, а подир още едно денонощие усилена работа съмненията почти изчезнаха. Ни повече, ни по-малко, аз държах в ръцете си роман. Един роман в насипно състояние. По-точно - една идея за роман. Защото всички тези късчета хартия в стария мукавен куфар не бяха нищо друго, освен отделни фрагменти от него, набързо надраскани или дълго обмисляни, преписвани, шлифовани идеи, планове, случайни хрумвания, варианти, конспекти, цитати... Всички те проследяваха пътя на една лутаща се мисъл, която все пак се откриваше сред неизброимите отклонения, които плътно я обгръщаха.

Доколкото позволяваха отделните фрагменти, ставаше ясно, че сюжетът е условно автобиографичен. Нищо чудно; поетите са егоцентрични същества и ако пишат романи, те са винаги автобиографични. Много признаци свидетелстваха за това, включително и фактът, че най-често срещащото се име на главния герой съвпадаше с поетическия псевдоним, с който сам авторът някога бе подписвал младежките си стихове. Освен това той - героят на романа - сам бе поет и това като че ли съвсем разконспирираше автобиографизма на образа, макар че времето на действието - доколкото в романа съществуваше някакво реално действие - бе пренесено почти цял век назад. Останах с впечатлението (впрочем ясно подсказано на няколко места в текста), че, постъпвайки по този начин, авторът е искал да избегне потискащия неуют на собственото си съвремие, необходимостта да се съобразява с неговата ограничаваща конкретика. Условният ретро-хронотоп (ако ми позволите да го кажа на онзи изсушен професионален жаргон, с който обикновено боравят критиците) сякаш му предоставяше една свобода, която съвремието не би могло да му даде, една свобода, позволяваща му да се съсредоточи върху истински важните за него неща.

Впрочем веднага ставаше ясно, че романът е писан тъкмо от поет. Липсваше онази стегнатост на сюжета, характерна за творбите на рутинираните белетристи. Но също така останах с впечатление, че според самия замисъл сюжетът е трябвало да бъде достатъчно дифузен, за да е в състояние да побере в своите рамки значителен брой привидно външни елементи - явни автобиографични отпратки, вмъкнати самостоятелни новели, есеистични размишления, дори стихове (всичко това се постарах педантично да опиша в доклада си, който в момента е пред очите ми и откъдето преписвам цели пасажи, за да бъда по-точен). Очевидна бе амбицията на автора тази книга да обхване от всички страни собствения му образ, да изясни отношението му към различни проблеми, отнасящи се до изкуството, любовта, самотата, щастието, живота, смъртта... Личеше, разбира се, и неизбежният (неизбежен за писането изобщо) стремеж да изгради едно друго свое Аз, друго свое битие, обемащо в себе си всичко онова, от което сам той е бил по един или друг начин лишен в действителния си живот. Личеше също така неизбежният (за писането изобщо) стремеж животът да бъде подреден, но и откровено примирение с невъзможността за това; животът е хаос, сякаш казваше този роман, животът - това са десетки, стотици различни животи, които се наслагват един върху друг, сблъскват се и се оплитат, подменят се взаимно и се допълват - сегашни и минали, наши и чужди, реални и измислени... Дали това не беше едно скрито негодувание срещу фалша на всички онези романи, определяни от нас като класически, които се опитват да сведат цялата аморфност на живота до една или до няколко сюжетни линии, разгъващи се по най-естествен начин в пространството и времето ("прецизно заковани с карфицата на времето върху плоскостта на пространството" беше точната фраза, на която се натъкнах в един от фрагментите)? Но ако такова е било намерението на творбата, ако правилно съм го разгадал, трябва още тук да се заяви, че то не е било осъществено докрай от нея; както често впрочем се случва - амбициите надхвърлят способностите ни.

Сам авторът, изглежда, си бе дал сметка за прекалената аморфност на замисъла, защото все пак се бе опитал да му придаде минимално необходимия център чрез една достатъчно абстрактна идея, която, доминираща в творбата, да обедини основните ѝ елементи, подобно на връвчицата, на която са нанизани всичките мъниста на една огърлица (това май беше глупаво, извинете). Тази идея присъстваше в романа съвсем не тезисно; тя бе вплетена в един конкретен, макар и нескрито символичен детайл - огромната поема, която героят-поет е превърнал във върховна цел и смисъл на живота си, в Творбата с главно Т, върху която цял живот работи, обладан от неистова амбиция да постигне максималното, абсолютното съвършенство. (Позволете ми да вмъкна тук собственото си мнение, което, убеден съм, вие всички споделяте - едва ли можем да си въобразим по-банално хрумване от това, но нека бъдем снизходителни към автора, чийто опит в прозата, да не забравяме, изцяло се изчерпва с този неуспешен роман - опит, който ни интригува по съвсем различни причини, както предстои да се убедим от изложеното по-долу, който, бих казал, ни интересува тъкмо поради своята неуспешност, което, уверявам ви, съвсем не е по-малко интересно от един успешен роман; затова, скъпи дами и господа, моля още малко за вашето внимание... Всъщност, ако трябва да бъда откровен, едва сега навлизаме в същността на проблема.)

В последния вариант на заглавието си поемата беше наречена "Пигмалион" и представляваше разработка на класическия мит. С помощта на готовите откъси, плановете и различните бележки към тях успях да възстановя в почти пълна степен нейния сюжет. Още като невръстен юноша Пигмалион видял веднъж в съня си прекрасна девойка, която така го омагьосала със съвършената си красота, че от този ден насетне той вече не можел да погледне нито една девойка от своето село. Самият той бил необикновено красив момък и много прелестни момичета се стараели да пробудят любовта му, ала дори не били забелязвани - всички те му се стрували еднакво обикновени и неинтересни в сравнение с момичето от съня. За да се отдаде изцяло на своя блян, Пигмалион напуснал селото и заживял самотно в пещера на висок мраморен бряг, надвесен над морето. Понеже боговете имали добрината да го надарят с рядка изкусност, той решил да извае от мрамор образа на момичето от съня. Цяла година от изгрев до залез работел с чука и длетото, ала когато най-сетне статуята била готова, с огорчение трябвало да открие, че изобщо не бил успял да постигне целта си. Разочарованият ваятел блъснал статуята в морето, което се плискало в пропастта под пещерата му, и начасà се заловил с нов мраморен къс. Ала разочарованията следвали едно подир друго и все повече статуи политали от скалата. Цял живот, като в някаква изстъпленост, той създавал статуи, десетки статуи, но всички те имали еднаква съдба, защото нито една не можела дори да се доближи до бленувания образ (тук искам да напомня, че за епохата, в която се развива действието на романа, тази дума - блян - съвсем не е тъй компрометирана, каквато безспорно е днес). И така, безмилостно разрушавал Пигмалион създаденото и с нарастваща настървеност се залавял за следващия мраморен блок, после за следващия, после за следващия - и така цял живот... Сезоните се сменяли в равномерния си ход, Персефона умирала и пак възкръсвала, възкръсвала и пак умирала, а той все чукал по мрамора, дълбаел с длетото, заглаждал, изправен там, върху бялата скала над морето...

Когато успях да разшифровам всички фрагменти, свързани с поемата, и да открия фабулната им последователност, замисълът за нейния край придоби съвсем определени контури. В заника на живота си Пигмалион - немощен старец с дълга бяла брада - ще успее най-сетне да пресъздаде в мрамор образа на жената от своя някогашен сън. Дни наред възхитеният скулптор ще седи неподвижно пред пещерата си, без да може да отдели поглед от божествено красивата жена, която бил изваял, следвайки избледняващото си видение. (Един крайно озадачаващ фрагмент между другото, напук на всички останали, твърдеше, че това съвсем не била жената от съня, защото старецът отдавна не си спомнял съня; бил съвсем друг образ, съвсем друга жена, съвсем друг сън.) Един след друг се нижели дните, мраморната жена продължавала да бъде все така красива, ала старецът все по-ясно започвал да усеща някаква необяснима празнота около себе си. Точно тогава, в мига на своята най-голяма победа, той ще проумее жестоката измама на живота си. С безпощадна яснота ще разбере, че прекрасната жена, която бил изваял, е само къс студен и безнадеждно мъртъв камък. Отчаяно се моли той на богинята Афродита да оживи статуята, ала тя - статуята - си оставала все така безмълвна. Един изцяло завършен откъс разкриваше отчаянието на стареца Пигмалион. Седнал пред пещерата на морския бряг в нозете на съвършената в своята красота, ала безжизнена Галатея, той скубе побелелите си коси и рони горчиви сълзи за всичките онези някогашни момичета с топли и гъвкави тела, които е могъл да люби, но не бил любил, и които - това бе най-тъжното - които сега се били превърнали в грозни старици с плоски увиснали гърди и посинели жилести бедра, с оредели коси, изпаднали зъби и обезобразени от бръчки лица...

Счетох за неуместно да цитирам този откъс от поемата тук, но мога да ви уверя, че той напълно заслужава да бъде определен като един от шедьоврите на автора си, родеещ се с ранната му поезия, и най-вече с цикъла "Пролетни елегии" от дебютната му стихосбирка "Прозорци и немота" (а дали не беше "Зъл и ням"?), само че с една характерна умъдреност, бих казал умореност, което придава зрялост на чувството, отсъстваща в младежките му елегии... В което впрочем, ако ми позволите една безобидна шега, няма нищо необяснимо, тъй като "Пролетни елегии" (дали не беше "Утринни"?) са писани все пак от възторженото перо на един 20-годишен младеж, докато героят на нашата поема е почти 80-годишен старец, застанал на ръба на живота си... "Героят" ли казах; исках да кажа "авторът"... Но да продължа, ако позволите.

Подобно на целия роман, и самата поема беше незавършена. Тя се състоеше от отделни сравнително готови откъси и огромно количество наброски, които само маркираха лутанията на замисъла. Отначало смятах, че на колегата просто не му е достигнало време, за да завърши поемата (също както и романа като цяло), но една бележка, която открих сред останалите в куфара, ме накара да се усъмня в това. Оказа се, че според самия замисъл поемата - по причини, за които е лесно да се досетите - е трябвало да остане незавършена.

Създаването на тази поема, по-точно обреченият стремеж за това, беше, мисля, най-важната идея, която пронизваше замисъла на романа, придавайки му така нужната концептуалност. Но, доколкото успях да разбера, неговите амбиции не се ограничаваха с този все пак твърде камерен и абстрактен мотив. От това, което съдържаха някои от многобройните бележки, натъпкани в куфара, ставаше ясно, че романът е трябвало да бъде - както вече, струва ми се, стана дума - нещо като съдбовна изповед на своя автор, динамичен автопортрет, обрисуван в развитие, ако мога така да се изразя. Това обстоятелство бе белязало цялата творба, чиито замисъл, форма, идеи се бяха многократно променяли с времето. От отделни бележки не без изненада установих, че идеята за нея се е породила още в студентските години на автора. Това непрекъснато развитие на замисъла в продължение на десетилетия бе може би причината в него да няма почти нищо, което да е завършено, окончателно оформено. Дори списъкът с възможните заглавия на романа (възможни или пък реални?, хрумва ми в момента) заемаше половин страница. От първите полъхваше наивен романтизъм и бунтарство; в последните леденееше скепсис. В различни етапи от узряването на замисъла героят носеше различни имена, излъчващи понякога напълно противоположни значения. Освен името, неустановен беше и неговият физически облик. На различни места в отделните фрагменти той биваше описван ту като хилав момък с хлътнали туберкулозни гърди, ту като едър селски здравеняк, искрено съжаляващ, че съдбата не го е белязала със знака на трагическа обреченост и поради това сам разпространяващ различни романтични легенди за себе си (че организмът му е разяждан от сифилис, туберкулоза, епилепсия; че току-що се бил завърнал от пътуване в Тихия океан, където след корабокрушение едва се спасил от човекоядци и така нататък).

Разбира се, не всичко беше под формата на различни ескизи и бележки, отделни възлови за сюжета сцени бяха написани изцяло, при това нерядко в няколко варианта, имащи противоположно звучене. Първата глава на романа например съществуваше в четири варианта. В тях явно бе търсен основният тон на цялата творба, защото всеки от тях бе написан в отделен стил, а разказът се водеше ту от първо лице, ту от трето, ту от името на някакъв приятел, биограф на протагониста (обикнат похват впрочем)... Но не това искам да изтъкна, тъй като тук, в тази първа глава, е допустимо да се касае за частен случай. По-важното е, че методът (защото това наистина беше метод) характеризираше цялата творба, моделираше концепцията ѝ. Той функционираше както на сюжетно ниво, така и на идейно, което според мен е по-интригуващо. Много често един проблем имаше по няколко различни, при това противоположни решения (може би писани в различни години; а може би не), които, без взаимно да се унищожават, разпалено полемизираха помежду си и дори - моля за внимание, колеги, тук ще кажа нещо особено важно - се допълваха; те моделираха проблема едновременно от различни страни, създаваха един особен поглед към него - поглед, който, заемайки термина от едно сродно изкуство, с чиста съвест бих си позволил да определя като стереоскопичен. Само че тук става дума не за чаша или ваза с цветя, не за човешко лице или фигура, полегнала на канапето, а за човешката душа, дори нещо повече - за цял един човешки свят, за един човешки живот, обхванат едновременно в неговата органична цялост и в неговата вътрешна разломеност. Става дума за дадена конкретна житейска или морална ситуация, тоест за поредица (тук подкрепих натъртването си с красноречив жест), за поредица от такива ситуации; за решаването на поредица от конкретни екзистенциални проблеми, всеки един от които изисква конкретно решение. И когато всеки един, оказва се, може да бъде решен едновременно - повтарям: едновременно - по няколко различни начина. Нещо, което в чисто композиционен план поражда, от своя страна, различни сюжети, които разказът е принуден паралелно да следва. По няколко различни развръзки имаха и отделните сюжетни линии, свързани както с централния, така и с второстепенните персонажи. Особено много и различни бяха например вариантите за смъртта на героя. Следвайки различни сюжетни линии, авторът му бе приготвил няколко вида екзитус: туберкулоза, любовен дуел, смърт по фронтовете на световната война, самоубийство, необяснимо изчезване (защо не, мисля си, тайно отпътуване с кораб, нали знаете - скрит в трюма; после океанът, корабокрушение, човекоядци)...

Може би в края е уместно да добавя, че въпреки камерния характер на романа, в куфара открих и немалко материали с чисто документален характер. Няколко бяха списъците с различни топографски, политически и други "битови" реалии, които вероятно трябваше да изградят достоверния облик на епохата, в която се поместваше действието. Натъкнах се дори на саморъчно нарисувана карта на града от преди един век с тогавашните наименования на улиците, изрезки от стари вестници и списания, които съдържаха най-разнообразна политическа, икономическа или някакъв друг тип информация за епохата, ксерокопия от тогавашни модни журнали, пожълтели фотографии с градски екстериор, та дори кратък, саморъчно направен речник на различни термини, свързани с доминиращия през епохата архитектурен стил (необарок, доколкото съм запознат).

Всички тези записки, скици, бележки и нахвърляни набързо идеи изграждаха един ребус, една сложна система, всеки елемент от която се крепеше на десетки нишки, свързващи го с останалите. И все пак - това беше една система от отделни, хаотично разпилени фрагменти. Изкушавам се да кажа (по-точно да повторя, тъй като, мисля, вече го споменах), че това е една провалена, катастрофирала система; но сега ще се въздържа да бъда тъй категоричен и вместо това бих попитал: ще дръзне ли някой от вас, господа, ще дръзне ли да прокара точната граница между една работеща система и механичната съвкупност от всички онези детайли, които я съставляват? (Произнасяйки фразата, ясно акцентувах върху думите "работеща" и "механична".)

Когато се запознах с цялото съдържание на куфара, с искрено съжаление си помислих какъв забележителен роман би се получил, ако този замисъл бе осъществен докрай, тоест ако съдбата се бе оказала по-милостива към автора и му бе отпуснала още няколко години. Та той, романът, изглеждаше тъй близко до края си!... И все пак... Една забележка, на която се натъкнах в последния момент, ме озадачи, накара ме да погледна от съвсем друг ъгъл на този въпрос. Ето това е въпросната бележка, господа; взел съм я със себе си, за да мога да ви я прочета дословно. "Това е книга-чудовище - пише тук с обичайния дребен, но извънредно четлив почерк (забравих по-рано да отбележа, че сред материалите в куфара имаше и отделни бележки с несъмнено дневников характер). - Това е книга-чудовище - пише. - Зная, че никога няма да я завърша. Колкото по-дълго я нося в себе си, толкова по-ясно си давам сметка, че тя просто не може, не би могла да бъде завършена, да постигне някаква окончателна форма. Каквато и да е тази форма, едно е сигурно - тя няма да има нищо общо с онова, към което се стремя. Още повече че отдавна вече не зная към какво се стремя; дори някога да съм знаел. Творбата - също както и животът - какво е тя? Някакво място, където трябва да стигнеш, или пътят? Или всички пътища, водещи към мястото; или към всички места?... Нещо повече - продължаваше по-нататък в бележката или в друга бележка, - питам се къде е границата между съществуването на една творба и несъществуването ѝ. И има ли изобщо такава граница, някаква черта, от едната страна на която творбата да съществува, а от другата - не? Къде започва една творба и къде свършва - в моето съзнание, върху всички тези случайно нахвърляни бележки, върху книжарския рафт, в съзнанието на читателя - на един читател, на десет, на всички? А дали всяка завършена творба не е надгробният знак за една смърт - собствената...".

Що се отнася до мен, не разполагах с повече време, пък и на практика бях приключил работата си; можех спокойно да докладвам пред колегията. Както и очаквах, докладът ми не предизвика особен интерес; мукавеният куфар, заедно с цялото си съдържание и няколкото папки, които бях взел от бюрото, бе заведен под съответния номер във фонда на музея, тъй че повече нямаше да дразни с неугледното си присъствие жена ми.

Впрочем, когато прочете този разказ, тя с присъщата си проницателност констатира: "Значи най-после намери оправдание да не завършиш никога онзи роман". Тя беше професионален литературен критик и критичното отношение към света и особено към литературата, а най-вече към мен, в чието лице тези две стихии се срещаха, се бе превърнало в нейна втора природа, че даже и в първа. Още повече, когато ставаше дума за роман, върху който от десетилетия се трудех и който в изблик на слабост някога, в самото начало на сюжета, бях обещал да ѝ посветя. Нещо, което тя никога не забрави.

© Пламен Антов
=============================
© Електронно списание LiterNet, 04.08.2015, № 8 (189)

Други публикации:
Пламен Антов. Граници на забавяне. Пловдив: Жанет 45, 2013.