ОТКАЗ ОТ РЕЦЕНЗИЯ

web

Това е една книга, която може
да обезкуражи всеки добросъвестен рецензент.
Навлизането в творбата в нея е възможно
единствено като в лабиринт многорък и студен.

Във всички посоки, разраствайки се октоподно,
той поглъща света, и читателя също,
не оставяйки му друг изход, освен да броди
с илюзията, че това е собствената му къща.

(Пиша тази рецензия като мемоар - шест
месеца след като прочетох самата книга.
Разбира се, бих могъл да я препрочета днес,
но мисля, че и споменът за нея ми стига.

Книгата оцелява в теб подобно силуета
на жена, стопяващ се върху прозореца на влака.
Пък и ме мързи да ставам от леглото, където
пиша, по римски възлегнал на лакът.)

Да четеш тази книга - това е също
като да подреждаш разбъркан пъзел
с ясното съзнание, че всъщност
най-важните късчета ти се изплъзват.

И толкова по-добре, защото общата картина
се крепи именно върху липсващото.
И ти, читателю, преди да отминеш,
поспри за миг, колкото да се приподпишеш.

Защото е само за теб тишината в края -
да бъдеш за миг autor или поне scripteur.
И вслушвайки се внимателно, да разпознаеш
своя глас на творбата сред шумния хор.

Но не забравяй, че превръщайки в тунел
лабиринта, ти правиш избор, а той е,
както знаем, кастриращ. От всичко, което си прочел,
само частица превръщаш в нещо свое.

Творбата мълчи с мълчание, съставено
от сплитащи се безброй самотни езици.
Във всички заслушай се ти - и тогава
само, знай, няма да бъдеш на творбата убиец.

Лично аз предпочитам разстланите нашироко
тела на любовници - необладани и хипотетични -
пред онова единствено - топло и дълбоко -
съпружеско тяло, което до ужас обичам.

Всяка истина, до която съм достигнал, четейки,
трябва да провокира у мен представата
за всички останали истини, които в нея
се съдържат - както тя в тях се създава.

Четенето трябва да остава на равнището
на неосъществения избор; осъществен,
той запраща всичките смисли в нищото,
дори оня, истинския, който в нищото е стаен.

Най-важният препинателен знак в една книга
е многоточието, с което неизбежно завършва тя.
Там, в тишината, читателят постига
звуците на собствената си немота.

Да ме прости Хайдегер, но творбата
не е вещ (вещ е само трупът ѝ); сатори тя е -
искрицата, възпламенила за миг небесата,
когато фалосът-око на читателя я обладае.

Случването на всяка творба е част от
проблема за случването на самия читател -
не е ли екстатичният деятелстващ автор
едно с четеца, мастурбиращ внимателно?

Може би ще прозвучи твърде наивно, но
не е ли читателят баща, а авторът - дете?
Не тръгва ли всеки творчески акт от консумативното
желание да създадеш книга, която ти се чете?

Бидейки собственото си себепреодоляване -
перманентно преминаване в отвъдността на знака -
литературата е едно илюзорно забав/е/но
случване на нещата между Тук и Оттатък.

Тя като застаряваща мома ухажва
само мълчанието на думите, което
е неотделимо от Словото и, може да се каже,
непредставимо без него (а не като у Бекет).

Ако си поиграем с една банална, но прочута
мисъл на Карлайл, то Словото (Е-тостта)
се люлее приспивно на времето в скута,
а в този на Мълчанието се люшка вечността.

И всяко метаписане е стремеж неизбежен
към постигане (т.е. изпълване) на мълчанието,
докато негова теургия е заветната
causa finalis на творбата - сред всичко останало.

Критическото бъбрене в крайна сметка
е условно приемливият начин
да се обговори нищото - из общата метапоетика
се кокорят сонм мастурбатори и зяпачи.

Всеки опит за метапостигане на творбата
отвежда отвъд самата нея, продуцирайки
една нова творба, разпростряна оттатък
границите на собственото ни неразбиране.

Рецензията е принципно невъзможна като такава,
тя неизбежно мутира, израждайки се съвсем.
Седнали да пишем рецензия, ние се изправяме
като автори на стихотворение или есе.

3 август 1997

© Пламен Антов
=============================
© Електронно списание LiterNet, 24.07.2007, № 7 (92)

Други публикации:
Литературен вестник, бр. 30, 8-14.10.1997.
Пламен Антов. Сантиментална география. София, 2000, с. 91-94.