КОЛАБИРАЩАТА МОДЕРНОСТ: МАШИНАТА-ЖИВОТНО¹

Пламен Антов

web

1. ПРОЛОГ: ЖИВОТНОТО-МАШИНА И МАШИНАТА-ЖИВОТНО

Като чете анималистичната проза на Емилиян Станев през биополитическото, Морис Фадел (2010) установява как тя противостои по радикален начин на доминиращия хуманизъм в българската анималистика през периода, в която животното неизменно е очовечавано. Най-яркият пример за това е книгата "Ако можеха да говорят" на Йовков. Ако у Йовков животното е представено като носител на човешки качества, у Ем. Станев то е перфектната биологична машина, детерминирана изцяло от програмата на своите инстинкти.

Тръгвайки от тези наблюдения, тук аз ще развия една теза, която бегло загатнах в рецензия за книгата на Фадел (Антов 2011). Като се отдалечава от патриархално-етическия хуманизъм на Йовков, анималистиката на Станев от 30-те и началото на 40-те години се доближава до други тенденции в българската литература, които изглеждат много различни и дори противоположни. Става дума за онзи прехлас пред техниката и машината, който завладява голяма част от нея през този период. Книгите на Багряна "Звезда на моряка" (1932) и "Сърце човешко" (1936), сборникът "Технически разкази" на Ч. Мутафов (1940), "Моторни песни" на Вапцаров (1940), както и цялата лява литература през този период, създавана под силно съветско влияние, са само най-крайните форми, които приема очароваността от новия дух на модерност, възторгът от проявленията на техническия разум, от машината, от последните достижения на инженерната мисъл чрез фигури като мотора, автомобила, самолета, влака, кораба, трактора, струга, радиото, морза, антената - фигури, наложили се като част от основния фонд на литературната лексика.

Една очарованост, която обаче не си дава сметка за атавистичната сянка, която този поетизъм скрито съдържа в себе си - не като своето опако, не като своето "друго", а като самата си същност. Онази сянка на инструменталното, която през същия този период разкриват в краен вид политическите практики в Италия, Испания, Германия и Русия.

Отсъстващ в афирмативната поетика на Багряна, Мутафов, Вапцаров и левите автори около "Кормило", българската литература изразява своя постхуманистичен скепсис по един парадоксално обърнат начин тъкмо чрез анималистиката на Ем. Станев. Неговата проза проглежда симптомите на една постчовешка ситуация, която елиптично отвежда към предчовешкото, природното. Машината и животното уроборосно-диалектически се сближават в общата си противопоставеност на човешкото, хуманното.

Релативизация между техническо и биологическо се открива и в доминиращата поетика, но в един изцяло положителен и дори патетичен план (например самото метафорично свързване у Багряншната поема "Птицата с моторното сърце"). Това е особено проявено в лявата поезия, където машината съсредоточава антиприродния патос на идеологията, но в рамките на своята идеологическа антиприродност тя спонтанно е започнала да замества природата, функционирайки като тяло, като плът, като обект на еротичен копнеж. Хуманизирането на машината стига до антропологизация, например у Мл. Исаев, където моторът не само тупти като "сърце на скъп приятел", но тракторът пряко е приравнен с "жена любима" (стихотворението "Любовта на тракториста") (вж. Пенчев 2000).

Като дебатира фигурата на животното-машина (на биологичната машина), прозата на Станев скрито апострофира позитивния патос на литературата през периода, проектирайки по косвен начин огледалния образ на машината-животно. Двете фигури са субституционално обвързани - противоположни, но тъкмо в своята противоположност сближаващи се.

Междувоенният период, а в по-широк смисъл - първата половина на ХХ век изобщо, минава под знака на един гигантски и всеобхватен колапс на модерната култура, изразяващ се в едновременното кулминиране на два хетерогенни и насрещно разгръщащи се процеса, които взаимно се предполагат и поддържат. Чрез позитивизма на ХІХ век рационализмът постига собствените си граници, правейки фатална крачка отвъд себе си - една крачка, която е едновременно отвъд, но и назад, в сферите на абсолютната природност. В момента на максималното си разширение той произвежда не друго, а собственото си отрицание - един първичен атавизъм.

Този спазматичен гърч е метафорично изразим чрез фигурата на абсолютната машина, която обаче по един значещ начин е колабирала в собственото си друго, в абсолютната природа. Ето как един очевидец предава първото си впечатление от тази абсолютна машина, и по-точно от танка - една машина, свръхавангардна за времето на появата си (1916 г.): "В него - пише очевидецът - има нещо величествено и отвратително. Може би някога са съществували исполински насекоми, танкът прилича на тях. За маскировка е пъстро нашарен и страните му напомнят картини на футуристи. Той пълзи бавно като гъсеница; не могат да го спрат ни окопи, ни храсти, ни телени мрежи. Танкът мърда мустаци: това са оръдията, картечниците. Той е съчетание на архаизъм с ултраамериканщина [...]. Вътре има хора, дванадесет пигмеи, те наивно мислят, че са властелини на танка..."

2. АВАНГАРДНАТА СИТУАЦИЯ

Откъсът е от мемоарната книга на Иля Еренбург "Хора, години, живот" (1966: 189). Той ни дава възможност да влезем в самия епицентър на една разноредова констелация от проблеми, тенденции и фактори, която терминологично назовавам авангардна ситуация, за да обознача един гигантски колапс, състоял се в края на ХІХ и първата половина на ХХ век - колапс, който бележи краха на стария хегелиански свят и раждането на съвременния. Това е заключителната фаза на Модерността, когато тя разкрива напълно онзи позитивен смисъл, който ѝ вменява Просвещението, но проявява и една хетерогенна контра-сила, останала до този момент стаена, скрито набъбваща в самата сърцевина на модерното...

Радикалното пречупване на картината на света се състои чрез постепенно отместване под формата на диалектически процес, където разривът се генерира в параметрите на идентитета, а "другото" се постига като краен етап от процеса на развитие и радикализация на "същото".

За да огранича работния си периметър, мисля тук авангардната ситуация основно през централния концепт за Природата и начина, по който той се отнася към феномени като културното и рационалното, въведени от класическата модерност като белези на самото човешко, на същностно човешкото. Интересът ни ще е съсредоточен около промяната в статута на самото понятие за природност - доколко то противостои на човешкото, както смята класическата модерност, или обратното - доколко тъкмо то е проявление на същностното, на самото човешко?

Оптимистичният отговор, който ни завещава хегелианската антропология чрез Розенкранц, гласи: в качеството си на субективен дух, човекът е надхвърлил природната си детерминираност, той е обвързан с природата само в своето проявление, но не същностно. Чрез своята проекция в потенциалното природата в човека надхвърля себе си, но не като себепреодоляваща се природа, а като проявление на онзи дух, който единствен човекът обладава и чиято основна характеристика е самоосъзнатата свобода на субективната воля. Тоест, самата човешка природа е антиприродна. Природно за човека е тъкмо способността му да преодолее природата в себе си. Или както ще каже Гелен по-късно - по самата си природа човекът е културно същество.

Тъкмо този отговор подлежи на дебатиране, а промяната в отношението природно-човешко от антиномично в синонимно е сред определящите белези на авангардната ситуация. Но това не е новост по същество, а само смяна на паралакса - замяна на централния разказ на Модерността с потискания от него контра-разказ; на разказа, маркиран чрез линията Декарт-Кант-Хегел-Бокл-Маркс, с един друг разказ, авторизиран от имена като Гроциус, Мандевил, Хобс, Дьо Сад, Шопенхауер, Малтус, Дарвин. Разказ, който ще отбележи поредица отмествания между ХVІІІ и ХХ век - на евдемонизма към прагматизма или на механицизма към социалния дарвинизъм и последващия бум на психоанализата, биологизма и социалната етология.

Авангардната ситуация е белязана от поредица гигантски ексцесии през първата половина на ХХ век: двете световни войни, зараждането и възхода на поредица тоталитарни практики: фашизъм, национал- и интернационалсоциализъм, американизъм - всички те представляващи логично и крайно разгръщане на централната логика на Модерността до отвъд. До един възможен предел, когато тя, достигайки границите си на екстензия, колабира в собствената си "сянка".

3. СЪБИТИЕТО

Централно, конституиращо събитие, взривяващо статуквото, е Първата световна война, характеризирана от Ян Паточка като "решаващото събитие в историята на ХХ век", което "определя целия му характер" (Паточка 1994: 120). Но още повече войната в един символично абстрахиран план, като избухването на онази скрита мощ на атавистично-хетерогенното, което Просвещението като парен котел е трупало и потискало в дълбините си. В прецедентен, силно концентриран вид тя съдържа духа и смисъла на едва започващия век, предпоставя ги и ги задава, като осъществява един радикален поврат в модерната менталност - изисква и налага смяна на мета-дискурса, чрез който Модерността мисли себе си, разкривайки цялата непригодност на наличния инструментариум, внезапната остарялост на позитивисткия и хуманистичен понятиен апарат и мисловните схеми на ХІХ век. В средата на столетието Бокл е убеден, че прогресивното развитие на цивилизацията завинаги е отменило опасността от война; култивирането на човека необратимо го е изтръгнало от сферите на атавистичното. Войната разкрива трагичната преждевременност на тази убеденост; тя пренастройва цялата картина на света, валидна до този момент, и мястото на човека в нея. От автор на историята човекът изведнъж се оказва в автор на нещо, което е започнало да господства над него. Реализира се романтическата метафора за Франкенщайн чрез една фундаментална алегория - на машината. Преобръщането става чрез колапса на една радикална антитеза - рацио-природа. Антитеза, която колабира във фигурата на машината - продукт и чиста форма на рационалното, тя внезапно е поела основни характеристики на своето друго, на животното като фигура на атавистичната Природа.

Разумът се дискредитира отвътре, откъм самата сърцевина на рационализма - материалистично-позитивистки и метафизичен.

4. МАШИНАТА В ЗОНАТА НА ПЪРВИЧЕН СИНКРЕТИЗЪМ

Модерната машина (след Уат) обединява в неразчленима цялост всички аспекти на Модерността: рационализъм и абстракция (като продукт на математизираната физика), капитализъм (като основа на ускорената индустриализация), буржоазност, прагматизъм... Като основа на капиталистическото предприятие, през ХІХ век тя е един стремително хипертрофиращ инструмент, който реализира нарастващото господство на човека над Природата, разбирана двуяко - в метафизичния кантиански смисъл като враждебно пространство на принуда, но и в един прагматичен аспект като неизчерпаем резервоар на суровини, от които човекът може свободно да черпи в процеса на своето самопроизвеждане чрез труда си, както смята Маркс.

В своята насоченост срещу Природата, която Модерността мисли като изконен враг на човешкото, машината функционира в две роли, които са почти тъждествени - като оръдие на труд и като оръжие. Първият камък или парче дърво, които човекът е употребил, за да улесни задоволяването на потребностите си, са едновременно и двете. (Ефектите на разграничението ще се появят впоследствие и те съвсем не са маловажни: оръдието на труд ще маркира една сфера на всекидневното, която ще се обособи като женска, а оръжието - през междинната сфера на лова, която има и сакрални измерения - ще обособи сферата на воинското и героичното като мъжка. Този полов диморфизъм ще има важни социални последствия: именно оръжието се налага като регалия на властта, около която ще възникне сферата на политическото. Мъжът воин, притежаващ оръжието, е първият субект на политическото, той притежава и упражнява властта, която се реализира чрез икономическия си израз.) Но в самото начало, преди да се открои тази диференциация, двете функции съвпадат в една зона на първичен синкретизъм - в ролята си на първата институция, обособяваща човешкото в процеса на еманципирането му от природата. Самото посягане към камъка, за да бъде употребен като оръжие или оръдие на труд, е примордиалният жест на антропологичното, който маркира една важна граница - прекрачването отвъд биологично-природното в политическото като сфера на рационалното. В тази синкретична все още роля - едновременно отделяйки се от ръката и надхвърляйки я, но и продължавайки нейните функции - камъкът, откършеният клон са първите машини в постбиологичния смисъл на понятието.

Самата идея за машината като заместител и удължител на човешките органи, т.е. на биологично-природното, е в най-пряк смисъл рожба на хегелианския дух, за пръв път тя се среща у Аугуст Кьоле ("System der Technik", 1822) - първият философ на техниката, силно повлиян от Хегел. А късно обособената в хуманитаристиката територия на биополитическото всъщност е преоткриване на един изначален генетически релативитет (и в този смисъл е част от онази уроборосна сключеност на сюжета, която тук разискваме).

Релативизацията между биологично-телесно и технологично е един от корените на Модерността, доколкото е свързана с механистичния материализъм на ХVІІІ век - идеята за тялото-машина, която е свързващото звено между Декартовата физика и дарвинизма. В по-късния си вид - вече отвъд рамките на материализма - релативизацията ще започне да се изразява чрез сложно кръстосани и взаимно отъждествяващи се оксиморонни комплекси, както е например у Бергсон (инструментът за работника е "изкуствен орган", също както телесният орган е "естествен инструмент" - Бергсон 1993: 222). Модерната технология ще започне да се схваща само като етап от естествената еволюция - нейният втори постбиологичен етап. Техниката - гигантски разраснала се протеза на човешкото тяло - е продължение и естествен завършек на описаната от Дарвин еволюция. В началото на процеса е най-примитивното оръжие или оръдие на труда. Камъкът - отначало в дадения му от природата вид, а впоследствие все по-обработен - е естествено продължение на ръката като мултифункционален природен инструмент, екстериоризиращ човешката мисъл. Първият инструмент, той е прототипът на всички продукти на човешката индустрия. Камъкът не просто маркира границата между биологично и технологично (самата граница на човешкото битие "с един много дълъг преход, по време на който зоологията бавно отстъпва място на социологията" - цит. по: Leroi-Gourhan 1980: 119-120), а релативизира тази граница двупосочно, доколкото той - в качеството си "изкуствен орган" - е все още свързан с природно-биологическото, но - в качеството си на "естествен инструмент" - е вече част от рационално-технологичната абстракция, продукт на един мозък, вече надхвърлил в своята функционалност биологичното.

Модерната машина закономерно произлиза от естествената, биологична машина в хоризонта на функционалното - като инструмент за овладяване на природата и превръщането ѝ в свят. Тази функционалност е продукт тъкмо на сливането на иманентно-биологично и външно-инструментално, когато човешката ръка за пръв път стиска камъка или клона, за да увеличи своята ефективност, насочена навън, към природата, към животното-жертва или към себеподобния-враг, третиран в своята външност спрямо субекта като природа. Камъкът и клонът са продължение на естествената функционалност на тялото-машина, като връзката между тях е двупосочна - употребата им е следствие от увеличената функционалност на самото тяло (на гъвкавостта на ръката и на пръстите, способни да ги уловят, което означава една вече премината граница между животинско и човешко), но и стимулатор за нея, ускорител на по-нататъшното отместване от иманентната телесна машина към екстериорната машина-протеза, продукт на рационална абстракция.

5. ИНСТИТУЦИЯТА-МАШИНА

На границата между биологическото и технологичното се появява един важен посредник в процеса на еманципиране на човека от природата, който по симптоматичен начин запазва тази релативност. Фактор, който Арнолд Гелен определя като институция в широкия смисъл на инструмент, чрез който човекът произвежда една непрестанно разширяваща се зона на разрив между себе си и Природата. Социална машина (чиято последна и най-развита форма ще се окаже силно разчлененият модерен институционализъм), тя е продължение и доразгръщане на еволюционния процес, който естествено прехожда от индивидуалното в социалното, като трети етап на инструментализация в еволюцията след биологичния (раздвижването на ръката, после на палеца) и технологичния (улавянето на камъка или тоягата).

В рамките на модерната институция като социална машина отделният индивид постига максимална отдалеченост от природата и в същото време има възможност да реализира най-пълно и най-сигурно непосредствените си цели на биологично ниво - задоволяване на естествените си потребности. Рискът за него се минимализира в рамките на една разрастваща се буферна зона чрез създаване на постоянно усложняваща се "дълга пространна връзка между нуждите и труда, между интересите и тяхното удовлетворяване", в рамките на което "всеки индивид вън от своята самостоятелност е заплетен в една безкрайна поредица на зависимостите от други", както ще опише ситуацията Хегел (1967: 363). Като въвежда отчуждаването на индивида в институцията, Хегел характеризира първия с живото, а втората с машинното².

Най-висша форма на институционалната машина е модерната правова държава, възникнала от духа на Просвещението и синтезирала основополагащи принципи на западната цивилизация - рационализъм и пълна доминация на формализма под формата на абстрактен юридически ред. Исторически и структурно цивилизацията се развива под формата на все по-усложняващ се регулативен механизъм и в този смисъл като процес на абстрахиране; непрестанно отместване на реалното и конкретното в символното, забулването им в него. Тя се разгръща като хипертрофия на абстрактната функционалност за сметка на конкретното биологическо тяло. Регулацията е сложна машина, трансмисия от отношения, чиято цел е да отдалечи максимално фронта от тила - зоната на реалния сблъсък с Природата като сфера на атавистична стихийност от една зона на сигурност, където се консумира ефектът от героичните подвизи на воюващото тяло, но се спестяват рисковете. Именно в тази постоянно набъбваща буферна зона възниква Законът като социален регулатор.

Специално важна за сюжета на модерния етатизъм е фигурата на Хегел, синтезирал и задал в завършен вид философията на модерния институционализъм. Това става под формата на философия на правото, доколкото тъкмо правото бележи максималното абстрахиране на социалните отношения, където законът, нормата, правилото като символна сфера създават сферата на политическото, като абстрахират и заместват първичната регалия на машината-оръжие - подменят я, като я отместват в символното.

Именно абстрактният юридически ред организира модерната етатистка машина като форма на абстрактното. Придава ѝ отместващ, символен характер, чрез което тя гарантира и осъществява доминацията на абстрактното като функция на рационалното над отделния индивид, който в телесната си реалност е природен рудимент. Като всяка машина, тя основава конститутивната си диалектика върху отношението част-цяло в хоризонта на функционалното. Между модерната индустриална машина от Уатов тип и модерната етатистка машина от Хегелов тип е налице функционален изоморфизъм, по-точно изотелеологизъм - и двете са механизми с автонасочена функционалност, когато конкретното, частта получава собствената си стойност и реализира собствения си смисъл само чрез отчуждаването си в абстрактния механизъм, в цялото и чрез него.

...Така модерната институция - в тесния политически смисъл - се оказва естествен завършител на един еволюционен процес, който при човека, за разлика от животинския свят, протича в обратна посока - не в хармонизация с природата, а в разрив с нея. Характеризира се с упадък на биологично-телесното и с компенсаторното развитие на един-единствен орган - мозъка - и на едно-единствено качество - рационалната абстракция, чийто продукт е изобщо институцията в онзи широк смисъл, в който я мисли Гелен - от камъка (първата институция) до модерния етатистки институционализъм. Всичките ѝ форми - инструментите, машините, езикът, ритуалите и култовете, семейството, църквата, държавата, армията, разнообразните феномени на културата като символна дейност - всички те, твърди Гелен, възникват като средство за компенсиране на една фундаментална недостатъчност на биологично-телесното, която характеризира човешката еволюция, ескалиращия разрив между човешко и природно. Инструментална по характер, институцията компенсира един нарастващ дефицит, който човекът е постигнал в процеса на своята рационализация.

Следвайки и усилвайки една хетерогенна традиция в саморефлексията на Модерността, минаваща през Вико, Русо и Ницше, Гелен разглежда като процес на загуба, изискващ своята компенсация, онзи процес на рационализация и абстракция, който Макс Вебер не без възторг съвсем скоро преди това е постановил като определящ белег на западната цивилизация.

Прочетени в общ сюжет, двата разказа бележат един колапс. Но и двата в еднаква степен са продукт на Просвещението. Модернизационният процес ги е разгръщал паралелно през ХІХ век като тенденции, антагонистично напрегнати помежду си, но и взаимно поддържащи се. Етатистката институция се е развивала като хипертрофирал инструмент, постигнал максимално обособяване на човешкото от природното. Но този ескалиращ процес на оразличавне скрито е трупал идентичност. Едно диалектическо статукво, в чиито недра е зреела енергия, очакваща детонационната искра, за да го взриви.

Тази искра се появява под формата на едно конкретно събитие.

6. МАШИНАТА-СЪБИТИЕ

Радикалната промяна, капитализирала процеси, които са протичали скрито в глъбините и по перифериите, става факт тъкмо чрез Първата световна война. Маргиналното и потиснатото внезапно за всички се оказва в централна позиция - но не просто като отрича статуквото, а като разгръща докрай вътрешната му логика.

Това е първата модерна война, включително и защото е война на равнището на самата етатистка институционалност такава, каквато тя е произведена от позитивисткия бум през ХІХ век, от развитието на буржоазната идея, ценностите на капитализма и модерния институционализъм, който е техен гарант. И същевременно тя проявява по краен, неочакван начин един хетерогенен атавизъм на тази институционалност - именно на самата институционалност, не на конкретните политически сили и фигури, които я персонифицират.

Преди всичко, самата институция на войната - колкото и странно да звучи този израз - се е дехуманизирала. Първият признак на това е алогизмът. Дълбоко закономерна с оглед сложни и продължителни кумулации в епохата на цялата европейска Модерност - възел, в който се заплитат множество паралелни сюжети, - тя избухва някак неочаквано и случайно, а след като вече е избухнала, тя се разгръща по собствена, надчовешка логика. Подобно на стихиен природен катаклизъм, но и на чудовищна машина-Франкенщайн, изплъзнала се от рационален контрол, тя не може да бъде овладяна отвън; може да спре единствено от самосебе си, когато изчерпи собствената си вътрешна енергия. Защото действа самият механизъм в своята абстрактна функционалност.

Тази война е перфектното, абсолютното Събитие, движено от иманентни, а-човешки закони и по някаква собствена, ирационална логика, надхвърляща човешкия разум. В своята алогичност тя не просто е събитие; тя, по думите на Паточка, е "огромна, надвишаваща всекиго събитийност, носена от хората и все пак надвишаваща хората - някаква космическа събитийност" (Паточка 1994: 115). (Впрочем Паточка само повтаря казаното и показаното от Толстой във "Война и мир".)

Дехуманизацията на военната институция се случва на две равнища.

Първото е пряко, чрез бурното развитие на самата техника, на машината за воюване. Оръжието не само е усъвършенствано, но е и качествено променено, което води до промени в самата стратегия и тактика на войната, т.е. на самия механизъм. Радикалната промяна се изразява в изместване на човешкото тяло от машината. Именно през Първата световна война се появяват и навлизат в масова употреба нови оръжия, които скриват тялото, позволяват да се воюва от разстояние: бойният отровен газ, далекобойното оръдие, самолетът, танкът, подводницата.

Вследствие на това настъпват важни психологически ефекти, променя се психологическият статут на войната. Изгубил телесната си конкретност, врагът се абстрахира и аперсонализира. Основна роля за това има и увеличената ефективност на новите оръжия - по-големият брой жертви парадоксално, но закономерно губи емоционалното си въздийствие, тъй като се математизира, абстрахира се в цифрата. Човекът винаги се себеидентифицира чрез конкретното - на равнището на детайла в огромния механизъм, част от който сам е, но мащабите на самия механизъм в абстракцията на функционирането му са неразпознаваеми за него.

Но машинизацията на войната чрез новите оръжия има и други дехуманизиращи ефекти. Появата на бойния отровен газ например води до появата на противогаза; неговата гумена маска, очилата, маркучът-хобот придават на човека чудовищен вид. Заедно с желязната каска, той скрива напълно човешкото лице, уподобявайки войника на нещо средно между допотопно животно и робот, човек-машина (неслучайно тогава се появява и самата дума - в пиесата "Р.У.Р." на Чапек, 1920 г.).

От друга страна, новите оръжия просто смазват, унижават човека със самите си размери. Например оръдието, известно като "Дебелата Берта" (1914 г.), чиито габарити никога повече няма да бъдат повторени - 43-тонна гаубица, способна да изстреля 800-килограмов снаряд на разстояние 12,5 км. Такъв психологически ефект - отвъд чисто бойната си ефективност - има и самолетът-бомбардировач в момента на появата си. Машината е заела една свръхпозиция спрямо човека, запазена до този момент само за Бог, тя връхлита от небето подобно на апокалиптичен ангел-унищожител. От тази свръхпозиция войникът се е смалил до размерите на насекомо и е също толкова безпомощен. На човека му е възвърната нищожността пред а-човешки свръхсили, каквито са били Природата или Бог, преди Просвещението да ги детронира.

Не по-малък ефект има една друга новопоявила се бойна машина - именно танкът. Появата на това огромно стоманено чудовище, мачкащо всичко по пътя си и сеещо смърт, самò неуязвимо под дебелата си броня, смазва не само тялото, но и човешкото самочувствие на войника.

На второ място, дехуманизира се самата армейска институция.

Тази война генерира появата на една модерна, напълно деромантизирана, силно машинизирана армия-институция (възниква и идиомът "военна машина", който ще се тривиализира през ХХ век). Характерът на този нов тип армия е разкрит с особена яркост в известния роман на Хашек, който описва армията като "модерна версия" на самия свят, по думите на М. Кундера, като "една безкрайна бюрократизирана институция, една армия-администрация, в която старите войнски добродетели (храброст, хитрост, ловкост) вече не служат за нищо" (Кундера 2007: 54).

Кундера отбелязва това в съпоставка с цивилната институционалност (правосъдието), описана по същото време от Кафка. Творчеството на Кафка е перфектното описание на модерната институция - гротесково хипертрофирана, безлична и обезличаваща. Това описание е перфектно именно защото го прави не с езика на класическия реализъм на ХІХ век, логоцентричен по природа, а с един съвършено нов тип език: гротесков, халюциниращо-алогичен. Тъкмо в сферите на езика лудостта на света и лудостта на Аза в него са абсолютно съвпаднали: Азът е безпомощно захвърлен в един алогичен свят, а светът е феноменологична проекция на един разпаднал се, дерационализиран и дехуманизиран Аз...

В своята всеобхватност и монументалност модерната институция далеч е надхвърлила мащабите на проницаемото, на обозримото от разума, сдобила се е с тоталната и алогична мощ на Природата, на природното бедствие, пред което човекът е напълно безпомощен, също както пред "Дебелата Берта", пред бомбардиращия самолет или пред мачкащия всичко по пътя си танк. Тази отвъдчовешка, ирационална мощ на модерната институция не може да бъде критически обхваната и анализирана с позитивистката методология на Балзак или Зола; тя може да бъде изразена само символно, чрез сугестивно въздействащи метафори (като Замъка, Процеса, Наказателната колония) - една не модерна, рационална, критическа, а изцяло митическа, тотемизираща концепция на света.

Тази отвъдрационална хипертрофия на модерната институция деградира човека към най-рудиментарните форми на природното, превръща го в насекомо. Разгърнало се в рационализма и позитивизма на ХІХ век, Просвещението неочаквано е произвело собственото си отрицание. Модерната институция, фетишизирана като единствен гарант на индивидуалната свобода, като буфер, предпазващ човека от природната репресия, е запратила човека в най-мрачните гънки на природния атавитет.

Именно Първата световна война оголва фундаменталната двойственост на Просвещенския проект: разгърнати до своя логичен предел, основаващите му потенции са произвели собственото му отрицание. Тя се проявява като гигантска метафора на социалната машина, разкривайки нейната ужасяваща, надчовешка хипертрофия тъкмо чрез игнориране на отделната част за сметка на цялото. С цинична бруталност тя буквализира философските тези на Просвещението. За пръв път е разкрит ужасяващият антихуманизъм на машината; човекът изведнъж си дава сметка, че институцията е станала по-голяма от него, изплъзнала се е от рационален контрол. Постулирана като буфер между човека и природата, като еманципиращ инструмент, в процеса на максималното си разгръщане, тя е реабилитирала онова, което надмогва.

7. МАШИНАТА КАТО ГРАНИЦА

Избрахме да изразим тази двойственост чрез фигурата на танка. Като перфектната военна машина танкът е в центъра на поредица от отпращащи един към друг и влизащи един в друг преноси. Той е алегория на военната машина, която пък е функция на една бюрократизирана армия-институция, снемаща в себе си характеристиките на самата институционално гарантирана Модерност. В кентавричния образ на машината-чудовище свръхрационалното и природно-атавистичното са се слели в гигантски гърч.

Диалектическият сюжет се проявява чрез антитезата машина-животно, снемаща в себе си отношението Култура-Природа, рационално-природно. Всъщност - чрез вътрешната релативизация на тази антитеза чрез уроборосната фигура на танка, която разкрива граничната позиция на машината в сюжета - метафора на самото състояние на граничност, конституиращо спазматичния модел. Машината като място на самата граничност, където непрестанното набъбване на "същото" през цялото време скрито генерира собственото си "друго". Място на излишъка като недостиг.

Колапсът се буквализира чрез тъждеството между две машини - танка и трактора. Тракторът - оръжие, насочено към самата природа, постулирана като абсолютния враг на човешкото - е абсолютният антагонист на танка, но е и генетически и функционално тъждествен с него. Инструмент за култивиране на природата, той е метафора на самия труд в смисъла, в който Маркс го разбира като творчески, човекосъздаващ фактор, чрез който човекът е едновременно субект и обект на творческия акт, творец и творба.

В своята митологично-монументална символика тракторът е мъжка фигура, която се идентифицира с културното в архетипната антитеза Природа-Култура. Дейността му е изразима чрез набор от сексуални метафори - той "усвоява", култивира и в крайна сметка хуманизира враждебната "женска" стихийност на Природата. Като я разорава и опложда, той ѝ отнема нейната девственост, винаги опасна за мъжа; прави я раждаща. А с това я изтръгва от дивото и я включва в сферата на културата и в отношенията на размяна.

Но фигурата на трактора предполага една особена двойственост в символния си потенциал. Ето отново един цитат: "Тракторите се появиха по пътищата и из нивята - с гъсенични вериги, пълзящи като насекоми и притежаващи невероятната им сила. Те пълзяха по земята, като стелеха веригите си, придвижваха се върху тях и отново ги прибираха нагоре. [...] Чипоносите чудовища вдигаха прах и ровеха муцуни в него, те кръстосваха надлъж и шир през огради, дворове и долчинки, без да ги заобикалят. Не им трябваха пътища - те си имаха постоянен железен път. И им бе все едно дали вървят през хълмове, дълбоки клисури, огради, къщи."

Цитатът е от роман, но той описва едно реално събитие от началото на 30-те години на ХХ век, базира се на факти, чиято истинност е потвърдена от специална държавна комисия. Става дума за Голямата депресия в САЩ, а романът е "Гроздовете на гнева" от Дж. Стайнбек (1939 г.)³.

Тракторът изведнъж се е сдобил с атавистичната бруталност на танка. Също като танка, той е супермашината, регресирала в гигантско допотопно чудовище.

Това стоманено чудовище е управлявано от човек, който е по-скоро негов придатък, отколкото господар. Физическият му образ ни напомня нещо познато: "Човекът на желязната седалка не приличаше на човек - той беше с ръкавици, с очила, с гумена маска, която предпазваше от прах носа и устата, и бе част от чудовището - робот, седнал на кормилото." Докато машината е деградирана в природно-биологичното, ентомологичното, то човекът, обратно, е де-биологизиран, машинизиран и с това - дехуманизиран (тук си припомняме фигурата на войника-робот: железната каска, противогазовата маска, униформата...).

Човекът, управляващ трактора, само привидно е господар на машината. Напълно лишен от собствен разум и воля, той самият е превърнат в механичен придатък на машината, но не просто на трактора, а на една друга машина, чиято алегория тракторът е. Контролиран е от една външна воля - на модерната институция ("банката или компанията", както е представена през съзнанието на арендаторите-жертви; тъкмо това "или" сигнализира пълната аморфност на институцията). Абстрактна, безлична, неясна, тя е характеризирана чрез сноп успоредно работещи качества - металното (чрез трактора като нейна литота), студеното ("...отдавна бяха разбрали, че трябва да бъдеш студен, ако искаш да си истински собственик"), математическото (тя, математиката, дехуманизира хората-роботи, дава им възможност да бягат от "мислите и чувствата си"). Институцията е безпощадно логична и рационална, съществуването ѝ е изцяло телеологизирано от геометрично ескалиращия прагматизъм на печалбата: тя не се интересува от конкретното и реалното, от реколтата или от земята; "банката или компанията искат друго, защото те не дишат въздух и не ядат месо. Те дишат печалби, ядат лихвите на капиталите".

8. МЕЖДУ ФУНКЦИЯТА И ТЯЛОТО

Търсейки началата на цивилизацията, Русо стига до един примордиален жест на колонизиране, т.е. на присвояване на социално индиферентната, ничията природа: "Първият, който заградил парче земя, сетил се да каже: това е мое и намерил хора достатъчно наивни, за да му повярват, е истинският основател на гражданското общество." (Русо 1988: 620). В началото еманципиращият жест на социалното от природното е пряк и конкретен, на равнището на биологичното - героичен жест на отделното тяло. Тази конкретност има исторически еднократен характер, но тя е и перманентно възпроизвеждаща се на структурно равнище в рамките на самия обществен механизъм: конкретното индивидуално тяло е, което реално воюва с природата и в реалността на този сблъсък побеждава или търпи поражения. Това е героическата ера на цивилизацията (ерата на Дивия Запад, която героите на Стайнбек представят). После ще започне процесът на абстракция, на подмяна със символичното. Негово генетично ядро са тъкмо думите, които Русо цитира - "Ceсi est moi"; веднъж произнесени, остава само да бъдат облечени в авторитета на Закона.

Но отместването от природното към символното, което Законът осъществява, е не само в параметрите на текста, както ще настоява Дерида, а и на числото. Законът никога не е безкористен и неговата корист има строго икономически характер, дори когато изглежда да остава изцяло в сферите на моралното.

Самата регулираща функция на тази буферна зона между природно-конкретното, дивото, опасното, от една страна, и социалната абстракция, от друга, е не просто да неутрализира риска при сблъсъка, а всъщност - да го преразпредели, каквато изобщо е функцията на модерната корпоративна държава - рискът е изцяло стоварен върху конкретното тяло и никога върху институцията (компанията, банката), която, възползвайки се от користната регулация, капитализира героичния труд на тялото. Или с други думи - регулацията жертва конкретния детайл заради абстрактния механизъм и самата функция. Логика, която цинично маскира конкретна персонификация, в чието име функционира самият механизъм в гигантската си и забулваща абстрактност. Персонификация, скрита зад мрежа от отместващи подинституции - управителни съвети, директорски бордове и др.под. (както перфектно бе демонстрирано при банковата криза през 2009, когато държавата реално упражни преразпределящата си функция в посока от жертвата към виновника).

Конкретното тяло е в постоянен, макар и обикновено латентен конфликт с един непонятен и неуязвим враг - враг без тяло и без лице, аморфен, абстрактен, едновременно отсъстващ и всеприсъстващ. Тъкмо тази безличност, аперсоналност, аморфност на модерната институция-власт, забулеността ѝ в лукавите дипли на Закона, я прави неуязвима. Съществуваща в текста на юридическата норма, тя е неразчленимо срастнала с властта, тя е самата Власт, недосегаема и безсмъртна. Тялото не може да се бори със символа, защото винаги е в обсега на неговата власт. Конкретното, индивидуалното в този конфликт е във винаги губеща позиция спрямо собствената си отчужденост в символното, спрямо собственото си име - самата юридическа норма, Законът като абстрахирана и дехуманизирана всеобща Воля.

Процесът на символно отместване, осъществен в модерната корпоративна държава, задейства една специфична диалектика между общото и конкретното - сферата на общото, абстрактното и функционалното, която включва в себе си конкретното, съставлява се от него, но му се и противопоставя. В образцовия си вид тази диалектика е снета във фигурата на машината, детерминирана от принципа на автонасочената функционалност.

Етимологично корпорацията означава тъкмо тяло (corp) - тялото като система, функционираща в името на общия интерес на съставляващите го части. Но в акта на сдружаването си, реализирайки общата воля и в нейните рамки - своята, всяка една от тези части е изгубила собствената си конкретност и реалност чрез отместването си в абстракцията на символното, чрез поглъщането си от нея.