Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

МАЙТАП БЕ, УИЛИ

Пламен Антов

web

Отдавна бях забелязал полуразрушения обор в горния край на поляната, почти под гората, и бях решил в мига, в който закапят първите капки, да хукна към него. Бях пресметнал, че ще стигна за не повече от минута и няма да се намокря много. Но дъждът рукна така изведнъж, че станах вир-вода, докато стигна; вир-вода и съвсем запъхтян от тичането нагоре по склона. Сърцето ми биеше до пръсване и едва дишах с шумно свистене.

Сградата нямаше нито врати, нито прозорци, вместо тях зееха огромни дупки. По-голямата част от покрива бе рухнал, само в единия край все още си стоеше. Притичах натам с последни сили и се свлякох върху някаква купчина слама в ъгъла. Когато дишането ми се поуспокои, огледах убежището си. Дългата тясна сграда беше остатък от някогашен краварник или овчарник, но сега беше напълно гола, задръстена с останки от покрива, на места бе съборен и самият зид. Единствено в тази част бе по-сухо и уютно, в ъгъла се валяше счупена стара маса (сигурно това е била стаичката на животновъдите, помислих си), някакво синьо яке лежеше захвърлено наблизо, после забелязах няколко вафлени обелки и кутия от бисквити. Мократа тениска лепнеше на гърба ми, понечих да я сваля; и тогава видях момчето, появи се иззад полусъборената вътрешна стена, отделяща помещението на гледачите от самия обор.

- Здрасти - поздравих го и добавих, колкото да кажа нещо: - Летен дъжд, бързо ще мине.

Момчето приближи и се отпусна в сламата до мен. Изглеждаше на около тринайсет, петнайсет или малко повече, дребно и слабичко, с рошава мръсна коса, късо остригана, и отдавна немито лице. Беше с излиняла тениска и панталони в същия цвят като якето. Едва след минута или две, когато бях извадил суха тениска от раницата и се преобличах, извърна лице към мен и попита късо: имам ли цигари. Пресегнах се, извадих кутия от джоба на раницата и запушихме мълчаливо. Дъждът продължаваше да плющи навън.

- Накъде си тръгнал? - попита след няколко дръпвания момчето, без да ме поглежда. Беше взел една сламка и съсредоточено я гореше с огънчето на цигарата. Казах му накратко, казах, че близо час стоя на разклона долу с намерението да хвана нещо, но тук нормални коли почти не минаваха, само трактори и местни хора.

- Знам - каза момчето. - Гледах те.

- Така ли - учудих се аз, - откога си тук?

Момчето не отговори, мълчеше и си играеше с опърлената сламка, въртеше я между пръстите си, откъсваше обгорени късчета от нея, разтриваше ги и проверяваше дали са почернили пръстите му, после я захвърли и едва тогава попита откъде точно идвам. По напрегнатото внимание, с което изслуша краткия ми отговор, разбрах, че това наистина го интересува. И почти не се учудих на следващия му въпрос - дали съм забелязал нещо особено наоколо, повече ченгета например, с кучета. Вече ми беше направила впечатление особената му напрегнатост, през цялото време като че беше нащрек и постоянно хвърляше бързи погледи през съседната дупка в стената, откъдето се виждаше пустото шосе и неуютните мокри хълмове от другата му страна. Не, не бях забелязал. Опитах се да го кажа така, че да разбере, че съм на негова страна. В поредния бърз поглед, който ми хвърли някак косо и изпод вежди, долових все същата изпиталелна напрегнатост, но и готовност - готовност за доверие.

- Искаш ли да похапнем - предложих, - докато престане? Нещо огладнях, от снощи не съм слагал хапка в устата, само едно кафе тая сутрин.

- Имаш ли нещо?

- Мисля, че имам. - Придърпах раницата и започнах да ровя в нея. - Малко фъстъци, една вафла, пастет, половин кутия детска закуска... Искаш ли пастет? Аз лично ще си намажа една филия. Ето, намажи си и ти. Само дето хлябът е малко твърд, от два дни това парче се валя в раницата.

Забелязах как очите му светнаха като на зверче, когато извадих кутията с пастета. Отворих я с ножа, после отрязах дебела филия и му я подадох заедно с ножа. Той бръкна с острието в кутията, загреба голямо парче пастет, размаза го надве-натри върху хляба и лакомо захапа. Аз също си намазах.

С тия бързи, напрегнати движения и с постоянното стрелкане на погледа насам-натам наистина ми приличаше на зверче. Имаше умни, внимателни и боязливи очи. В погледа му се бореха страхът и желанието. Реших да му помогна да премине границата.

- Кога избяга - попитах.

Не ме погледна, не отговори веднага, но този път паузата беше по-кратка. Дъвчеше, после преглътна конвулсивно. А когато ми отговори, по гласа му разбрах, че вече е преминал границата. Избягал преди три дни, докато го водели на разпит или нещо подобно.

- Три дни съм тук - добави. - Мястото е добро. Сухо е, а ако се зададат отдолу, ще имам време да се измъкна отзад, без да ме видят. Ей де е гората. Само от кучетата ме е страх... Ако ме подгонят с кучета. Тогава не знам.

- Защо те окошариха?

Не отговори веднага, устата му беше пълна. Най-сетне преглътна, но пак не бързаше да отговори, гледаше сандвича си и сякаш се колебаеше.

- Няма значение, можеш да не ми отговаряш - предложих. Но точно в същия миг прозвуча гласът му.

- Убих човек - каза. Каза го бавно, с особена, напрегната решителност и, както ми се стори, с предизвикателство в гласа. - Светих маслото на един изрод - добави след кратка пауза и отхапа.

- Как разбра, че е изрод? - попитах, като се стараех да не изглеждам особено впечатлен.

- Биеше едно куче - поясни момчето. - Дълго гледах как го бие. Доставяше му удоволствие, кефеше се, от сто километра личеше, че се кефи. Кефеше се да го гледа как се гърчи и скимти в краката му. Беше прекършил гръбнака му и то не можеше да избяга, само се гърчеше и драскаше земята с предните си лапи. Плачеше като дете, а оня се кефеше и продължаваше да го бие с тръбата.

- Твое ли беше?

- Кучето ли? А, мое... Улично някакво, помияр... де да го знам.

Беше изял сандвича си, хвърли бегъл поглед към кутията с пастета, но нищо не каза.

- Знаеш ли - рекох, - нещо не съм гладен, искаш ли да довършиш и моя?

- Не, не, стига ми - каза бързо.

- Не ми се хвърляше, но наистина не мога повече...

- Добре, дай, ще го доям.

- Вече май по-слабо вали - казах след малко. - Скоро ще спре.

Момчето хвърли поглед през срутения прозорец, но продължи да дъвче мълчаливо.

- Обичаш кучетата, нали?

- Много исках да имам някога... като малък. Но това няма значение. Не е въпросът до кучето. И да не беше куче, пак щях...

- Имаш ли си адвокат? Имам един приятел адвокат, свестен тип, тайно пише стихотворения.

- Назначиха ми служебен. Някакво мазно копеле; мисли си, че всичко знае.

- Не успя ли да те отърве?

- Опита се да ме изкара, че съм бил афектиран. Че съм бил обременен и други такива. Че съм извършил деянието в състояние на афект. Обясних им, че в никакъв афект не съм бил и че изобщо не съм обременен. Че не съжалявам изобщо и че пак бих го ударил с тръбата онова копеле.

- С тръба ли го удари?

- Имаше там някакви тръби. Беше в двора на един склад, бях отишъл да открадна нещо. Но това няма значение, изобщо не го ударих оня заради това - пазач ли е бил, какъв ли, де да го знам. Той изобщо не ме беше усетил, честна дума. Чух скимтенето и сам отидох. Дълго стоях в тъмното зад него и гледах как го бие... Беше прекършил гръбнака му и продължаваше да го удря. После ми кипна, грабнах една тръба и го фраснах по темето. Даже не гъкна изродът, просто се свлече.

- И после?

- Какво после. После нищо. Ще почерпиш ли още една цигара.

Беше довършил и втория сандвич, избърса си пръстите в панталона, но не погледна повече към пастета. Подадох му пакета и му щракнах запалката.

- Как те пипнаха?

- А, пипнаха ме веднага - поясни момчето, докато всмукваше бързо, за да разпали огънчето. После вдигна брадичка и издуха струйка дим през ноздрите си.

- Не се ли опита да избягаш?

- Замотах се около кучето. Чудех се какво да правя с него. Скимтеше ужасно, направо да ти скъса сърцето. Като дете скимтеше. Гръбнакът му беше счупен, дращеше с предните лапи, а задницата му се влачеше по земята. Знаех, че няма как да му помогна, никой не можеше вече да му помогне. Можех само да му спестя мъките. А то ме гледаше и очакваше да му помогна... Знаех, че мога само да го довърша, но... не ставаше. Не можех да до направя, не можех да го убия. Как да убиеш живо същество. - Момчето замълча; пушеше бързо и вече не хвърляше погледи през прозореца. Седях до него и не казвах нищо. - Скимтеше и ме гледаше с ей такива очи - продължи след дълга пауза. - С ей такива очи ме молеше да му помогна. Но нямаше как да му помогна. Коленичих и го притиснах, само това можех да направя. Така ме хванаха.

- А може би трябваше да оставиш оня да го довърши - казах.

- Да, май трябваше. Но не издържах. Може пък наистина да съм бил в афект. Но дълго стоях зад оня и гледах как го бие; и докато го гледах, усещах как нещо расте в мен, качва се нагоре... Както когато наливаш нещо в бутилка. Качваше се в мен нагоре, нагоре и накрая преля... Дъждът спря.

Вече бях забелязал, че е спрял.

- Ще тръгваш ли?

Беше допушил цигарата, въртеше фаса разсеяно между пръстите си, после внезапно го погледна, така, сякаш го вижда за пръв път, дръпна още веднъж и го изстреля с показалеца си надалече. Ами да, казах, ще взема да тръгвам, че докато се измъкна на по-главен път... А ти?

- Аз ще остана - каза, - засега. Тук е добро място. Пък после... ще му мисля. А може и аз да тръгна, не знам.

Станах и се заех да прибирам нещата си в раницата. Мократа тениска, която бях прострял наблизо, си беше все така мокра, но нямаше страшно - щях да я метна по обичайния начин върху раницата и да вържа ръкавите й за презрамките, така щеше за нула време да изсъхне, щом излезех навън.

- Адвокатите са големи копелета, знам. Но той наистина иска да те отърве, повярвай ми - отбелязах, докато набързо преброявах останалите в кутията цигари. Бяха останали девет. Мимоходом си помислих, че до утре ще ми стигнат. А утре по това време сигурно вече щях да бъда с Мира в хижата. И тогава светът щеше да бъде съвсем различен - толкова различен, че цигарите изобщо нямаше да имат значение. Щях да бъда много щастлив, или пък много нещастен, но и в двата случая цигарите нямаше да имат никакво значение; нищо нямаше да има никакво значение. Всичко това си го помислих само за един миг, за част от мига, още докато казвах онова за адвокатите и преди да чуя думите на момчето.

- Да, всички са копелета - съгласи се то. - Просто да се чудиш как всички тези толкова важни хора се занимават с тая история.

- И аз им се чудя - казах, дръпвайки ципа на малкия страничен джоб, където бях пъхнал кутията с деветте цигари. - Цялата им система е такава, сбъркана.

- Абсолютно сбъркана - съгласи се пак момчето.

- Имах братче - чух го да казва след малко, докато се бях привел над раницата, за да привържа отгоре мократа тениска. - Умря съвсем малко, на шест години. Баща ми го биеше всяка вечер... по-точно мъжът на майка ми. Щом се напиеше, и го биеше с колана си.

Точно бях прикрепил тениската, когато нещо ми хрумна, махнах я и започнах да развързвам раницата отново.

- Онази вечер, последната преди да умре, го би, защото се беше напишкало. Беше на шест, но продължаваше да го прави тоя номер, да се напикава. Просто не усещаше, че го прави. Както си играеше, или докато спеше. И изобщо нещо му имаше; нещо с главата. Докато оня го биеше с колана, то гледаше с едни такива учудени очи, нищо не разбираше. Гледаше към мен, молеше ме да му помогна. И аз... - Момчето замълча, привело остригана глава между коленете си; двете жили на пилешкия му врат остро изпъкваха. - И аз не издържах... грабнах тръбата.

- Знаеш ли какво - казах. - Я вземи тоя хляб, къде ще го мъкна. Имам още една консерва, вземи я и нея. - Вадех едно по едно разни неща от раницата и ги слагах върху сламата. Момчето ме наблюдаваше, но личеше, че беше някъде другаде. Подредих всички неща за ядене, които успях да намеря, а те съвсем не бяха много, накрая прибавих към тях и кутията с цигари, заедно със запалката, и се изправих.

- Е, аз ще тръгвам, че ме чака път. А ти им разкажи играта на ония дебелогъзи копелета.

- Ще им я разкажа - обеща момчето.

- Всъщност, като се замисля, не е толкова лошо да се върнеш там, а - подхвърлих небрежно. - Хранят добре, сухо е, има легло и баня...

- Така е - съгласи се момчето, - добре хранят. И изобщо, по-добре е, отколкото навън. Имам предвид - при майка ми и оня, нейния... Но няма да се върна там.

- Защо така категорично?

- Защото... просто не е честно. Не е честно да ме окошарят заедно с ония престъпници заради някакъв си гаден убиец. Не е справедливо. Няма да им се дам. Смятам да отида при баба и дядо.

- Прав си, не трябва да им се даваш - окуражих го. - Я почакай... - Затарашувах из джобовете си и извадих няколко смачкани банкноти и шепа стотинки. - Я вземи и това, може да ти потрябва.

- Аз имам малко. Но... добре - протегна ръка момчето. Дланта му беше суха и мръсна, пръстите - изранени и с черно под ноктите. Взе парите и се изправи.

- Няма нужда да ме изпращаш, ще намеря вратата. Майтап бе, Уили.

- Какво? - не разбра то.

- Това за баба ти и дядо ти е добра идея - казах. - Къде живеят?

- Далече, в планината. В едно село. Но... не знам как да стигна дотам. От няколко дни се крия тук. Първия ден след като избягах помолих един човек да ме откара. Но той веднага позна, че съм избягал, по якето.

- И какво, издаде ли те?

- Сигурно ме е издал, де да знам. Скочих от колата и побягнах. Цял ден и цяла нощ вървях. Оттогава се крия в тая гора и не смея да се покажа. Изобщо нямам представа къде се намирам и как да стигна. Я! Слънцето вече се показа, като че нищо не е било.

Навън слънцето грееше с пълна сила, от пороя не бе останала и следа, само мократа трева се хлъзгаше под нозете ни, докато слизахме надолу към шосето.

 

 

© Пламен Антов
=============================
© Електронно списание LiterNet, 21.04.2012, № 4 (149)