СВ. ВАСИЛИЙ ЛЕВСКИ - ?

Пламен Антов

web

Чуват се гласове Васил Левски да бъде канонизиран за светец. Разбира се, става дума за тясно църковната страна на въпроса; иначе ясно е, че в един по-широк, метафоричен смисъл Левски отдавна е канонизиран в колективното съзнание.

Темата не е нова, такива повици са периодично подхващани назад в историята. От каквито и съображения да е мотивиран един такъв акт, сам по себе си той е натоварен със смисъл, който далеч надхвърля тези съображения. Но освен всичко друго, осъществи ли се, той би разрешил един твърде сложен казус, терзаещ вече повече от век българското съзнание, за което образът на Левски, при цялата си привидна простота и прозрачност, винаги е бил една нерешима енигма - най-мощната травма в колективното съзнание, или може би в колективното несъзнавано.

Отношенията между "двамата" - между Левски и Народа като някакъв колективен субект - са само привидно ясни и несложни; по-ясни и несложни, отколкото тези в казуса Ботев например. Ботевата фигура е сложна, разнопластова и разнопосочна; Ботев е едновременно поет и войвода, гений и хаймана ("нехрани-майка", както сам ще се нарече през устата на същия този народ); поет и разбойник под съща премяна, ако му присвоим крилатите поетови думи, казани по адрес на друг. Фигурата на гения някак естествено (т.е. несамопроблематизиращо се) се сближава и съединява с не по-малко шаблонните роли на харамията и "естествения" поет тип Рембо, който "изригва" гениален стих между поредното напиване в браилските кръчми и поредната харамийска лудория, една от които ще се окаже и превземането на "Радецки". Нещо повече, превземането на "Радецки" - този величествен апотеоз на живота му, където политическото и поетическото се сливат в неразединима сплав - бе определено неотдавна и като терористичен акт (не вследствие на зла умисъл, разбира се, а поради доброто желание да се напъха в клишетата на днешното политкоректно говорене, чиято зараза зомбирани чиновници от Вашингтон и Брюксел разпръсват по света). Активна политическа фигура, Ботев сам проблематизира "общонационалния", още повече "държавния" си статус. Той, меко казано, е убеден привърженик на крайно лявата (комунистическа или социалистическа) идеология, което силно проблематизира - или би трябвало да проблематизира - общонационалния му статут, особено в условията на крайно дясна, буржоазна държавност. Обратно, не по-малко подвъпросни са идейните пристрастия на поета и спрямо един друг политически строй, който именно чрез тях безпардонно ще си присвои високия символен престиж на Ботевата фигура, използвайки я за собствената си легитимация. От трета страна - може би най-сложният казус, който обаче старателно и с подозрително единодушие е заобикалян както "отляво", така и "отдясно": силният, дори определящ анархистки пласт в идеологията на Ботев; изумително е, че този драстичен факт не поражда никакви проблеми в отношенията му с държавната официозност впоследствие - буржоазна или социалистическа. Нещо, което е самό по себе си проблем...

На пръв поглед фигурата на Левски не поражда подобни проблеми, или ги поражда в много по-приглушена степен (и неговата "чиста и свята република" се конфронтира с по-късни монархически реалности; чист сарказъм на историята си е фактът, че паметникът му в София е открит с помпозна реч на Кобурга). Но като цяло, казано уедрено и просто, той има една-единствена, цялостна и всеобемаща живота му идеология, и тя е националната: нищо по-малко и нищо повече. В това понятие се включва всичко: тук са всички прослойки и класи, всички етноси, всички частни, т.е. партийни идеологии; тук са верското и светското, църковното и политическото; тук е и бъдещата българска държавност с всичките си институции, тук най-сетне е и "външният" контекст на цялата европейска модерност от втората половина на ХІХ век - всичко това, всички тези проблеми включени по един естествен, непротиворечив начин в националната свръхкауза, и заедно с това всеки от тях разрешен по един семпъл, крайно пестелив, но дълбок и изчерпателен начин.

И все пак, въпреки цялата тази монументална простота на фигурата Левски в българската история и българското колективно съзнание, в отношението между тях се таи едно скрито, подмолно, неясно напрежение - напрежение, което протича и в двете посоки. Това напрежение е законспирирано в онази много известна, многократно цитирана (кога правилно, кога не) и непробиваемо енигматична записка в тефтерчето - "Народе????".

...И ето, на целия този фон се поставя един проблем, за който е много трудно да се прецени дали се включва в тази общонационална монолитност или, напротив - ѝ се противопоставя.

Въпреки особения статут на Църквата - едновременно общонароден и институционален, - по същество темата е разновидност, проявление на онази сепаратизираща тенденция, която властва във всички сфери в българския обществен живот след 1989 г., включително и в Църквата. Само че в случая демаркационната линия минава между светското и православно-религиозното - едното действително общонационално, другото само по презумпция, по идея. А това обстоятелство веднага поставя казуса в един познат контекст - този на питането "Чий е Левски?". Най-пряко го е изразил пролетарският класик Димитър Полянов:

Замълчете, о търгаши!
Левски наш е, наш!
Но бесилото е ваше,
и предателят е ваш.

В скоби казано, тези претенции са единственото - наистина единственото - изключение в общонационалните потреби на символния капитал Левски; и те са съвършено безоснователни, лишени са от основание дори в целия патос на лявото; можем да подозрем, че стихотворението е някакво инерционно подхлъзване, продължаващо "по инерция" активните спорове около Ботев през 20-30-те, когато левият "дискурс", главно чрез Бакалов, се противопоставя на присвояването на Ботевата фигура от страна на "дясната" буржоазна държава в процеса на цялостно ескалиране на националистичната идеология между войните. Та в тази подялба на политическото наследство покрай Ботев е прикаламисан и Левски, според отдавна отработеното, автоматизирано в масовото съзнание сдвояване - "Ботев и Левски" ("земята на Ботев и Левски").

Колкото и парадоксално да звучи, пребиваването на тази фигура в националното съзнание е проблематично едновременно в два, взаимно противоположни аспекта.

Объркваща е на първо място неговата неустойчивост там, увиснал в пространството между история и мит, между реалното и идеалното; между земното, принципно подлежащо на разбиране, и една непостижима, непознаваема сюблимност. Ако Ботев е означен с крайно дистанциращото "гений" (при което снизяващите профанации - хулиганско-разбойническото, харамийското, анархистичното, терористичното - се включват в него и работят тъкмо в посока на дистанцирането: за усреднената "здравомислеща" маса те са толкова далечни, непонятни и ужасяващи, колкото и гениалността), то идеологическата роля на Левски по един абсолютно парадоксален начин е обикновеността.

Тази обикновеност е, разбира се, привидна, тя е само роля, натрапена от доксата, от колективното съзнание. Колективното съзнание е митосъзнание и като такова то борави с архетипни структури, т.е. с максимално уедрени, стилизирани фигури, най-често подчинени на бинарно противопоставяне, каквито изобщо са елементарните структури на културата: сурово-варено, мокро-сухо, твърдо-меко, ляво-дясно, светло-тъмно, небесно-(под)земно, соларно-хтонично, мъжко-женско, цяло-част и т.н. Всички тези антиномии се допълват, взаимно се уравновесяват и в своята цялост съизграждат абсолютната равновесност на Космоса. Подчинявайки се на този механизъм, колективното съзнание инстинктивно каталогизира двете свръхфигури в Пантеона в подобна бинарна опозиция - тъмно-светло, черно-бяло, демонично-ангелическо, вертикално-хоризонтално... Огнената, вулканична, гневна, стихийна, демонична природа на Ботев, дисхармонична, мятаща се между бездни и висини, има своята противоположност в уравновесения, хармоничен, трезв и строго рационалистичен характер на Левски - характер, който уравновесява Ботевата фигура и я допълва. "Тъмният" Ботев с буйна черна брада и изгарящ мрачен поглед (от известната фотография с черепа, неслучайно канонизирана от доксата) и "светлият" Левски, русокос и голобрад, със спокойни сини очи¹ и фино очертани устни, които произнасят велики истини по разбираем и за най-простите начин ("думите му бяха и прости, и кратки, пълни с упование и надежди сладки", както го е канонизирала доксата чрез най-мощния си модератор). В тази тотална, основополагаща и в пълния смисъл на понятието космизираща българския свят антиномичност се включва и това разделение: "геният" Ботев, когото можем да страхопочитаме и хулим, но не можем да разберем, защото самите мерки на гениалността са ни недостъпни, срещу "ясния", "простия", "обикновения" Левски.

А обикновеността - тя изкушаващо води към сближаване, към изличаване на дистанцията, към "един от нас". Разбира се - при ясното съзнание за неговото извънмерно величие. Така в своята идеологическа "простота" Левски се оказва всъщност не по-малко кентавричен образ от Ботев, а дори и повече. Колективното съзнание, доксата, се е озовало в епицентъра на уникален рецептивен ступор - величието и простотата са идеално съвпаднали: едното е другото. От което следва нерешимо contradictio: как да съгласуваме безмерното величие с това "един от нас"?

Изглежда, константна черта на българския национален характер е здравият скепсис към всяка прекомерност, към всичко абсолютно. В един позитивистки план това би могло да се мисли (и се мисли) като несломимия български реализъм и практицизъм, като отдавна диагностицираната "трезвеност до безчувствие" - несъмнено спъваща пертурбациите на духа (както най-проницателният народопсихолог е показал, и най-пиянската, най-донкихотовската българска книга - "Под игото" - завършва с безнадеждно изтрезняване, с махмурлук); но пък тази трезвост, от друга страна, е израз на една здравословна мяра към себе си и уникална способност за себенадмогване. Отношението към Левски - този български светец, българският Христос - бележи максимума в скалата на спонтанно, неинституционално "обожествяване", до което може да достигне българското съзнание, и едновременно с това е налице здравословната дистанция, стаена в един латентен вид в самата сърцевина на мита.

...Така уж безпроблемната рецепция на "простия" Левски в колективното съзнание се оказва с двойно дъно. Тя поражда поне един сериозен проблем. Отвъд трафаретните заклинания за Апостола като съвършен образец на патриотизъм и саможертва в името на Отечеството, гордост и най-висша еманация на народа, въплъщение на спонтанния, изригнал "отдолу", народен гений, медалът има и своята обратна страна. Всъщност - тежко и горко на един народ, който има такъв образец в историята си. В своята всекидневност той (и в частност всеки отделен българин) е обречен да пребивава в една колкото светла, толкова и тежка сянка, смазваща го със своята чистота. Тя упражнява една скрита репресия върху всекидневието. Защото въпреки високопарния патос, в който плува официозното отношение към Левски, народът като колективен субект, както и всеки съставляващ го член сам за себе си, прекрасно разбира условността на това представителство, невъзможността да се разпознае в този образ. Разбира, че самият механизъм на представителство тук е парадоксално обърнат в самата си същност: Левски "ни" представлява тъкмо защото е всичко онова, коети "ние" в своята реалност и във всекидневния си живот не сме. Макар да "ни" представлява и да "ни" принадлежи по един абсолютен, идеален начин, Левски всъщност е всичко онова, което "ние" реално не сме. Той "ни" представлява, като "ни" замества. Представлява "ни", като "ни" отрича.

Левски е персонифицираният национален идеал. И той е толкова по-идеален, колкото по-спонтанни, фамилиарно-непатетични са самоидентификациите "ни" с друга една фигура, която е неговата абсолютна противоположност, неговото отрицание - Бай Ганю.

Цялото това наслагване и смесване на две несъвместими перспективи силно проблематизира статута на Левски в националното съзнание. И то търси начин да преодолее напрежението. Най-лесно това би станало чрез изясняване на дилемата в едната от двете посоки; но подобна опция е "по условие" изключена: двойствеността, както стана ясно, е сърцевината, самата същност на мита Левски. Двата компонента трябва да бъдат запазени. При това положение единственото, което остава, е разделянето, категоричното разграничаване на двете равнища на антиномията, по подобие на Ботевия мит, но - не съвсем. При Ботев тоталната разделеност между "Него", Гения, и "всички нас" е иманентно, вътрешно на самата ситуация; при Левски то отсъства, затова трябва да бъде външно привнесено, наложено върху нея по механичен начин. Грубо казано, Левски просто трябва да бъде институционално сакрализиран, за да се отдели от "нас", от модуса на човешкото.

Впрочем посоката е отдавна зададена, но е останала, така да се каже, в незавършен вид. Отново Вазов - големият "митолог на нацията" - е задал митологичния ключ към фигурата на Левски като българския Христос. Предложен в сферите на литературата, митогенният акт работи метафорично и поради това е несъщински; той е само една метафора. Процесът просто трябва да бъде институционално завършен; метафората да бъде буквализирана.

...Така вътрешната противоречивост на проблема се оказва вътре в себе си умножена: при цялата си същностна раздвоеност, фигурата на Левски пребивава в един абсолют. Проблемът се разгръща в две различни и дори противоположни посоки. Но и двете водят към едно и също решение.

В националноидеологическото си битие Левски е обречен на една пределна, максимално изчистена едноизмерност - всеобщ проблем на абсолютно положителното, както знаем и от практиката на световната литература (Данте, Гогол, Достоевски): абсолютно положителното трудно се изобразява, а и, честно казано, не е интересно. (Добродетелната жена всички ритуално я хвалят, но кой мъж би се заинтересувал от нея.) В иконичната си стилизираност Левски настойчиво и с най-добри намерения е лишаван от тялото си, той е само светлина - една прозрачна, струяща във всички посоки, заслепяваща светлина. А светлината е отсъствие на цвят - отсъствие на реалност, което опасно граничи с празното пространство, с едно изплъзващо се, сетивно неуловимо нищо. Един знак (символ), който в процеса на своята нарастваща монументализация губи денотативната си реалност.

А това е най-малкото странно с оглед на самата тази реалност, която е биографична основа на мита, конфронтира се с нея. Левски е комай единствен сред големите фигури на Възраждането, който целенасочено, най-тенденциозно и последователно пребивава в сферите на реалното, отграничавайки се, бягайки от различни измерения на символното, "отместващи" реалността. Първо, това е същинският инициационен акт, който при Левски е в категорично обратна посока - акт на преход от едно "духовно", символично мета-битие към светско, човешко и в пълния смисъл на думата политическо битие. Инициационният жест на отхвърляне на расото, така силно акцентиран от Вазов, е акт на секуларизация, на снизхождане към човешкото, реалното, и по-точно към реалполитическото. Разделяйки се с битието си на монах, на дякон Игнатий, за да стане именно Левски (типичен акт на инициационна преноминация, макар и обърната наопаки), той всъщност се разделя с "жанра" на молитвата - с езотеричното слово, насочено не просто към божествената трансценденция, но егоистично прицелено към спасението на собствената душа ("когато в храма дигна си гласа химн да пея богу, да получа раят"), за да го замени с този на проповедта, но в един категорично секуларизиран, пряко насочен към актуално-политическото вид - т.е. слово, насочено най-пряко към другите, диалогично и просвещаващо. Ако можем да имаме сериозни съмнения доколко тъкмо реалното освобождаване на реалния "ближен" е истинската, дълбинната цел на Ботев, или в центъра е волята по изграждане на собствения автомит - един изцяло поетически конструкт, - то при Левски съмнения не може да има: саможертвата към "ближния", постигането на всеобщата свобода в сферите на реалното и в един пряко политически план, на политическата прагматика, е крайният и единнствен смисъл на всичко, което Левски проповядва и прави, същината на самия мит "Левски". На едно друго равнище Левски е един от немногото политически дейци на Възраждането, които не смесват политическото с литературното (въпреки един запазен опит за автобиография в стихове, вероятно импровизиран под моментно влияние на Ботевото "На прощаване"). Той пребивава изцяло в сферите на Деянието като максимална реализация на политическата прагматика, не в тези на литературно-словесното, макар неговото деяние парадоксално да се реализира основно чрез Словото - но това не е нито литературното, затвореното в собствените си граници естетическо слово, нито езотеричното, трансцендентно религиозно слово; това е едно действащо, пораждащо-реалност слово, изцяло насочено към политическото ("говореше често за бунт, за борба"); то е слово, което поражда реалност (при това политическа), което върши неща, казано на един по-късен научен жаргон.

Така стигаме до неизбежния въпрос за преките основания на Църквата да предложи акта на канонизация. Ако те са просто в едно биографично обстоятелство от пред-апостолското битие на Левски, трябва да кажем, че са същностно неуместни. Актът на канонизация би имал резон само извън тясно каноничното, в един максимално широк, секуларизиран план, т.е. като метафора. Но в този план - именно като метафора - канонизацията е отдавна налице. А основна за това е ролята на литературата, на "високия" литературен канон (Ботев, Вазов).

Но все пак, с оглед на всичко, казано по-горе, какъв би бил важният, дълбокият смисъл на този акт?

Официалната канонизация на Левски би институционализирала едно фактическо положение. Щом като за близо век и половина, при смяната на немалък брой политически и идеологически доктрини, при различни четения и препрочитания на историята, се оказа невъзможно Левски да бъде придвижен надолу, към човешкото, то единственият друг начин да бъде приравнен неговият феномен към човешките мащаби, е да бъде издигнат още по-нагоре, още по-високо, в трансцендентните сфери на завършената, абсолютната сакралност. За да стане умопостижим за всекидневното, профанното човешко съзнание, той трябва да се отдели напълно от "нас", да премине в един принципно различен битиен модус - изцяло символичен. Става дума, разбира се, не за промяна по същество, а за промяна на рецепцията, т.е. за радикален поврат от типа на онзи, който Кант нарича "коперникански". Така, напускайки тотално и окончателно измеренията на човешкото, образът на Левски ще преодолее своята неравновесна, неустойчива двойственост. Той ще стане достъпен за обикновеното, всекидневното човешко съзнание само когато напълно се отдели от човешкото.

Това е едно радикално решение; подобен сложен казус може да бъде разрешен единствено по радикален начин. Ако това стане, т.е. ако Левски бъде официално, институционално канонизиран за светец, тогава изведнъж всичко би се променило коренно - много по-драстично, отколкото в случая Ботев. Макар и гений, Ботев си стои в сферите на човешкото, доколкото гениалността, при цялата си извънредност, не променя принципно статуса му - тя е човешка дарба. Светостта обаче не е; тя е от съвършено друг - извънчовешки - порядък.

В момента, когато реалният, биографичен човек Васил Иванов Кунчев, когото Пантеонът напълно е скрил, обозначавайки, иконизирайки го като Левски, се превърне в св. Василий Левски, ние вече можем да бъдем спокойни за себе си. Тогава много по-лесно ще можем да приемем собствената си профанност, пребиваването си във всекидневно-житейското, своята слабост и онтологична дребнавост. Защото съпоставката между "нас" и Него ще престане да бъде така смазваща, унижаваща ни. Оттласквайки го напълно от себе си, на нас ще ни е значително по-лесно да Го мислим, без да се чувстваме обременени с онези морални и духовни императиви, които самото Му присъствие сред нас, на едно ниво с нас, ни задава.

БЕЛЕЖКИ

1. Мемоарните свидетелства всъщност разполагат цвета на очите на Левски по целия спектър на светлото, между синьото, сивото и пъстрото; но усредненото масово съзнание, винаги избягващо нюансите в полза на крайното и еднозначното, ги е запомнило най-вече като сини. [обратно]

© Пламен Антов
=============================
© Електронно списание LiterNet, 19.02.2013, № 2 (159)

Други публикации:
Литературен вестник, № 33, 24.-30.08.1992 (вариант).