Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ГАРВАНЪТ, ИЛИ КАК ДА СЕ САМОИЗКЛЮЧИШ ОТ СИСТЕМАТА:
Костантин Павлов в контекста на един политически дебат

Пламен Антов

web

Тезата, която ще представя, би могла да се основава на една ключова дума на Ани Илков, която аз много харесвам - съредност: поезията на Константин Павлов като съредна на европейския интелектуален опит от втората половина на ХХ век. Това, което ще се опитам да направя, е тъкмо да изследвам и в крайна сметка, да докажа тази съредност на българския поет с нещата, които се случват в Европа от края на 50-те до към края на 80-те години. Става дума по-точно за явления като екзистенциализма, структурализма и постструктурализма, под чийто знак минават тези три десетилетия. Ще се съсредоточа основно върху един акцент от сюжета - един централен политически дебат, с който поезията на Константин Павлов е удивително синхронна - във всякакъв смисъл.

Но за да стигна дотам, ще тръгна от родния биографично-литературен контекст на появата на К. Павлов в българската поезия.

 

1. "Априлските" контексти на 60-те: модернизъм и Власт

През втората половина на 50-те години в българската поезия зазвучава един нов, специфичен лирически глас, който бързо започва да се откроява сред останалите - гласът на Константин Павлов. Неговата уникалност изпъква тъкмо на фона на непосредствения контекст, от който той е част - социополитически и поколенчески.

Нека очертаем накратко този контекст. Краят на 50-те и първата половина на 60-те години като цяло е едно особено динамично, революционно време. Дори под шапката на идеологията протичат мощни либерализационни процеси. Най-видими са те в поезията, където е нанесен първият решителен удар върху догматизма. Закратко, макар и не без съпротива, се състои разкрепостяване на българската поезия - и тематично, и формално (окончателно декриминализирана е интимната лирика, налага се свободният стих). Колизията на времето е снета в поредица сблъсъци, латентно тлеещи или остро разгарящи се на моменти - между котловинното и универсалното, между "селската" и "градската" поезия, между спонтанната изповедност на традиционния лиризъм и един нов тип поетически изказ, разчитащ на интелектуалното и рационалното, разпрострян по целия спектър между философската рефлексия и широко разтворения към актуалното публицистичен патос. Десетилетието става арена на фундаментален сблъсък между традиционализма в различните му измерения и един нахлуващ модернизъм, който във формално-артикулационен аспект рефлектира в дилемата за или против свободния стих.

Всъщност, погледната отблизо, картината е доста усложнена. Налице е специфична вътрешна напрегнатост на самото понятие за модерност. От една страна, то е заклеймявано като буржоазен остатък; от друга обаче, целият мащабен патос на единствената официална идеология е дълбоко модернистичен по своя характер и тъкмо модернистичният език е този, който единствен може пълноценно да го артикулира.

И той прави това тъкмо с езика на младата поезия на десетилетието - на една нова вълна поети, много различни помежду си, които критиката по-сетне ще обедини в понятието Априлско поколение. Както неведнъж е отбелязвано, терминът има по-скоро идеологически, отколкото оперативно-критически характер, бидейки начин поезията на периода да се интегрира пряко в централния политически разказ, структуриран около митологията на Априлския пленум и личната роля на "другаря Тодор Живков" за обновителните процеси, наченати с него. Извън това, понятието Априлско поколение изразява един типичен модернистки императив, основен и за социалистическата практика - императивът за тотализация: всички трябва да бъдат приобщени към някакъв колектив, да бъдат "организационно обхванати", да няма неиндетифицирани блуждаещи субекти. (Друг е въпросът, че и самите поети здраво се натискат да бъдат обхванати; комай единственото изключение е тъкмо случаят, за който тук ще говорим - уникален случай на развод по взаимно съгласие с Властта.) Тази всеобхватност размива чисто естетическите параметри на поколението, то постепенно ще се превърне в конгломерат както от поети на различна биологична възраст, така и от всякакъв тип поетики: заедно са "спонтанни" лирици и интелектуалисти, "селски" и "градски" поети, заклети патриоти и интернационалисти-космополити, подчертано "интимни" и подчертано "граждански" поети...

Но в тази твърде разнородна картина като хегемон на поколението - неизменното твърдо ядро в иначе доста размитото по перифериите си образувание - успява да се наложи т.нар. "революционно-романтично" крило в него (с представителни имена Владимир Башев, Любомир Левчев, Стефан Цанев). Като цяло именно то успява да реализира най-пълноценно идеологическия патенциал в понятието (а съответно - в личен план - предполага и най-добра възможност за капитализиране на този потенциал). Причините за това са разнородни, освен личните качества на поетите. От една страна, със своя авангардистки екстатизъм в езиков, пък и в поведенчески план (особено Левчев и Цанев) тези поети максимално олицетворяват революционно-обновителния патос на модернизационните процеси, които протичат тогава в литературната езиковост. И съвсем естествено тъкмо техният често повърхностен, но затова пък неизменно креслив патос, съпроводен с ярка жестуалност, успява да фокусира вниманието на критиката повече от философски вглъбената метафизичност или метафоричен лиризъм на други поети от поколението. Но решителното предимство на направлението се оказва неговата идеологическа правоверност, гарантирала му здраво политическо алиби, изкупващо отделните бунтарски жестове. Тази правоверност намира пълноценна реализация и в извънлитературен, биографичен план, особено що се отнася до Вл. Башев и Л. Левчев, които още през първата половина на 60-те вече бързо започват да се официализират с цялата двусмисленост, която понятието съдържа в конкретния социополитически контекст, да правят не само литературна, но и политическа кариера. Предаността към идеологията е същностна част и от самата поетическа езиковост, тя безконфликтно инкорпорира в себе си самия модернистичен бунт; "дясното" по специфичен начин е погълнало "лявото". От друга страна, за разлика от "западната" (или най-малкото съмнително неясна) инспирация на други ярки модернисти от поколението, като Др. Петров, Н. Кънчев, Кр. Станишев, бъдещите "революционни романтици" успяват да яхнат вълната на пост-сталинисткото размразяване, идеща директно откъм Съветския съюз. Тяхната поетика ще се разгърне през 60-те като епигонска адаптация на поезията на руските шестдесетници, олицетворили духа на Хрушчовата либерализация. Въпреки първоначалната съпротива на свръхконсервативната идеологическа Структура, чрез солидното си политическо алиби те успяват не само да се наложат, но и да заемат привилегирована позиция в поколението, а дори, в известна степен, и знаково да се идентифицират с него.

...Но всичко това ще се случи по-късно. В края на 50-те и самото начало на 60-те младите революционери са в епицентъра на една мащабна баталия с рутината и закостенелостта, изходът от която съвсем не изглежда нито толкова предвидим, нито толкова фанфарен. По това време в авангарда на поколението е една приятелска група млади революционери - поетите Л. Левчев, Ст. Цанев и Константин Павлов. Тоест К. Павлов е не просто биографично и поетически част от Априлското поколение, но в един най-интимен, приятелски кръг той е вписан в самото идеологическо ядро на поколението, заедно с двама от тримата образцови "революционни романтици". Понесени от крилете на собствената си младост, но също и от новия дух на десталинизация и "размразяване" след 1956 г., младите поети последователно и безкомпромисно отстояват героическата кауза на модернизма като борба за поетическа свобода. Отстояват я както чрез самото си творчество (еманципация на Аза чрез крайно субективиране и интелектуализиране на поетическия изказ, отявлена пристрастност към свободния стих), така и чрез поредица ярки публични жестове, чийто характер, положен в реалния контекст на времето, съдържа, поне в началото, ред дисидентски черти (цялостно реинтегриране на основни модернистки похвати като начин за противопоставяне на догматичния соцреализъм, въпреки съвсем не безопасните обвинения в "интелигентщина", "буржоазност" и "западно влияние", смела полемична защита на свободния стих, участия в ожесточена литературна полемика в печата, дори пряка конфронтация с властта при опитите за организиране на неформални поетически рецитали и т.н.).

Не само поетическият почерк, но и цялостното публично поведение на групата целенасочено възпроизвежда предизвикателната агресия на класическия авангард. Естетическият епатаж, ако вярваме на мемоарните свидетелства (може би носталгично, а понякога и користно поразкрасени), е съпроводен от една същностно авангардистка жестуалност, предизвикателно агресивна и експанзионистично насочена навън, към социалното и политическото, балансираща по ръба на позволеното. Играта на криеница с властовия контрол съдържа съществена част от енергията на творческия акт. Специален обект на естетическа агресия е самата публика. Въпреки всевъзможните административни пречки, идещи от различни етажи на властовата структура, новата поезия търси начини за възможно най-пряк досег с публиката, заобикаляйки властовата институционалност. Прави го със съзнанието, че изпълнява важна апостолска мисия - тя не забавлява, а проповядва, стряска, шокира, очарова, образова. Някои литературни четения са забранявани, но голяма част успяват да се състоят. Обединени в истински неформален кръг, младите поети Ст. Цанев, Л. Левчев и К. Павлов с апостолически апломб, познат от патоса на ранния авангард, обикалят провинцията и четат скандално провокативните си стихове, жънейки в равни количества неразбиране и възторг, тръни и лаври. Те нерядко са придружавани от своя съмишленик и ментор - критика Цветан Стоянов, който преди началото на рецитала се старае да "подготви" публиката с помощта на специална сказка за същността на модерната поезия (Славов 1992: 188)1. Теоретичната защита на този тип радикален модернизъм е подета и от самите поети. Цанев и Левчев публикуват яростно полемични статии-манифести, в които громят последните остатъци от схоластичния традиционализъм. Основна част от полемичната им енергия отива за защита на свободния стих. Поначало подозрителен заради модернистичния си произход, той се нуждае от здраво политическо алиби, за да получи право на съществуване. И го получава чрез цялата полемична дързост, на която младите поети са способни. Именно те успяват да идентифицират сферите на естетическото и политическото и по този начин да легитимират езиковата, авангардистка по същество, екстатика, която свободният стих предполага и реализира, като иманентна част от модернистката комунистическа идеология, особено в обновения й вид след Априлския пленум.

От тяхната поезия вее духът на тотален модернизъм, устременост към Бъдещето (което, разбира се, е "светло" и комунистическо), действат мощни антигравитационни енергии, които демонстративно я отделят от земята - не само в тесните български мащаби, т.е. от изконната родна и селска земя на традиционалисти като Слав Хр. Караславов (който впрочем също принадлежи към Априлското поколение), от Иван Бурин, Николай Стайков, Христо Кацаров, но и в един глобален, планетарен и космически мащаб, както подобава на модернисткия универсализъм (дебютната стихосбирка на младия Левчев - манифестна за поколението - е знаково онасловена "Звездите са мои", 1957; "Преодоляване на гравитацията" е показателният наслов на книга на Вл. Башев, 1960; свръхмащабната "космическа" стилистика е особено характерна и за Ст. Цанев).

Дейността на групата Левчев-Цанев-Павлов-Стоянов е само, така да се каже, острието на шпагата, сражаващо се за една кауза, зад която застава все по-голяма част от българската поезия. Равновесието на силите ускорено се променя (куриозна илюстрация на това е фактът, че много скоро дори някои от най-убедените защитници на крайния традиционализъм прописват в свободен стих). Аналогични революционни процеси протичат и в българската проза и драматургия, във всички сфери на духовния живот. Сякаш една дълго потискана енергия е избухнала, намерила пукнатина в идеологическата черупка.

Разбира се, вентилът е отворен "отгоре". Решително условие за всички тези процеси все пак е тяхната, макар и колеблива, половинчата идеологическа протекция. Те са "позволени" и дори в някаква степен толерирани от новата идеологическа конюнктура като израз на онзи освежителен полъх на десталинизация, с който желае да се самоидентифицира новият, живковският модел на социализма, установил се след Априлския пленум на БКП през 1956 г.

И все пак, от друга страна, подкрепата никога не е абсолютна, не получава теоретична обосновка, а по-скоро търси начини да се осъществи на практика, мимикрирайки под една или друга форма, без директно да влезе в конфликт с клишетата на идеологическата схоластика. Властта докрай си остава неспособна да проумее същностния идентитет между собствения си идеологически метаразказ и модернистичния език на "априлци"; нейните отстъпки са по-скоро на повърхностно ниво, на нивото на "правилния" идеологически патос и "правилната" тема, дори на "правилната" поетова биография. Но тя до самия си край - т.е. до самия край на 80-те години - си остава по презумпция подозрителна към модернистичното - заради презумптивната си вярност към реалистическото, които тя, поради силно консервативния характер на идеологията, неизменно продължава да мисли в смъртна опозиция.

Точно в това свръхдинамично и вътрешно противоречиво време от края на 50-те и началото на 60-те години кристализира ядрото на поколението, което по-късно идеологическата критика ще нарече "Априлско". Макар самият термин да се появява през 70-те години, то истински се налага през десетилетието на 60-те, когато заема централни позиции, превръща се в репрезентативно за естетическата конюнктура в поезията. И в същото време точно тогава, след уталожването на първоначалния революционен устрем и в процеса на постепенна редогматизация, между естетическия модернизъм на младите поети-бунтари и иманентната социална и идеологическа модерност на комунистическата идеология окончателно се установява една естествена симбиоза. Модернистичният патос на тази поезия някак неслучайно е съвпаднал с глобалния модернистки проект на комунистическия мит (независимо от това дали - и доколко - самата идеология е склонна да го проумее и признае). Състояща се под знака на революционната романтика, декларативната реторика, оптимизма и патетично артикулираната вяра в "светлото бъдеще", "априлската" поетика все пак се е оказала твърде ценно алиби за централния идеологически мит, необходим на Властта, и в същото време - в качеството си на актуален поетически канон - е един от основните генератори на този мит.

Тоест в своята модернистка революционност Априлската поезия се е оставила спонтанно - в акта на самата си поява и в иманентната причинност на тази поява - да бъде "опитомена", абсорбирана от Властта, за да легитимира собствените й модернизационни претенции.

Статутът на лирическия Аз в тази поезия - в ролята му на поетическа, езикова рефлексия на биографичното поетово тяло - е двойствен, едновременно разкрепостен, но и клиширан, носещ белезите на един схематичен модернистки героизъм. Той е категорично обособен, изведен от анонимност в сравнение с примитивния колективизъм на 50-те, но целият му реторично проявен вътрешен мир си остава вписан в параметрите на един монументален, надличен, макар и преживян като личен, идеологически патос. Както отбелязва една изследователка на поезията през 60-те, "въпреки вътрешния разнобой на чувства и мисли, въпреки редуването на душевни полети и сривове, съществуваше идеалът на хармоничната, цялостна личност, активно и целеустремено насочена към покоряване на света и природата вън от нея, действена и с уедрени линии на вътрешните перспективи" (Ликова 1994: 22).

Как в този темпорален и поколенчески контекст се полага поезията на Константин Павлов? Най-кратко казано, тя е едновременно вътре в него и вън от него; в параметрите на една изначална общност бързо започват да се очертават непреодолими разриви.

От една страна, поезията на К. Павлов завинаги ще съхрани и дори ще радикализира двойствения статут на Аза, характерен за "априлската" поетика, и по-точно за революционно-романтичното направление в нея, за което тук основно става дума. Азът у Павлов е категорично изявен и същевременно апсихологизиран. Той е самодостатъчен, героичен, самотнически извисен, изцяло съхранил модернистичната "уедреност", характерна изобщо за поетиката на 60-те. Вътрешният му свят е монолитен, едностранчиво моделиран, самодефиниращ се единствено спрямо свръхедри, универсални - морални и метафизични - категории като "свобода", "достойнство", "предателство", "страх" и др.под. Той не познава сложната психологическа релативизация, която предстои да навлезе в поезията през 70-те години, глух е за обертоновете на човешката интимност, убягват му нюансите и детайлите, лишен е от способност за вглеждане в дребните неща от света. Целта на неговата поезия - също както у "априлци" - не е човешката душа с нейния сложен вътрешен живот, нито скритата хармония на природата. Тя си остава изцяло положена в параметрите на политическото, разбирано в широкия смисъл като "живот в обществото", като отношение между индивида и институционалната регулация, между индивида и Властта.

Във формално-технически план тази поезия изцяло споделя респекта пред свободния стих и разрушително-обновителната роля, която по това време той изиграва по отношение на традиционните силаботонически форми. (Тук К. Павлов дори стига най-далече - неговата поезия рано и завинаги се разделя със строфата, стъпката, римата.)

От друга страна обаче, в един емоционален и концептуално-мирогледен план, твърде скоро се очертават основни и все по-задълбочаващи се различия с Левчев и Цанев, с поколението на бъдещите "априлци" изобщо2. Поезията на К. Павлов необратимо се отдалечава от казионния патос, подчинен на безусловна вяра в комунистическия мит, тя заема една откровено непримирима позиция спрямо своя естествен поколенчески и естетически контекст. В нейния специфичен сатирично-гротесков, парадоксален и абсурдистки език емблематични фигуративи от репертоара на Априлската поезия започват да звучат като собствената си пародия. Казионното модернистко визионерство на "априлци" е подменено с един тотален, безпролучен, иронично и самоиронично темпериран скепсис, нерядко преливащ в жесток сарказъм. Поезията на Павлов не познава никакво положително чувство, никаква утеха, положена извън Аза - никаква следа от възторг, вяра в бъдещето, гордост от героичното минало и прочие клишета от идеологически форматирания език на "априлския" модерн.

Принадлежността на К. Павлов към групата сякаш винаги е била повече от външно-биографично, "приятелско" естество, мотивирана и от едрия патос на общата борба срещу традиционализма. В тясно поетологически план нещата са значително усложнени: непробиваемият скепсис на Павлов и неговият гротесков абсурдизъм, неразчленимо интерфериращ лирическо и сатирическо, мрачната му философска екстатика са безкрайно далече от "ангажирания" патос както на руските шестдесетници, така и на техните български адепти.

Вследствие на всичко това настъпва и неизбежният разрив; особено драматични са отношенията с Левчев, обременени и от едно дългогодишно приятелство (двамата са съученици и състуденти). Следи от този разрив се откриват както в дневниковите записки на поета, така и в ред стихотворения, най-категорично в едно, посветено на Левчев, от важната 1989-та година:

В една лодка се возим.
И какво значение има -
дали ти въртиш кормилото,
дали аз въртя веслата,
щом лодката потъва?

(К. Павлов, "Появяване", 1989: 9 [15])

Стихотворението бележи не само криза в едно лично приятелство, то е преди всичко израз на тоталната самоотлъченост на Павлов от собственото му поколение, чието представително ядро вече изцяло е абсорбирано от Властта. Формирано от самата нея като идеологически конструкт, то напълно е оправдало инвестираните в него очаквания да се превърне в поетически апотеоз на късния, живковския социализъм. Отплатата срещу това е - привилегии, солидно материално благоденствие и допускане до административните, пък и политическите върхове на властовата структура. Самият Левчев междувременно се е превърнал в емблематичната фигура на поколението, който цяло десетилетие (1980-1989) ще бъде пръв чиновник в писателската йерархия. Безспорно талантлив поет, в рамките на тази вписаност в идеологическото статукво той докрай си запазва правото да разиграва артистични бунтарски жестове, ненадхвърлящи впрочем официално позволеното, регламентираното от Властта и всъщност изцяло обслужващи я. Подобна компромисна фигура е и Ст. Цанев. Моралният му бунт срещу лицемерието и фалша на соц-реалността безконфликтно се вписва в хоризонта на комунистическата идеология, в едрите мащаби на комунистическия интернационализъм, често прибягва до патоса на героичната българска история като морален абсолют, при което безспорните национални стойности (Ботев, Левски) са аксиологически изравнени с партийната митология (Ленин, Георги Димитров).

С рецидивите на сталинизма се воюва от позициите на един изначален, "чист", имагинерен ленинизъм и това, изглежда, е максимумът, който в конкретните условия може да бъде постигнат - изцяло в духа на половинчатата либерализация на Хрушчов. Соц-реалността може да бъде отричана не "отвън", а само откъм собственото си ядро, от позицията на комунистическия идеал, т.е. на един абсолютен, идеален (напълно в платоничния смисъл на понятието) комунизъм.

Половинчатост, която е съвършено неприемлива за Константин Павлов. През цялото това време, между началото на 60-те и края на 80-те години, той все по-необратимо се е отдалечавал от своите някогашни съмишленици. От един момент насетне разривът е станал пълен, както в поетологически, така и във "външен", биографично-институционален план. К. Павлов е единственият, принадлежал към самото ядро на поколението, който влиза в директен и безкомпромисен конфликт с Живковския режим, с властта, която иначе е "бащински" благосклонна към своето поетическо поколение. Докато някогашните бунтари все по-плътно са се интегрирали на различни нива в Системата, над поезията на К. Павлов задълго е наложена официална цензурна забрана. След първите му две книги ("Сатири", 1960, и "Стихове", 1965), посрещнати крайно отрицателно и, бих казал, абсолютно неразбиращо от критиката, в продължение на четвърт век, до 1989 г., му е официално отказано публикуването на поезия3.

2. Немотата като екзистенциален избор

Можем да реставрираме самото начало (в хронологически план) и основанията (в морално-философски) на този разрив в едно ранно стихотворение на К. Павлов с мета-поетичен, манифестен характер, проблематизиращо самия акт на творчество, на "пеенето". Стихотворението е "Славеите пеят" от 1957 г., включено в първата книга на поета. То е важно за нас с това, че тук се появява един образ, който ще се окаже посвоему ключов за поезията на К. Павлов изобщо - образът на гарвана:

О, колко много славеи!...

Вървя и слушам,
забравям се
и се препъвам
в изстинали човешки трупове.

Кои са те?
Как стана туй?
Кажете ми!

Над всеки труп
възторжен славей пее...

Млъкнете, славеи!
Проклети славеи!
Дано в настъпилата тишина
един-единствен гарван се обади,
за да ми каже истината.
Страшната!

(Павлов 1960: 14-15)

В стихотворението е очертан един категоричен конфликт с възможен автобиографичен подтекст - самотният, грозно грачещ Гарван (скрито зает от Ботев) срещу хора на сладкогласните славеи. Старото романтическо клише за "пеенето" е изцяло усвоено от "априлската" митология и натоварено с мощни идеологически значения - превърнато е в маркер на "обновителния" поврат след Априлския пленум, който новата поезия е призована да "възпява". Скрит, но лесно разпознаваем адресат на К. Павлов (дори водещ с оглед контекста на епохата) е един текст, който впоследствие ще бъде канонизиран като родоначален за тази митология - стихотворението на Георги Джагаров "Предпролет" (бр. 4 на сп. "Пламък", 1957 г.), чийто идеологически работещ рефрен е "Птици пеят" - "нещо ново стъпва тука".

Но специално важна за нас е фигурата на Гарвана, доколкото в целия естетико-идеологически и биографично-поколенчески контекст тя позволява да бъде четена като своеобразна алегорично обективирана проекция на самата авторова фигура. Образът е онази пресечна точка, където модусът на текста максимално се е доближил и дори съвпаднал с модуса на биографичното тяло.

Допълнителни значения в стихотворението привнася скритата му интертекстуална обвързаност с друга творба от този период - "Пак за славея", 1956 - обвързаност, която усилва едновременно макабристичната му гротесковост и политическия му бекграунд:

Мили славею,
ще затворя прозореца.
Прекланям се пред песента ти -
но се плаша,
че в някоя безлунна нощ,
когато изведнъж ти израстат
орлови нокти и железен клюн,
ще влезеш тихо в романтичната ми стая
и ще изтръгнеш от гърдите ми
размекнатото ми сърце.

(Павлов 1960: 31-32)

Този интертекст разхерметизира докрай метапоетическата проблематика на "Славеите пеят", включва я в ясни политически контексти. В условията на конкретната реалност сюжетът не би могъл да се ограничи в рамките на естетическото, неизбежно се сдобива с най-брутални, "външни", политически измерения.

В опозиция с хора на сладкогласните славеи автобиографичната фигура на Гарвана (автобиографизъм, изцяло вменен от нашата интерпретация) е парадоксално устремена едновременно към артикулиране на истината, но и към немотата, т.е. към демонстративна редукция на пеенето, на сладкогласието, на гласа изобщо, на артикулацията. В този смисъл ситуацията изисква да бъде прочетена поне в два плана. В един външен, екстрапоетически план тази желана редукция на пеенето отразява, обяснява - или по-точно антиципира, като имаме предвид времето на създаване на стихотворението - принудителната цензурна репресия, която ще бъде упражнена върху поета, насила вменената му 25-годишна немота. И в същото време ситуацията е "овътрешнена", асимилирана, както изобщо е характерно за поезията на Константин Павлов - немотата е философизирана и приета като личен избор, скрито функционализирана е като собствено поетическо кредо, като Ars poetica. Една персонална Ars poetica, която се структурира около отказа от думи, около един ескалиращ процес на артикулационна редукция, на смислова затъмненост, устремена към нонсенсовост (тя ще се реализира максимално в поемата „Петима старци", 1965).

Тоест, собственият телос на поетиката с марка „Константин Павлов" е парадоксално проектиран в хоризонта на немотата - „външна", принудителна, цензурна, но и иманентна за нея, концептуално и философски обусловена.

Тук основно ще ни интересува този втори, иманентен аспект. Аспект, в чиято логика можем да мислим автобиографичния герой Гарвана като средоточие на универсална философска проблематика, чиито рефлекси откриваме в поезията на Павлов. Образ, в който се сплитат в трудно разчленимо единство фундаментални проблеми за мястото на индивида в модерния свят, които са в центъра на европейския хуманитарен дебат от края на 50-те години и през следващите три десетилетия.

Несъмнено в ядрото на този образ се разпознава един здрав хуманистичен субстрат - онзи скептичен хуманизъм, отстояващ достойнството на човешката личност, изправена пред външната принуда. Позиция, която намира пълноценната си изява тъкмо в реалното, телесно-биографичното поведение на самия поет, полагането му - по-точно самополагането му като акт на съзнателен избор - в наличния политически и екзистенциален контекст. Фигурата на Гарвана от стихотворението "Славеите пеят" е важна за нас тъкмо с потенциалния си автобиографизъм, като осъществяваща специфична дифузия между двете полета - поетико-манифестното и реално-биографичното; точката, в която поетическата декларация антиципира собствената си "външна" екзистенциална реализация, потвърждение, защита. В този смисъл образът на Гарвана допуска в един идеален план да бъде четен като морална проекция на "лирическия" Аз изобщо в поезията на Константин Павлов; разтваряйки в същото време този Аз към външно-биографичното, поведенческото, полага го в полето на героическото.

Именно в такъв героичен план и в отворена към екзистенциалното посока интерпретира поезията на Павлов Ани Илков. За да постанови тази сдвоеност, той не се свени да прибегне до традиционни романтически конструкти от типа "характер-съдба" в един предговор, определено целящ да впише фигурата на Константин Павлов в българския поетически канон4. Тъкмо чрез образа на Гарвана е налице едно идеално (също като при архетипалната за българската поезия фигура на Ботев) покритие между реторичен акт и реален соматично-биографичен жест, между поетическия глас и биографичното му отстояване. Именно чрез тази своя реторическа и соматично-биографична комплексност поезията на К. Павлов (определима чрез понятия като "характер-съдба", "живот-поезия" и т.н.) ще сбъдне манифестните перспективи, налични в образа на Гарвана от 1957 г. - като самотния глас, артикулиращ Истината.

Включен в една универсална философска оптика, този образ се оказва импрегниран с модерна екзистенциалистка проблематика. Колкото и да е уникален в българския си контекст, поетико-биографичният опит на Константин Павлов се оказва релевантен - "съреден", по думите на А. Илков - на опитите в модерността от втората половина на ХХ век (Илков 2001: 12). Четена на равнището на "лирическия" си Аз, поезията на Павлов е мощен носител на героически оптимизъм, поместен изцяло в полето на просвещенския хуманизъм (чийто наследник и своеобразен кулминатор е атеистичният френски екзистенциализъм). Сигурно това дава основание на А. Илков да определи поета като "последния просветител", макар и скептичен, "който подлага настоящето на радикална критика, без да напуска територията на духа" (Илков 2001: 9). Зад тоталния скепсис и песимизма се налага една съхранена вяра в неотменимата свобода на личния избор на човека, изправен пред властовата принуда, вяра в способността му да избере достойнството. Неговата свобода е неотменима тъкмо доколкото се корени не във външните обстоятелства, не в социалната институционалност, както е убеден модерният либерализъм, а в самия Аз. (Но от друга страна, още Русо постулира фундаменталната свобода на човека като съзнание за притежаване на избор. Човекът, пише Русо в своите разсъждения върху произхода и основанията на неравенството, е такъв тъкмо доколкото в рамките на една изначална принуда "съзнава себе си свободен да се съгласи или да се противопостави" (Русо 1988: 596). В конкретната, реалната, тук-и-сега наличната екзистенциална ситуация, твърди поезията на К. Павлов, свободата е възможна единствено като персонален избор, като акт на съпротива, като самоизключеност от социалната институционалност, алегорично сводима до хора на славеите. Отвъд тясно поетическото си значение, този хор може да обозначава онзи "обществен договор", който е в основата на етатисткия либерализъм на Модерността и който в един момент ще се окаже удобен репресивен инструмент - нещо, което в максимална степен ще бъде разкрито тъкмо през ХХ век в условията на тоталитарния социализъм, когато социалната цялост на практика ще се срасне с една тотална и репресивна, недопускаща пробиви Система. Свободата, внушава Павлов, е неотменима привилегия на Аза, а абсолютната свобода в тази ситуация е привилегия единствено на абсолютно алиенирания, на изключения, или по-точно самоизключилия се от Системата Аз. В определени условия алиенацията не означава квиетизъм, а тъкмо обратното - специфичен акт на ангажиране.

Ще се опитам да разясня тази софистична фигура, която на пръв поглед опровергава лансираната теза за екзистенциалистките рефлекси у Павлов. Нещо повече - ще я задълбоча, разтваряйки собствено поетическото в един общ биографично-поведенчески план. Върховно доказателство за неотменимата свобода на човека, осъществена в акта на избор, е тъкмо способността му да превърне "външната" принуда в собствен избор, като с това неутрализира тази принуда, използвайки нейните потенции за собствените си цели, обръщайки ги срещу самата нея. Публичното поведение на поета през четвъртвековното пребиваване в режима на цензурна забрана, което ще се монументализира в мита "Константин Павлов", доказва това: от дълбините на принудителното мълчание той излъчва политическа жестуалност, която ще се окаже комай единствената радикална защита на човешкото достойнство в българската поезия през този период, огласян от бодряшкото чуруликане на десетки славеи, хранени в златните си кафези.

Докато Априлската поезия в своя параден хуманизъм на практика легитимира и обслужва самата дехуманизирана социална механика, то творчеството и житейското поведение на Павлов си остава почти самотен израз на онази горда съпротива на модерната култура, отстояваща достойнството на човешкия дух в рамките на "външната", физическата му победеност, която екзистенциализмът идентифицира с подвига на Сизиф.

Именно тази различна визия за мястото на Аза в света на екзистенциалното, сведен в конкретните условия до политическото и моралното (по-точно непримиримият сблъсък между тях), маркира кардиналната разлика между оптимистичния (политически, хуманистичен) модернизъм на "априлци" и скептичния ("културен", интелектуален) модернизъм на Константин Павлов.

В случая "Павлов" типичната екзистенциалистка ситуация е радикализирана и едновременно с това преодоляна чрез една значеща редукция на реалното, на биографичното и политическото в поредица отместващи се едно в друго подобия. Налице е уникална двустепенна редукция на онова ангажиране с реалността, което е ключово понятие в екзистенциалната философия и което, според нея, може да бъде проектирано само в модуса на физическото действие, на реалното присъствие в света, единствено притежаващо качеството "реалност", доколкото "човек не е нищо друго освен съвкупността от своите действия, нещо друго освен своя собствен живот" (Сартр 1994: 44).

В перспективата на своите "действия" и на своя "живот" Константин Павлов не отива по-далеч от словото. Неговата съпротива е един спонтанен перформативен акт на равнището на самото писане, придружено с отказ от съзнателна дисидентска героика ("Но никога - предупреждава поетът в едно късно свое изказване, - през целия си живот, не съм си поставял някакви особени задачи да реагирам политически. Това го казвам, за да не ми се лепят комплименти за съзнателна съпротива. Съзнателно не съм искал да водя диалог с всички конюнктури, които са съществували независимо от това, че са ми действали. Реагирал съм просто на убожданията." (Прилеп 1990).

В този смисъл ситуацията в поетико-биографичния комплекс (или мит) "Константин Павлов" може да бъде означена като анти-ботевска. У Ботев поетическото слово обладава дълбинна митическа (и митогенна) перформативна мощ, то произвежда реално физическо действие (героичната смърт на поета отдавна вече е не само предвещана, но и зададена в ред поетически текстове). У К. Павлов, обратно, действието е заместено от собствената си вербална, поетическа проекция - проекция, която обаче е самото то.

Но редуктивната подмяна не спира дотук, тя има едно второ ниво, по-важно за нас: самото поетическо слово е подменено с демонстративен отказ от самото себе си, с немота. Тоест, в крайна сметка, не словото, а неговото отсъствие се оказва същинското екзистенциално действие. Действие, мислено не като физически - соматичен и политически - акт, дори не като акт на писане/изразяване (в смисъла на: "Пруст - това са произведенията на Пруст" (Сартр 1994: 46), а като едно упорито, демонстративно и изпълнено със съпротива мълчание ("пушех и мълчах, мълчах и пушех" (Павлов 1983: 69). Именно това мълчание представлява онова "свободно ангажиране" (Сартр) с актуалната реалност, което характеризира героя на К. Павлов като историческо същество.

 

3. Фундаменталната не-невинност на Езика

И така, у Павлов е налице една двустепенна редукция в отношението на Аза към Властта и към идещата от нея принуда. На едно първо ниво екзистенциалното действие (като акт на максимално ангажиране с политическото) е редуцирано от външно-телесното към собствено поетическото, словесното, т.е. заместено е от езиковото в прекия смисъл на понятието. На второ ниво обаче е налице редукция на самия език към нечленоразделното, към граченето, към артикулационната немота.

И всъщност оттук започва същинският политически сюжет, който ни интересува - спонтанният преход от екзистенциално към структуралистко и постструктуралистко.

Краят на 50-те, както знаем, бележи краха на екзистенциалистката ведрост подир пълното й господство в западната мисъл през предходните две десетилетия. Свободният избор на индивида в рамките на една изначална - природна и социална - принуда се е оказал илюзорен. За никакво гордо самотническо достойнство не може да става дума, индивидът не е свободен, а жертва на надиндивидуални - социални и езикови - структури, които предопределят битието му, детерминират цялото му поведение и мисловен модус, без той да може дори да си даде сметка за това и да се противопостави. Екзистенциалният абсурд е радикализиран в посока към ирационалното, чиято жертва и функция е човекът.

Азът в поезията на Павлов, подобно на героите на Кафка и чужденеца на Камю, е изправен пред една законово регламентирана, но напълно дехуманизирана, абсурдна и алогична предопределеност - реалността на една Власт, действаща тотално и анонимно като антична Съдба. Той е типичният структуралистки субект, детерминиран от обективни, стоящи извън него и над него сили, пресечна точка е на властови семиотични (езикови) практики. (Това личи в много творби на Павлов от 60-те години и по-сетне: "Алхимици", 19615, "Петима старци", 1965, "Още мъничко... още мъничко...", 1967, пиесата "Персифедрон", 1968-1993, и ред други.)

И едновременно с това позицията на Аза спрямо алогизма на тоталитарната механика на Властта е тази на типичния постструктуралистки Différent - "гарванът", тотално алиенираният "друг", неприспособимият, онзи "ищец", който, лишен от средствата на аргументация, може да отстоява своето право не в параметрите на Системата, а само чрез самополагането си в една яростна контра-позиция спрямо нея. Осъзнавайки своето безсилие пред "демонизма на Властта" (емблематично понятие от постструктуралисткия жаргон, особено работещо и у Константин Павлов), той не си поставя за цел героичната съпротива срещу цитаделата на Властта - съпротива, положена в телесното, - а нейното разобличаване отвътре, със собствените й средства, в параметрите на самата езиковост, на семиотичното, не на соматичното. Приел собствената си - натрапена му - "другост" (имам предвид начина, по който критиката през 60-те чете двете книги на поета) и сам идентифицирал се с нея, съпротивата при него е изцяло в модуса на артикулацията, на словото, предизвикателно редуцирано към мълчанието, така както на едно предходно ниво соматичната, действената "екзистенциалистка" съпротива е редуцирана до словесния, par excellence езиковия си палиатив.

Или, казано на съответния жаргон, в собствения статус на Аза в поезията на К. Павлов е налице верига от диферации: екстравертният политически ангажимент е отместен в полето на семиотичното, в гласа (пеене = писане), който пък, от своя страна, е още веднъж отместен посредством собственото си анулиране в немотата.

Тази редукция на лирическия Аз в поезията на К. Павлов значещо приключва периода на словесното - на собствено литературната му самоартикулация непосредствено преди попадането му в принудителния хиатус на цензурната забрана, т.е. "в утробата на Кита". Книгата "Стихове", 1965, е финализирана от две поеми - "Спомен за страха" и "Петима старци". И двете по същество са акт на сбогуване с езика на всички възможни равнища - социо-биографично и иманентно, собствено езиково, един жест, който по-късно ще бъде повторен от поета Борис Христов с поемата "Честен кръст", финализираща по аналогичен начин втората му книга). В "Спомен за страха" лирическият герой (лирически, доколкото е алегорична проекция на самия поетов Аз) в един "външен", фабулен аспект (проекция, от своя страна, на онова, което реално се случва с поета в биографичен план) се десоциализира, губи човешките си "очертания", комуникативната му способност деградира към едно навъсено животинско ръмжене. Във втората поема - "Петима старци" - същият процес на редукция на гласа е разгърнат и радикализиран на мета-ниво, в сферите на самата поетическа езиковост - животинската немота, нечленоразделното гарваново грачене са се сдобили със своя аналог в сферите на самото литературно писмо - в доведения докрай абсурд на една логически непроницаема фабула, в предизвикателния нонсенс, където собствено езиковото е отишло отвъд езика. Една отвъд-езиковост, наситена обаче с красноречив политически смисъл - дълбоко скрит и все пак достатъчно разбираем тъкмо на равнището на неразбираемото, на своята нулева, празна артикулираност. Един нулев език, значещ тъкмо с демонстративната липса на значение, на разпознаваем референциален пласт6.

И в същото време тъкмо това минимализирано, неясно, смислово затъмнено слово е истинното. То произвежда единственият, макар и "нулев" смисъл - смисъл, който е максимално истинен тъкмо доколкото е съответен на самия "външен" абсурд и несмисленост на тоталитарнта реалност, както и на нейната денотативна изпразненост, т.е. на симулакърната й същност, която е "нулево" налична единствено на семиотично ниво, като специфичен семиотичен симулакър (Антов 2004-2006).

За да прочетем по-добре поезията на Константин Павлов, е нужно да припомним в общи линии същността на един политически дебат, централен за втората половина на ХХ век - между агонизиращата аксиология на Просвещението и един все по-радикален пост-просвещенски скепсис.

През 60-те екзистенциалисткият хуманизъм е активно дискредитиран. Западната хуманитарна мисъл е силно резервирана към всякаква възможност за човешката свобода като функция на обществения договор. Чрез граматологичната теория на Дерида за пораждането на различие (différence) като мрежа от езикови замествания новата френска философия на 60-те активно започва да проблематизира фундаменталния постулат на Модерността за свободата като невъзможна реалност, като "само една идея" (Кант). Сведени до социално-политическата си проекция, граматологичните постулати описват процес на все по-голямо и задълбочаващо се отчуждаване на конкретния, реалния индивид от функционирането на Властта чрез все по-усложняваща се система от либерални институции, действащи като една регулативна инстанция, аперсонална и анонимизирана в езика (закона, правилото, кодекса). При което институцията, мислена от Просвещението като онази "буферна зона", която, по думите на Хегел, отделя модерния човек от Природата (Хегел 1967: 363), ще хипертрофира в един чудовищен и алогичен механизъм, който в крайна сметка ще доведе до попадане обратно в сферите на един хипертрофирал природен атавизъм (ключов сюжет за редуктивно насочената поезия на Константин Павлов и за разгръщаната тук теза).

Човешката екзистенция е окончателно разсъблечена от всички утешителни илюзии. Свободата е само потенциално възможна в акта на собствената си езикова презентация. Тя не е реална, а подменена от собствените си езикови палиативи. По-точно, тя е реално налична единствено в сферата на сложна система от езикови игри, в различни типове текстуалност - на закона, на Конституцията, на официалния документ и т.н.

Разобличена е лицемерната същност на модерния институционализъм, който самоафишира смисъла си в хоризонта на човешката свобода - уж да гарантира все по-голямото участие на отделния индивид в управлението, но всъщност, твърди Лиотар, досегът между тях е толкова опосредствен, езиково отместен, подменен, че е на практика илюзорен. Ситуацията бележи краха на просвещенския хуманизъм. Тя, естествено, води до радикална криза на субективизма, до загуба на самия социален субект в мрежа от езикови подмени, чийто продукт именно е онзи contrat sociale, чрез който реално функционира Властта.

Дебатът кулминира в един ожесточен спор, който се разгаря през 80-те - спорът на Лиотар с последния самоотвержен защитник на тезата за неизчерпаните възможности на модерния хуманизъм Хабермас (и негови епигони и поддръжници като Апел, Хонет и дори Рорти). Докато немският философ се опитва да реанимира старата просвещенска идея за мечтаната социална хармония, за постигане на социален консенсус чрез толерантна дискусия и диалогичен сблъсък на аргументи, то Лиотар е категоричен: напротив, твърди той, консенсусът не постига справедливост, а е само скрита легитимация на Властта. Диалогът винаги се води на езика на една от страните - този на Властта, ето защо неговата равноправност е илюзирна, а ефектът - манипулативен. Либералистка самозаблуда е, твърди Лиотар в спора си с Хабермас и Рорти, че Системата допуска чуваемост на "другия" глас, на гласа на Другия. Налице са само незначителни отстъпки, целящи единствено заздравяване на наличното господство.

Тъкмо тук, в параметрите, по-точно в пукнатините на този диалог, в неговата спекулативност и невъзможност, се появява жертвената фигура на индивида-Différent. Индивидът е неизбежно въвлечен в езикова игра, в която самите правила са изложени на езика на другата страна, така че той е предварително лишен от възможността да изложи аргументите си, т.е. да се възползва от езика като общ код.

Връщайки се към конкретния предмет на изследването, тук към всички изредени от Дерида езикови "видимости на закона" от пряко юридическо естество, които подменят реалната свобода, ние ще прибавим и тази на поетическия език - соцреалистическия литературен (и в частност поетически) канон, образцово представен от поетите-"априлци": присвоен от Властта, езикът на поетическия текст е здраво впрегнат в общата легитимираща я дискурсивност.

Съществен дял в легитимацията на комунистическия метаразказ се пада на силно идеологизирания соцреалистически канон, чиято еманация в актуален план се оказва именно поезията на т.нар. Априлско поколение - един по-скоро идеологически, отколкото собствено поетически конструкт, изобретен от марксистката критика. Въпреки визионерската си проекция в едно абсолютно комунистическо Бъдеще, идеологически "правилната" Априлска поезия е всеотдадена на защитата и отстояването на една конкретна тоталитарна реалност - на "реалния" социализъм. Ала това отстояване на реалността се извършва от нея тъкмо чрез произвеждане на реалността като акт на диферация, на перформативната й подмяна със символичното, езиковото. Недостигът на (социалистическа) реалност е компенсиран с изобилие от поетическа ("априлска") реторика.

Илюзорността на диалогично постигнатия консенсус на Модерността, прокламиран от Хабермас и неговите епигони, никъде не е по-видима, отколкото в ситуацията на тоталитарен социализъм. И хорът на славеите - да си послужим с алегорията на Константин Павлов - е съществена част от този консенсус.

Демонстративният отказ от включване в него е отказ тъкмо от участие в този лъжлив консенсус, отказ от онази диалогичност, в която Хабермас открива неизчерпаността на модернисткия проект. В своя пост-модернистки (в смисъла на пост-просвещенски) скепсис Константин Павлов не вярва в диалога на аргументите. Цитираното по-горе признание ("Съзнателно не съм искал да водя диалог с всички конюнктури..." и т.н.) впрочем ясно декларира недоверието на поета към подобен диалогизъм, напълно неработещ в тоталитарната ситуация, която познава само монологичния консенсус - консенсусът на хорово чуруликащите славеи. Негова единствена алтернатива е не "другият" глас, а гласът, деградирал до собственото си "друго", самото мълчание ("пушех и мълчах, мълчах и пушех"), гласът, деградирал до нечленоразделния грак, до нонсенса, които притежават една специфична миметичност. Тъкмо тази немота единствена може - на една "нулева" степен - да артикулира абсурда и ужаса на тоталитарната реалност. Немотата е единственият език, макар и нулев (или "празен" по Лиотар), който не принадлежи към репертоара на властовия дискурс, не е предложен от него. Тя е единственият собствен аргумент на "другия", на Аза-Différent, на изключения-от-системата, на вън-положения, на непритежаващия-езика. Неговият език по необходимост е анти-език, език на мълчанието.

В този смисъл отказът от "пеене" в хора на славеите - отказ, който естествено ще доведе до отказ от Езика изобщо - има своето дълбинно основание: фундаменталната не-невинност на Езика като диферираща (т.е. лъжлива, измамлива) инстанция. В реалната ситуация на тоталитарен социализъм е налице пълна невъзможност за съществуване на езика в едно идеално, чисто, морално състояние. В условията на тотална цензура той е възможен или като част от легитимиращия дискурс на Властта, или като отказ-от-себе-си, като мълчание, немота, аглосия. Единствената почтена форма на "пеене"/писане е нулевата. Езикът е морален единствено в перформативния акт на собствения си отказ-от-себе-си, на собствената си редукция към немотата. Навъсено нечленоразделният грак на Гарвана - това е единственият начин да се съхрани достойнството на езика.

Това достойнство е накърнено, несигурно дори в директното писане срещу Системата - така нареченото дисидентско писане, артикулиращо ясни смисли на ясен език. В ситуацията на тотален цензурен контрол подобно писане е практически невъзможно, поне не като публичен акт. То по необходимост отива или в едната посока, или в другата - към компромисното пеене, ползвайки се от предоставения му от противника "код", или към безкомпромисното мълчание, отказвайки го.

При отказания му достъп до публичност дисидентското писане е изтласкано в сферата на частното, възможно е само като скрито занимание, а това също е форма на немота, само че "външна", принудителна. Пред тази "външна", принудителна немота Азът на Константин Павлов е предпочел немотата като собствен избор - философски конципирана и интернализирана в параметрите на гласа като негова перформативна отмяна вътре в акта на самото му случване.

Всичко друго, дори повече или по-малко директното писане срещу властовата принуда, възползващо се от пролуките в цензурата, стремящо се да я надхитри, нерядко разчитащо на сложната алюзивност на езоповския език - дори такова писане би било вид колабориране със Системата, влизане в собствения й дискурс, подчиняване на предписаните от нея правила. Би било включване в Хабермасов дебат, т.е. в една лукава езикова ритуалност, предложена от самата Власт, чийто ефект, в крайна сметка, би бил да се затвърди господството на Системата.

Провалът на бунтари, останали вътре в рамките на Системата, като Л. Левчев и Ст. Цанев - едно компромисно и съмнително от морална гледна точка бунтарство - доказва това. Прагматисткият консенсус на Хабермас е онагледен тъкмо от реторичния патос на славеите, които симулират артистични бунтарски жестове, като в същото време внимават да не престъпят границите, очертани от властовия императив (а някои от тях и брутално пълзят нагоре по самата стълба на властта; неусетно им израстват орлови накти и железни клюнове). Едно бунтарство, чиято основна роля е да легитимира Системата дори с цената на привидното си противопоставяне - обективно привидно, дори когато субективно е напълно искрено (нямаме никакви основания да се съмняваме в искрената "гражданска доблест" на Ст. Цанев например, когато клейми аморализма на статуквото). Противопоставяне, което в конкретните условия изпълнява полезната роля на предпазен клапан, освобождаващ съпротивителната енергия на потиснатите в една безопасна и дори удобна за Властта посока (перфектна метафора впрочем и на целия либерален институционализъм, за което ще стане дума по-късно).

В подобна ситуация единствената достойна позиция, последното убежище на Достойнството, Истината, Свободата, е отказът от Езика. Нечленоразделното грачене на Гарвана е единственият наистина ефикасен начин за съпротива - начин, който не се оставя да бъде лукаво въвлечен в диалог. Или поне, който измества диалога в една принципно различна плоскост: това вече не е диалог на гласове вътре в рамките на Системата, това е диалог между самата Система и Свободата.

След като Словото - мета-сфера на неистинното с дифериращи, подменящи реалността и фалшифициращи я функции - е изцяло узурпирано от гласа, от бодряшкото чуруликане на "априлските" славеи, то Истината може да бъде парадоксално артикулирана само чрез един втори (можем да го наречем и диалектически) акт на мета-мета-отместване назад към немотата, към гарвановото грачене, към животинската афазия изобщо.

Към глъбините на един първичен природен атавизъм.

 

4. Назад към Природата, или Проваленият проект на Модерността

Манифестно прогласен в "Славеите пеят", този процес на ескалираща редукция на езика ще се превърне по-нататък в основно свойство на поезията на Константин Павлов. Освен че в собственото си самосъзнание тя скрито, но достатъчно категорично се самоидентифицира с гарванов грак, на още ред места стиховете демонстративно мучат, врещят, цвилят, кукуригат, квичат по кучешки, квакат... Поезията на Павлов е обилно наситена със зооморфна образност (свине, кучета, коне, жаби, риби, амеби, паяци, всевъзможни видове инсекти) - факт, който особено провокира неразбирането, пък и откровената неприязън на хуманистично настроената марксистка критика от началото на 60-те години. Много по-късно Св. Игов ще намери най-удачния израз, за да характеризира тази ситуация - "подивяване" на езика. "Новият поетически език на Константин Павлов - пише Игов - бе рухване на езика в самия език, обновяване на езика чрез подивяването му, чрез откриване на нов израз не в словото, а в ръмженето и крясъка. Езикът в поезията на Константин Павлов изрази своето сгърчване, затъмни артикулационната си яснота в животински рев, вой, крясък, ръмжене. Честите животински образи у Константин Павлов - освен другото - значат и това, израз са на артикулационна немощ или затъмненост, на загуба на смисъла на човешкото общение." (Игов 1999: 226).

Този "животински" език понякога естествено преминава в своя "антропологичен" аналог - инфантилното вувукане и гугукане (стихотворенията "Адаптация", 1968, и "Дете голомеше", 1983):

И тогава ще ми стигне,
ако ти ми кажеш: бу-бу-бу...
И тогава ще ми стигне,
ако аз ти кажа: ву-ву-ву...

(К. Павлов, "Адаптация", 1983: 66)

Заедно с това е налице - в сюжетен план - и демонстративна дехуманизация на самия "лирически" Аз, фабулно свързана донякъде с "подивяването" на езика, предполагаща го. Протагонистът неудържимо губи човешкия си облик, регресира към животинското, зверското. В поемите "Спомен за страха" и особено "Цар Траян", 1957, дехуманизирането на героя, регресът му обратно към Природата, са достигнали чудовищни размери:

Страхлив и озлобен
забягна в планината.
При мечките.
Живееше при тях
и почна да им подражава.

Човешките си очертания изгуби.

Напълно деградирал в дивото, а-човешкото, той се е сдобил с мечешки бърни и козина, поникнали са му зъби "огромни като зъбите на слон", има кóзи уши.

Тази демонстративна дехуманизация, можем да кажем, е подчинена на един основен сатиричен импулс. Тя е насочена срещу хуманистичния патос на ултрамодернистката комунистическа идеология и услужливо следващата, артикулиращата я "априлски" тип поезия. Разобличени са модернизационните претенции на самия комунизъм; разобличени са тъкмо чрез драстичното, гротесковото експлициране на неговия кръгов, par excellence уроборосен етос. Комунистическата идеология и произведената от нея практика на "реалния" социализъм бележат онзи краен момент от развитието на инструменталния разум, който в устрема си към пълното освобождаване на човека от природната зависимост е довел до пълното му поробване и регрес към природния атавитет.

Но източният, социалистическият тип тоталитаризъм не възниква на празно място, той е логичното доразвитие, радикализация на процеси, фундаментални за западната Модерност от ХVІІІ век насетне. Комунистическата идеология, както и произведената "в нейно име" реалност на "реалния социализъм", са само закономерен продукт на Просвещението, еманация на онези авторазрушителни енергии, с които то по рождение е заразено.

Свойствено за всяка власт, включително и тоталитарната, е да се универсализира в хоризонта на доброто, на моралното и справедливото. Случаят с универсалистките аспирации на комунизма - като "модерност в нейния най-непоколебим дух и най-решителна нагласа", по израз на З. Бауман - не е принципно по-различен например от про-буржоазния патос на Рорти, който в спора си с Лиотар развива стопроцентовата си убеденост в монолитността на либералисткия метаразказ на Запада, в неговата универсалност, в общовалидната му справедливост (Рорти 1995).

Именно това обстоятелство придава на поезията на Константин Павлов мощен философски заряд. Демонстративната немота на Аза, "подивяването" на езика му и собствената му деградация към животинското, зверското - това е една диагноза, чийто смисъл далеч надхвърля непосредствената политическа съпротива срещу тоталитарната реалност в България от 50-те-80-те години. Да определим патоса на тази поезия само като антикомунистически, би означавало да отнемем голяма част от смисловата й мощ.

Деградирането на човешкия език у Павлов е знак за тоталната криза на хуманизма през ХХ век изобщо, като вътрешният смисъл на този сюжет търпи трансформация - идеологическа и жанрово-дискурсивна. Демонстративната немота несъмнено е възникнала в жанра на политическата сатира като отказ от идеологическия език на комунизма (част от който е и "априлската" поетика). Но впоследствие естествено е прераснала в отказ от Езика изобщо, жанрово преартикулирайки се в културно-философското. Съпротивата срещу езиково конструирания етос на комунизма под външния си ангажимент с непосредствено актуалното крие универсални мащаби - разобличаване на модернизационния процес като хипертрофия на инструменталния разум, пораждаща едно ново робство. Едно разобличаване, което е едновременно философско в универсалната си мащабност и сатирично като морален ангажимент и дискурсивна стратегия.

Тази поезия артикулира един анти-просвещенски (и пост-модерен в етимологичния смисъл на понятието) скепсис, породен от недоверие към властовите механизми на Модерността, към модернисткия метаразказ изобщо, основан на тези механизми. Недоверие към рационализма на модерния етатизъм, който, разгръщайки се, щедро облян от светлината на Разума, в една парадна, добронамерена и безогледна устременост към Всеобщото Добро, неочаквано се е сдобил с чудовищни черти, озовал се е в сферите на атавистично-хтоничното. Етатизъм, дефинитивно самопостановил се като хипертрофия на инструменталното, чийто закономерен продукт се е оказала тоталитарната държава, в която Властта-средство неусетно е погълнала Човека-цел - самотно викащ или мълчащ през зъби в утробата на едно хтонично чудовище. (Извънредно продуктивна в този смисъл е ясната аналогия между Кита от известното стихотворение на Константин Павлов и чудовището Левиатан от едноименната творба на Хобс, алегорично олицетворило идеята за модерната буржоазна държава като функция на един анонимен и безличен, но свръховластен "обществен договор", който за да функционира съгласно собствените си презумпции - няма как да остане извън параметрите на насилието.)

Демонстративният регрес към атавистичната Природа в поезията на Павлов е радикален израз на съпротива срещу езиковия институционализъм на Модерността, измамил очакванията за постигане на човешката свобода. Немотата като основен концепт в тази поезия, разбирана в максимално широк смисъл (като загуба на езика, но и като блокиране на Смисъла, на просвещенския логоцентризъм и рационалност, като нонсенс в общия, но също и в тясно поетологическия смисъл на понятието) - това е гласът на потиснатата Природа, която неочаквано се е оказала не само властваща над рационалното и хуманното, но и произведена от него.

Немотата, афазията са гротесков израз на фундаменталния блокаж на просвещенския рационализъм и хуманизъм. Гарванът е скептичният контрапункт на безграничния просвещенски оптимизъм, на идеята за Модерността като неприключен проект.

Когато лъжата, симулацията на истина е същина на Езика, именно мълчанието по необходимост се превръща в последното убежище на Истината, в нейния глас. Нулевият език, езикът-blanc (празният, "белият" език, както го нарича Лиотар в дискусията си с Рорти) може да бъде лишеност в ситуацията на прагматисткия диалог, но и пълноценна включеност в диалога на едно мета-ниво - като акт на диалогизиране със самия диалог, радикален акт на критика, противопоставяне, разобличаване на самата диалогична ситуация и в крайна сметка като нейна морална дискредитация.

И в този момент, чрез моралното, се връщаме отново в полето на хуманизма, а чрез него - и в екзистенциалното, при това разбирано не в някакъв размит широк смисъл, а в тясното философско значение на термина. Сведена до моралните си измерения, поезията на К. Павлов излъчва модернистки хуманизъм. Дори в редуктивната си устременост към немотата тя парадоксално изговаря - и перформативно реализира - модерната идея за интелектуалеца-институция, който, за да запази правото си на радикална критичност, трябва да остане извън езиковите игри на институциите.

* * *

Можем да обобщим: поезията на Павлов се включва активно в мащабния философски дебат, под чийто знак протичат десетилетията между края на 50-те и края на 80-те години, като на различни етажи (но не периоди!) тя пълноценно пребивава едновременно в модернисткото, в хуманно-оптимистичното, екзистенциалното, от една страна, и в постмодерното, от друга, в сферите на един радикален пост-просвещенски скепсис, безпощадно деконструирайки репресивната езиковост на Модерността. Пребивава едновременно в сферите на политическото и на езиковото, на политическото-като-езиково и на езиковото-като-политическо.

На равнището на моралното си присъствие в конкретния политико-емпиричен контекст, в своята модернистка артикулация на един свръхуедрен "лирически" Аз, конфесионално съвпаднал с поетовия, с биографичното тяло, както и в съответната си отместеност изобщо в посока към автобиографичната фактура, към публичната (гражданската) жестуалност на поета, която тази поезия е естетически интегрирала и езиково преработила (напр. чрез автоироничното и автопародийно деконструиране на лирическия си Аз - една от най-отличителните й особености), както и на равнището на своята ясна политически натоварена семиотика - с всичко това поезията на Константин Павлов принадлежи към сферите на екзистенциалисткото. Съдържа един, макар и скептичен хуманизъм, дал основание на Ани Илков да определи поета като "последния просветител".

От друга страна, в един клонящ към езиковото аспект, тя напълно споделя Лиотаровото недоверие към либералистките възможности на Модерността, реализирани единствено на нивото на собствената си езикова означеност. Можем да определим Константин Павлов като универсален скептик от типа на Чоран, който безпощадно анихилира и пресемантизира всички категории, фундаментални за западната посткартезианска метафизика: знанието като водещо към Смисъла, Езикът като проява на Логоса, действителното като разумно, разумното като нормално... В неговото творчество - ни повече, ни по-малко - е констатиран крахът на Декартовото Cogito - крах, означаващ редукция на Нормалното и Разумното към Патологичното и Несъзнаваното, на Културата към Природата. Особено съществена част от тази травестия (съредно, да кажем, с Фуко) ще бъде прогонването на Хегеловия Vernunft in der Geschichte (разумът в Историята) и замяната му с тъмната власт на атавистично-либидалното; тя - Историята - ще бъде постулирана като функция на нагона, тялото, несъзнаваното, ирационалното (поемата "Документален разказ на воеводката Беца", 1981).

Всичко това е фундаментално основание да мислим Константин Павлов като началната, отправната точка на българския постмодернизъм. Като неговото философско основание, което оттук нататък ще търси и открива своята конкретна реализация в параметрите на самата лирическа езиковост, чрез поредица де-лиризиращи и автопародийни операции.

* * *

В заключение - отново излаз в емпирично-биографичното.

Едно от възможните доказателства за този универсализъм на поезията на Константин Павлов, за принадлежността й по-скоро към философското, не към непосредствено реалното, антикомунистическото в елементарния смисъл на понятието, би могло да бъде обстоятелството, че и след 1989 г., след краха на комунизма в България, тя не губи нито грам от безпролучния си скепсис. Нейният Аз продължава да бъде все същият самотник, чужд на всякакви колективни възторзи и институционални игри, основополагащи за модерния либерализъм. В едно стихотворение от 1992 г. ("Молитва") социалната отчужденост на Аза е все така тотална и с универсален адрес:

Хей, Ти, Общият ни Създател -
дай ми сили
да Ги почувствам братя...

За разлика от други свои "събратя" поети, К. Павлов не побърза да се нареди в хора на "новите" славеи, които всяка Власт - комунистическа или "либерална" - си отглежда и които никога не закъсняват услужливо да допърхат.

 

 

БЕЛЕЖКИ

1. За този период си спомнят и други свидетели на епохата, вкл. и самият Левчев в мемоарния си роман "Ти си следващият" (Левчев 1998: 188-196). [обратно]

2. Великолепен социобиографичен анализ на тримата поети - в качеството им на социално функциониращи (авто)митове, в каквито те ще се изградят през 60-те години и впоследствие - прави Антоанета Алипиева (2004) (вж. главата "Поетическите автомитове от 60-те години на ХХ век"). Авторката разглежда автомита "Константин Павлов" като противоположен, огледално обърнат спрямо автомита "Левчев", а публичната фигура на Ст. Цанев - като средищна, уравновесяващо вписана между тях, съдържаща и примиряваща ред черти и от двете крайни позиции. [обратно]

3. Единственото - и относително - изключение е юбилейната сбирка "Стари неща. Избрани стихове и киносценарии" (Павлов 1983). Книгата включва не само стихотворения от първите две книги на поета, но и доста "нови неща", които в естетическия пейзаж на 80-те вече могат да бъдат по-лесно преглътнати, още повече ако жестът е снабден със солидна идеологическа протекция - най-вече виртуозният предговор на Л. Левчев, но също и включването като художник на Светлин Русев, който по това време, след ерата "Людмила Живкова", вече е започнал възхода си като придворна фигура (чудесна илюстрация на корицата! - прозрачна алегория на Константин-Павловата поетика), както и презастраховането с цели четирима рецензенти (Хр. Радевски, Б. Божилов, Д. Жотев, П. Караангов)... Изобщо, поезията на К. Павлов винаги се е нуждаела от някакъв вид външна, паратекстуална протекция, за да бъде допусната до публичното, контролирано от Властта пространство; подобна роля при дебютната му стихосбирка изпълнява самото заглавие "Сатири", предложено от редактора Н. Фурнаджиев, както и прословутата редакционна бележка при втората (в което впрочем няма нищо чудно, ако обърнем внимание на факта, че редактор на "Стихове" е не друг, а Иван Бурин). [обратно]

4. Точно така - "Българският канон" - е наречена поредицата на изд. "Анубис", в която е включен томът с избрани текстове на К. Павлов, чието съставителство и предговор са дело на А. Илков (2001). [обратно]

5. Вж. великолепния анализ на Ирма Димитрова (1993). [обратно]

6. Именно тази положеност на политическото в параметрите на езика, а не в "действителността", оставането на равнището на "политически предизвикателната неяснота", а не устремът към някакъв ясен политически смисъл са основанията на Пл. Дойнов да обяви "Петима старци" за акта на "окончателното отдръпване на К. Павлов от сатирата" и в крайна сметка - за първия постмодерен текст в българската поезия (Дойнов 1999: 12). [обратно]

 

 

ЛИТЕРАТУРА

Алипиева 2004: Алипиева, А. Българската поезия от 60-те години на ХХ век. На повърхността. Под повърхността. Велико Търново, 2004.

Антов 2004-2006: Антов, Пламен. "Реалният" социализъм - пребиваване в семиотичния симулакър. // Култура и критика. Ч. IV: Идеологията - начин на употреба. Съст. Албена Вачева, Йордан Ефтимов, Георги Чобанов. Варна: LiterNet, 2004-2006 <https://liternet.bg/publish11/p_antov/realniat.htm > (13.04.2010).

Димитрова 1993: Димитрова, И. Себесъхранението в алхимичния казан. // Литературен вестник, бр. 12, год. ІІІ, 29.03.-04.04.1993.

Дойнов 1999: Дойнов, Пл. В преодоляване на Езоповия комплекс. // Литературен вестник, бр. 3, 27.01.-02.02.1999.

Игов 1999: Игов, Св. Спомен за страха от Константин Павлов. // Игов, Св. Привечер. София, 1999.

Илков 2001: Илков, А. Константин Павлов и неговата поезия. // Павлов, К. Персифедрон. София, 2001.

Левчев 1998: Левчев, Л. Ти си следващият. София, 1998.

Ликова 1994: Ликова, Р. Поезията на седемдесетте и осемдесетте години. София, 1994, с. 22.

Павлов 1960: Павлов, К. Сатири. София, 1960.

Павлов 1983: Павлов, К. Стари неща. Избрани стихове и киносценарии. София, 1983.

Павлов 1989: Павлов, К. Появяване. 1989.

Рорти 1995: Рорти, Р. Космополитизъм без еманципация: в отговор на Жан-Франсоа Лиотар. // Американската философия в края на ХХ век. Антология. София, 1995.

Русо 1988: Русо, Ж.-Ж. Избрани съчинения. Том 1. София, 1988.

Сартр 1994: Сартр, Ж.-П. Екзистенциализмът е хуманизъм. София, 1994.

Сборник 2009: Сборник "Константин Павлов в българската литература и култура". София: Кралица Маб, 2009.

Славов 1992: Славов, Ат. С точността на прилепи. София, 1992

Прилеп 1990: Прилеп, бр. 2 (Брой за Константин Павлов), 1990.

Хегел 1967: Хегел, Г. В. Ф. Естетика. Том 1. София, 1967.

Rorty 1991: Rorty, R. Objectivity, Relativism, and Truth. Cambridge University Press, 1991.

 

 

© Пламен Антов
=============================
© Електронно списание LiterNet, 15.04.2010, № 4 (125)