Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook! Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook  Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Сравни цени с Книгосвят във Facebook! Книгосвят - сравни цени на книги
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Писмена реч
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

БИБЛИОТЕКАТА НА КАНДОВ, ИЛИ ЗА ЛИТЕРАТУРНОТО НЕСЪЗНАВАНО НА "ПОД ИГОТО" КАТО НАЦИОНАЛНО-ЕПОПЕЕН РОМАН

Пламен Антов

web


Title: Kandov library, or about the literary unknown of the "Under the Yoke" as a national-epical novel

Abstract: My goal is to archeologize the footprints of some of the Western European and Russian authors and books in the Vazov’s novel Under the Yoke, whose presence has some - conscious or unconscious of Vazov - relevance to the spectrum of the novel’s messages. Respective - restoration of an intertextual network that includes this "most Bulgarian" and most famous (as if) work in an its own literary (and therefore ideological) context. Context that can be far more complex and multilayered than it seem at first glance.

Keywords: Under the Yoke, literary unknown, reading = going mad; Kandov, Raskolnikov (Dostoevskij), Tatiana Larina (Pushkin), M-me Bovary (Flaubert), Don Quixote (Cervantes).


Целта ми е да се археологизират следите на част от западноевропейските и руски автори и книги в "Под игото", чието присъствие има някакво - съзнавано или несъзнавано от Вазов - значение за спектъра от послания на романа. Респективно - реставриране на една интертекстуална мрежа, която включва тази "най-българска" и най-позната уж творба в един собствено литературен (а оттам и идеен, идеологически) контекст. Контекст, който може да се окаже далеч по-сложен и многопластов от изглеждащото на пръв поглед.


 

1. Ще започна от един сравнително малък и ясно обособен отрязък от романа някъде към средата на част втора - един вътрешен мини-сюжет, който терминологично наричам "случая Кандов" или сюжета "Кандов". Това са няколко - шест или осем - глави (ХVІ-ХХІІІ или ХVІІ-ХХІV в окончателната редакция на романа), според това дали броим първата и последната от тях, които не принадлежат напълно към този микросюжет, а по-скоро го отварят и затварят.

Всъщност това е особено, ключово място в композиционната структура на романа - буквално "превключването" от подготовката на въстанието към самото въстание, т.е. от романтиката на патоса към трагичната реалност на историята.

С какво този микросюжет, и неговият протагонист, е толкова важен?

Ами с това, че той е отявлено литературен. Тази литературност никак не е невинна - чрез нея в "здравото" българско тяло на романа национална епопея се имплантира една вторична (именно литературна), не-българска и нездрава романтичност от немски тип.

Кандов е тенденциозно изграден като образцов романтичен образ. Да, не толкова романтичен герой, колкото именно образ. С това разграничение искам да кажа, че той е носител на един литературен романтизъм, сумиращ всички клишета на романтическото - такива, каквито го е задала европейската литературна традиция от Гьотевите "Страдания на младия Вертер" насетне. В него е цялата романтическа традиция с вътрешната ѝ динамика (немския жертвен романтически герой и героичния английски байронизъм). Но също и крайно плодотворните рецепции на тази двойствена романтическа парадигма във великия руски роман на ХІХ век: Онегин и Печорин, от една страна, Ленски, от друга, а Разколников като техен дълбинен синтез.

Микросюжетът "Кандов" може да бъде представен накратко по следния начин1. Като цяло той проследява сърдечните вълнения на студента, завърнал се от Русия в навечерието на въстанието, по Рада. Тя обаче, както знаем, е изгора на двигателя на въстанието в градеца Огнянов, от когото младият идеалист е не по-малко обаян; и това е собствено трагическата ситуация, в която се е озовал. В своето конкретно фабулно изражение между посочените по-горе глави сюжетът е съсредоточен около психическото блуждение на героя при погребението на градската грешница Лалка, на което случайно се озовава, докато обикаля пред Радините порти в една свежа пролетна утрин с надежда да зърне обекта на сърдечните си въжделения. Вътрешният мир на героя в тази ситуация е толкова разстроен, на границата на психеделичното, че самият той е принуден да потърси специализирана лекарска помощ при "гръцкия доктор" (на един по-късен език с пълно основание бихме я определили като психоаналитичен сеанс). При което той представя собствения си проблем по един отчужден начин, приписвайки го уж на герой на роман, който сам пише - нещо, което би изглеждало странно в българския предреволюционен контекст на 1876 година, но съвсем не, ако помислим студента в руския контекст на епохата. Този руски контекст е ясно изтъкнат; нещо повече - тъкмо това е същинският, действителният вътрешен контекст, вътрешният психологически статус на героя. Това най-ясно личи в плановете му да извърши политически атентат - нещо, което е основна характеристика на обществения живот в Русия след 60-те години, когато атентатите срещу фигури на политическото статукво и дори срещу самия император, дело на социалистическо-анархистични организации като "Народна воля", са ежедневие. Намерението на Кандов е да убие архимерзавеца Стефчов - не само в качеството му на главен противник на народното дело, но преди всичко защото си позволява да докачи честта на Рада. Но вдъхновението за своя подвиг студентът черпи не толкова от политическата действителност в Русия, то е от собствено литературен характер: негов образец, житейски и идеен, е - ни повече, ни по-малко - Разколников от романа на Достоевски: от него той заема и конкретния метод на действие, като крои план подобно на него да пришие гайка от вътрешната страна на сакото си, в която да пъхне брадвата, и т.н. Но за разлика от образеца, Кандовите планове не отиват по-далече от идеалната героика на романтическото намерение; вместо това младежът се оказва увлечен в народното дело и полага младия си живот пред олтара на отечеството като герой-мъченик с оръжие в ръка и с достойния възглас към поробителя: "Готов съм, удряйте! [...] Българи още ще останат!" (ч. ІІІ, гл. ХІІ). По този начин авторът Вазов превъзпитава, така да се каже, своя герой - отхвърля неговата нездрава, европейска идеология, навята по литературен път, вторична и затова съвършено чужда на българската реалност, и му показва "верния път" за сливане с тази реалност.

...Но педагогическото превъзпитание на Кандов ще се случи по-късно, в третата част на романа, извън сюжета в един по-тесен смисъл, композиционно обособен и рамкиран от посочените по-горе глави на част втора. Тоест извън сюжета "Кандов", мислен тук като гигантски литературен цитат, вмъкнат в "здравата" национално-епопейна органика на романа "Под игото".

 

2. Всъщност ще започна тъкмо от финалната сцена на този сюжет.

Непосредствено преди да излезе от себе си, т.е. да се разтвори отново в едрия национален разказ на романа (в гл. ХХІV "Буря пред буря"), сюжетът "Кандов" има своя епилог в края на гл. ХХІІІ - епилог, който е и графично отделен с ред многоточие. Тук в няколко абзаца се разказва за това как същия ден Недкович и Франгов, "удивлени от странната промяна, що забележиха у студента", отиват да го потърсят в квартирата му. Но не го намират, защото междувременно той е тръгнал към Клисура (за да се срещне с Рада, но и да "влезе" в "голямата" история на бунта). Неоткрили Кандов, Недкович и Франгов започват да разглеждат стаята му и попадат на важни следи - важни не в друг, а именно в литературен смисъл. Там, сред общата разхвърляност, свойствена за типа и за парадигмата, наред със "социалистическо-анархистически издания, печатани в Лондон и Женева" (камъни в градината на Ботев), те попадат на още две съчинения от друг жанр - "Престъпление и наказание" и "Страданията на младия Вертер", чиито страници са целите нашарени с червен молив. Или по-точно - ако останем верни на буквата на романа - "Преступление и наказание" и "Страдания молодого Вертера": транслитерацията е симптоматична изобщо за българската рецепция на европейските идейни движения през епохата. "Тия съчинения - обобщава разказът от свръхпозицията на всезнаещия повествовател/Вазов - показваха конаците, що бе направил Кандовий дух в тъжната пустиня на психическото блуждение." Там, до Разколников и Вертер, Недкович и Франгов намират и писмо до Рада. (Интересно самó по себе си е това съжителство на социалистическите брошури, "Наполеоновият комплекс" на Разколников и сърдечните страдания на Вертер в общия модус на психопатологията.)

Сцената с това ровене в стаята на отсъстващия герой е архетипова. Тя има дебел литературен субстрат с мощна семиотика, която облъчва и романа на Вазов, макар това да не е съвсем очевидно на пръв прочит.

През една такава неочаквана врата и през един неочакван персонаж ще подходим и ние.

А именно през романа "Евгений Онегин" на Пушкин, и по-точно, известната, ключова в разгръщането на сюжета му сцена с посещението на Татяна в стаята на Онегин след заминаването на героя. Писмото на Кандов до Рада инвестира допълнителни основания в подобна асоциация: както е известно, сцената е непосредственият контекст на важното първо послание на Онегин до Татяна. Но не този епистоларен момент поражда типологията между двете сцени - тя е от семиотично и собствено литературно естество: подобно на Недкович и Франгов (или по-скоро обратното), Татяна постепенно проумява истината за героя, като се рови в стаята му. По следите, които открива в интериора, и най-вече по страниците на четените от него книги, се реставрира характерът ("душата") на героя. Следите от това четене - или специфичната сеизмография на рецепцията - са налице и в двата случая. При Кандов: "Там [т.е. по страниците на двата романа "Преступление и наказание" и "Страдания молодого Вертера"] имаше редове и цели страници, отбележени с червен молив." При Онегин (през влюбения поглед на Татяна и в българския превод на Димитър Хр. Петричев): "Места се срещат подчертани -/ от нокът белег там личи;/ по-живо биват приковани/ към тях моминските очи./ За нея всеки знак е ясен:/ личи с какво е бил съгласен..." и т.н. (Пушкин 1971: 173).

Но веднъж установена, асоциацията продължава да работи на собствен ход, разроява се отвъд конкретната сцена, като се обръща в обратна посока, т.е. от фигурата на Онегин към тази на самата Татяна.

Татяна е един от най-ясноизявените боваристки персонажи в световната литература, демонстриращи живеенето във литературата като битиен модус. На тази фаза от развитието на сюжета Татяна е типичният романтически персонаж, пребиваващ извън физиса на реалността, в един въобразен, подменен от романите "вътрешен" свят. Също като Кандов (или обратното), тя "обикна да чете романи/ и заживя като насън", в една изцяло литературна реалност, сред литературни герои. Между тези герои е "и Вертер, мъченикът бурен" (Пушкин 1971: 54), който, вече знаем, e сред основните протообрази и на Кандов. Но оставайки в същата творба ("Вертер"), неизменно стигаме до образа на Владимир Ленски, който, подобно на Кандов, влачи сянката на немската романтика. Ленски е същият безплътен идеалист от немски тип: "със гьотингенски дух захранен", "поклонник пламенен на Кант", "свободолюбие, мечти" донесъл от Германия, където е бил студент (Пушкин 1971: 35) (също както нашият Кандов е студент в самата Русия и на свой ред е надонесъл от там разни неща). Но докато Ленски е вертерианец, то Онегин е байронист (Пушкин 1971: 38). Когато след неговото заминаване Татяна влиза в стаята му, първото нещо, което вижда, е портретът на Байрон, окачен на видно място, заедно със статуетка на Наполеон (Пушкин 1971: 135).

Всичко това са знаци, които имат роля и в семиотиката на Кандовия микросюжет в романа "Под игото". И по-специално по отношение на начина, по който се усвояват и дискутират на българска почва идейните движения на "епохата". Например т.нар. "Наполеонов комплекс", който като червена нишка пронизва "духа" на европейския деветнадесети век, съставлявайки сърцевината на големия буржоазен роман (Стендал, Балзак, Текери, Дикенс и мн.др.2), за да достигне до още по-големия руски роман на ХІХ век в специфичната - идейно-философска, психо-патологична - редакция на Достоевски в лицето на Разколников, откъдето пък - в побългарената си версия и по един силно вторичен, собствено литературен, боваристки начин - ще попадне у Кандов... Иначе казано, статуетка на Наполеон невидимо стърчи и в квартирата на Кандов - чрез посредничеството на Разколников.

...Но засега ще останем още малко при Татяна, за да обобщим нейната роля в сюжета "Кандов". Тази роля отключва поредица от пролиферации в посока, която е смислово продуктивна за образа:

  1. Идентичните сцени с ровенето в стаята и библиотеката на заминалия герой (на Татяна в стаята и библиотеката на Онегин, на Недкович и Франгов в стаята и библиотеката на Кандов) сближават Кандов и Татяна на базата на техния боваристки характер.

  2. Общото място (заглавие, име) в техния боваризъм е Вертер.

  3. Но Вертер в художественото пространство на романа "Евгений Онегин" сочи към Ленски, който типологически се свързва с Кандов по линия на мечтателния, безплътен (както гласи клишето) романтизъм от немски тип. При което специално важен е именно "руският ключ" при това свързване, при българското усвояване на европейските движения на епохата, и по-точно - вторично-литературният "руски ключ". (Като обертон тук трепти и "Наполеоновият комплекс", едва-едва загатнат в "Евгений Онегин", но продуктивно реализиран чрез "Престъпление и наказание".) - Агент на цялата тази мрежовидна и палимпсестна, хоризонтално и вертикално разгръщаща се литературност в "Под игото" се явява микросюжетът "Кандов".

По този начин, чрез асоциативен обрат, сцената с посещението на Недкович и Франгов транссексуализира образа на Кандов, свързвайки го с този на Пушкиновата героиня.

Но същата сцена - ровенето на Недкович и Франгов в библиотеката на Кандов - изплита и друг интертекст. Отпраща към един друг знаменит роман и към един друг знаменит герой.

 

3. А именно - към "Знаменитият идалго Дон Кихот от Ла Манча". И по-точно към гл. VІ от първия том, разказваща за това как бръснарят и свещеникът отиват в дома на героя и ровят в библиотеката му след завръщането му от първия поход. И тъкмо там, сред книгите, четени от Дон Кихот, откриват бацила, причинител на лудостта му (или конаците, що неговият дух е направил в тъжната пустиня на психическото блуждение, както би се изразил Вазов). Ето го вторият, привидният, паралелният свят на литературата - паралелен на реалността, която е подменил в субективното съзнание на героя.

Така боваристкият комплекс, който романът "Под игото" разиграва на различни равнища между глави ХVІІІ и ХХІІІ, тук определено се свързва с проблема за лудостта - проблем, основен за микросюжета "Кандов", при това в двоен, медицински и литературен аспект.

Всъщност, макар да изглежда литературен, в строгия си смисъл терминът боваризъм е именно психо-медицински.

Съвременната психология определя термина така: "Състояние на неудовлетвореност, дължащо се на разминаване между житейски условия и стремежи на една личност, която живее с илюзии за себе си, мисли се за различна, пo-висша от това, което е в действителност. Тази нагласа често води до романтични и сантиментални начинания, които завършват с неуспех."3 Терминът е въведен от философа Жюл дьо Готие (1858-1942) в едноименната му монография от 1892 г., за да определи нагласата на онези, които се стремят "да се представят по-други, отколкото са в действителност". - В нашата употреба на термина тук специално важен е литературният елемент: четенето на романи като начин за изграждане на идеационна (quasi) реалност, на вътрешна хетеротопия, в която индивидът - неговият "вътрешен Аз" - постепенно заживява и която бива проектирана върху външния свят, подменяйки неговата обективна реалност със субективна, фантазмена.

Именно в този акт на подмяна боваризмът интерферира с лудостта, а наред с романа на Флобер се появява и този на Сервантес: боваризмът се маскулинизира в нещо като донкихотизъм (ако понятието "донкихотство/донкихотщина" вече нямаше друг, съвсем различен смисъл).

Алиансът четене-лудост е много важен, като специфичен пренос на т.нар. "боваристки комплекс" в случая "Дон Кихот" и не по-малко в случая "Кандов": четенето като средство за полудяване. Четенето като средство за подмяна на реалността с имагинерна quasi-реалност - също както лудостта е подмяна на реалността с нейно имагинерно, психическо подобие; пребиваване в един платоничен свят на сенките. Самото название на боваристкия комплекс (по името на Флоберовата героиня) ни насочва към принципно женския пол на четящия персонаж, за разлика от мъжката идентификация на онзи, който действа в хоризонта на реалното - с тялото си, а в един по-конкретен историко-политически смисъл - с оръжие в ръка. (B този смисъл комплексът, можем да кажем, сексуализира една основна дистинкция на Възраждането - просвещение срещу революция, книгата срещу сабята, Екзархът срещу Караджата, Цариград срещу Гюргево/Браила/Букурещ и т.н.)

В своето лично развитие в романа, така, както го е задал педагогическият проект на Вазов, Кандов претърпява специфична транссексуализация в обратна посока към мъжкото, намирайки своята героична смърт в стихията на бунта, с оръжие в ръка. Но това ще стане по-късно, в третата част на романа; тук, във втората, в самото навечерие на революцията, превръщението на Кандов тепърва предстои. Тук той е все още в женския, боваристкия си модус - на читател, не на деятел. - Казано в друг ключ - тъкмо в ролята си на читател Кандов е луд (затънал в психическо блуждение), преди да бъде излекуван чрез откриване на истинската (външна, собствено българска) реалност, умирайки героично за свободата на отечеството. - В този смислов ключ обаче антитезата "лудост - излекуване/нормалност" рязко се конфронтира с основната идеологическа формула на романа чрез основни композиционно-структурни контрадикции като тези между двете глави "Пиянство на един народ" и "Пробуждане" (смислово равнозначно на "изтрезняване": "Сега Бяла черква не е оная", "всеки сега дава право на Стефчова", той "сега е най-умният, най-преданият, най-гордият") или между реплики като "Лудите, лудите - те да са живи!" и "Тоя луд беше единственият човек, който се осмели да протестира"...4 - Съответствия и напрежения, които съставляват сложната, многопластова и съвсем не еднозначна, вътрешно амбивалентна, посвоему лукава, играеща собствено литературна тъкан на романа.

В това отношение - по линия на контрадикцията "читател-деятел" в един най-широк смисъл на понятията - Кандов се явява протообраз не на друг, а на самия Ботев. И по-точно на Ботев в интерпретацията на Вазов, каквато е налице в едноименната "критическа студия" от 1891 г. (Вазов 1891). Писана само три години след романа, студията категорично разполовява (включително и в прекия, етимологичния полов смисъл) Ботев, като го разделя на социалиста, комуниста, нихилиста, анархиста Ботев, приятелят на Нечаев и последовател на Бакунин, от една страна, и на революционера Ботев, от друга, героят от "Радецки" и Околчица. Тоест на един "чужд", купешки, не-български Ботев, нагълтал се в Русия с някакви болни идеи, нямащи нищо общо със здравата българска реалност, с българския характер и българските нужди на времето, и на "нашия", "правилния" Ботев, който след дълги умствени блуждения успява да намери себе си, падайки с оръжие в ръка пред олтара на Отечеството.

Същия път извървява и Кандов в романа "Под игото" - същия процес на транссексуализация, на еманципиране от "женския" статус на читател (т.е. на пасивен реципиент на идеи) в "мъжкия" статус на деятел; на прехода от "поет" в бунтовник.

 

4. В "женския" модус на боваризма четенето е в общото вътрешно пространство" на отвъд-реалното, на сънуването ("Обикна да чете романи/ и заживя като насън"). Тук то е пряко приравнено с лудостта като халюциниране на свят, на quasi-реалност: като "пиене" на опиум ("...и пие сладката измама,/ с която я омайват те", казва преводът на Пушкиновия роман - Пушкин 1971: 54; "тя" - това е Татяна, а "те" са романите).

Но комплексът "халюциниране-на-свят" работи и в националната епопея на Вазов, и то в най-високото, националноидеологическо и "мъжко" по презумпция равнище на романа.

Тоест, оказва се, че такъв боваристки персонаж е и най-едрият, колективният, целокупният персонаж-герой на романа национална епопея - самият народ; оня Крали Марко от главата "Пиянство на един народ", който "местеше планини".

...И тук иде моментът да се върнем към Татяна, която сдвоихме с Кандов под общия знаменател на боваризма. Сред четивата на Татяна, в мешавицата на Русо, Гьоте, Ричардсън, Мармонтел, Скот, Байрон, "Малвина" и "Петриади" даже две, се натъкваме и на автор, който на пръв взгляд е неочакван за нас - неочакван именно защото ни е много добре познат, ала в съвършено друг контекст. Иде реч за фамозния Мартин Задека. Появява се ето в какъв контекст, не по-малко знаменателен: героинята сънува злокобен сън (антиципиращ дуела между Ленски и Онегин) и на сутринта търси значението му у Мартин Задека. Място онирично и ключово за развитието на сюжета. В подобна онирична (пиянска) позиция, знаем, обилно присъства Задека и в "Под игото".

И така, през уж периферния образ на Кандов и през Кандовия литературно-сантименталистки любовен сюжет, чрез верига от огледални отражения, получаваме едно второ обратно значение - на "мъжкия", патетично-героичен сюжет в романа. - Преобръщане, или транссексуализация, съответстваща на отношението между условно първичната историческа, собствено "българска" реалност на Събитието Април 1876 в романа - героична и "мъжка" - и една чужда, вторична, огледална, собствено "женска" и литературна quasi-реалност, чийто носител е Кандов.

Кандов се явява агент на това преобръщане в два плана, в два модуса: 1) вътре в художественото пространство на романа, в рамките на сюжета "Април", от който все пак е част, и 2) в мета-пространството на самия роман като художествена творба, който влиза в различни сношения с други подобни творби, сиреч цитира (волно или неволно), асоциира, перифразира, травестира (все така волно или неволно, с трудно определима граница между тях)...

И тук излизаме от сферата на героя Кандов и влизаме в тази на автора Вазов.

Освен за библиотеката на Кандов, можем да говорим и за библиотеката на Вазов.

 

5. В най-концентриран, архетипов вид я откриваме по време на едно ранно, почти юношеско пребиваване на Вазов в Калофер като учител (1865 г.). А именно библиотеката на калоферското училище. Срещата с нея е толкова важна именно заради ранната възраст на бъдещия писател. Тази библиотека в огромна степен го формира, предопределя литературните му вкусове, разбирането му изобщо за литературата и литературното. "Тая училищна библиотека игра голяма роля в моето развитие. Без нея аз нямаше да бъда нищо."

Сам Вазов заявява това в устната си автобиография пред Шишманов. И я описва. Едната стена на учителската стая цялата била заета от огромен остъклен шкаф, пълен с френски и руски книги. В този шкаф, между пълното издание на Волтеровите съчинения, една многотомна френска енциклопедия, Петър-Бероновата "Physiqie céleste" и др., са и многобройните томове на "Отечественные записки". Излизащо (с известни прекъсвания) между 1818 и 1884 г., списанието е своеобразна антология на руската литература през ХІХ век. Тук Вазов за пръв път по-цялостно се запознава, по собствените му думи, "със статии и съчинения от Белински, Лермонтова, Пушкина, Григоровича, Гончарова и др.". В този списък несъмнено е и Достоевски, но - у Вазов той е включен в анонимната съвкупност на това "и др.". Именно в "Отечественные записки" излизат почти всичките творби на писателя до "великия прелом" - от първия му разказ "Господин Прохарчин" (1846) до "Село Степанчиково" (1859), общо девет разказа и повести, сред които шедьоври като "Бели нощи" и "Неточка Незванова". Със сигурност Вазов е попаднал поне на някои от тези произведения.

Нещо повече, осмеляваме се да предположим, че те определено са били забелязани от него, че дори са му допаднали. Знаем, че по това време, на прага на зрелостта си, Вазов е под обаянието на сантиментализма и тривиалната сензационна литература (от Друмев, Блъсков и "Черноносяща госпожа" до Евгений Сю). От друга страна, точно в периода на "Отечественные записки" във властта на сантиментализма е и Достоевски, елементи на тривиалната сензационна литература и евтин романтизъм (а още повече социален сантиментализъм) изпълват ранните му творби. В повестта "Хазайка" (1847) критикът Аполон Григориев вижда продължение на "сантименталния натурализъм" от 40-те; влиянието на Сю в "Неточка Незванова" (1849), редом с това на Ж. Санд и Балзак, е съвсем видимо и неизменно изтъквано от изследователите. Това влияние е с трайни последствия и за късния, "големия" Достоевски: романтико-авантюрните похвати здраво лежат в основата на "големите" му романи, и особено здраво у "Престъпление и наказание"; върху дебел сантиментално-романтически, авантюрен пласт лежи и национално-епопейния роман на Вазов.

И все пак, въпреки тези обективни близости, Вазов не споменава Достоевски. Не просто старият Вазов през последните години от живота си (1915-20 г., когато Шишманов провежда своята анкета) е забравил присъствието на Достоевски в калоферската училищна библиотека, преброждана от младия Вазов в далечната 1865 година; Вазов изобщо нарежда автора на "Престъпление и наказание" сред великите, но болни писатели, чиито творби изразяват и съставляват деградацията на човешкия дух в края на ХІХ и началото на ХХ век ("Велик е писател, но болен човек е. Героите му са ненормални. Прочитът на неговите романи ми оставя винаги едно гнетущо впечатление" - Шишманов 1930: 216).

Регистрираме едно извънредно важно разминаване по отношение мястото на руския писател в личните библиотеки на двамата. Докато в библиотеката на Кандов той е в централна, култова позиция, в библиотеката на Вазов Достоевски натрапливо, активно отсъства.

Собствено Вазовият читателски вкус е от по-различно естество: Фенелона, Пол де Кока, Евгений Сю, Ал. Дюма, В. Д. Фереал5, Понсон дьо Терай, Монтепен, Юго (за това има множество лични свидетелства на писателя, и в художествена, и в по-пряка, споменно-документална форма). - И Вазов, като Татяна, е дете на своя век. Този вкус, така да се каже, буквално е засукан с майчиното мляко. (Моля тук да не се търсят Едипови импликации, свързани с всеизвестната, извънредно силна и трайна, при това валидна на различни равнища обсебеност на Вазов от образа на Майката!6). Отново разполагаме с признание на самия Вазов - най-ранните му срещи с литературата са с онази, "която майка му е имала събрана на полицата". Ето я според късното свидетелство на самия поет (една мистифицирана автобиография) и в същия ред: "Райна Княгиня", сп. "Любословие", Александрията, "Бертолд", "Памела", "Синтипа философ", "Геновева" (многострадалната, разбира се), "Аделаида, алпийската пастирка", "Телемах" (с уточнението под линия: "най-първия превод - от сръбски"); а малко по-късно - сп. "Български книжици" (цит. по: Вазов 1977: 305).

Особено видими са влиянията тъкмо в "Под игото", при това в сензационно-авантюрната нишка, свързана с протагониста Бойчо Огнянов. Макар да пронизва целия роман, в общи линии тя изчерпва енергията си още с края на първата част, подир което се разлива главно в сантиментален план и главно чрез любовния триъгълник Огнянов-Рада-Кандов.

 

6. Накрая ще се върна за кратко към сюжета "Кандов", за да изтъкна един характерен и любопитен момент.

Именно тук, в тези няколко - шест или осем - глави, романът излиза от своя национално-революционен херметизъм и активно - т.е. концептуално - диалогизира с чужди литературни гласове, вписва се в модерни литературни контексти от най-различно естество и в най-широк диапазон. Дискутира обществени въпроси в широкия контекст на "епохата".

Пример за тази широта ни дава главата "Кандовото недоумение нараства", в която между неколцина герои на романа, главни (Огнянов и Кандов) и от масовката, протича нещо като разговор, който някак между другото и в един неподражаем карнавален регистър засяга и някои актуални, "световни" проблеми - и политически, и социално-нравствени. Главни опоненти са Огнянов и Кандов, които представят двете противоположни гледни точки към тях - българската и европейската, по-точно родно-патриархалната и модерната, а останалите герои от масовката държат исото.

Дихотомията, знаем, е централна, осева за Българското възраждане, resp. за класическата българска модерност. Тя го пронизва още от Паисий, за да ескалира в етапа на Късното възраждане, включително и в лицето на фигури като Ботев и Каравелов, които сами, вътре в себе си, са драматично разполовени, драматично двусубстанциални (макар и по не съвсем еднакъв начин). Още повече впоследствие самият Ботев ще стане обект на разполовяване, на разфасоването му на "нашия", "българския", необходимия Ботев и "чуждия", "импортния" Ботев - на Ботев революционера, саможертвено положил костите си пред олтара на отечеството, и завеяния комунист, социалист, анархист, нихилист, натъпкал главата си с разни европейски идеи, чужди на българския характер и българската социална среда. Автор на това разполовяване в чист вид е Вазов (едноименната критическа студия "Христо Ботев" от 1891 г.).

Ако припомням това, правя го, защото образец, проиграване avant la lettre на този сюжет се съдържа във фикционалното пространство на романа "Под игото" и тъкмо в образа на студента Кандов. Разговорът-дебат в главата "Кандовото недоумение нараства" е едно от местата на пряко експлициране на този идеологически сблъсък по различни въпроси, като в устата на Кандов се влагат чужди, собствено "европейски" идеи от всякакво естество - политически, социални, нравствени... Срещу каузата на студента се изправя не по-малко рационалното и не по-малко книжно, но идеологически "българско" слово на Огнянов, въпреки че и двамата, защитавайки противоположни позиции, оперират в рамките на позитивистичния европейски рационализъм, цитират "учени" думи, философски идеи. Избирам тук само един пример, включително и заради неговия дебел литературен субстрат - проблемът за женската еманципация. Кандов:

- Аз искам еманципацията ѝ.

- Пардон, вие искате деградацията ѝ - обърна се Огнянов.

- Господин Огнянов, чели ли сте философите, които са писували по женския въпрос? Съветвам ви да ги четете...

Няма съмнение, че в този "учен" gender-дебат Огнянов е авторовият резоньор. Кандовата идеология е тази, която авторът Вазов несъмнено не споделя. Това особено ще проличи чрез по-късни творби - главно "Нора", но и "Казаларската царица", чиито корени откриваме в образа на Милка Тодоричкина и породената по повод на него дискусия тук. Протагонистът Огнянов е идеологически носител на "домашното" ("добрият", "правилният" Ботев от едноименния очерк), докато Кандов - на чуждото, купешкото, нежизнеспособното (социалиста Ботев).

В образа на Милка, от друга страна, в актуалното художествено пространство на романа, интерферират две фигури, които, можем да кажем, са архетипни за европейската литература (в това число и руската), за европейската култура изобщо в най-дълбок смисъл - тези на блудницата и светицата. (Тук, разширявайки контекста, можем да добавим, че двете фигури, едновременно антагонистични и интерфериращи, са с архетипов и културен статут: девата παρθένоς и хетерата πρоύνικоς са алоформи на предноазийското женско божество; или две богини.)

Отместването на блудницата към светицата, релативизацията между тях, е не само първичен архетип, а устойчив мотив в модерно-литературното пространство, покриващ целия спектър между романтично-сантименталното (напр. Маргьорит Готие от "Дамата с камелиите") и сакрално-религиозното (Соня Мармеладова от "Престъплениие и наказание"). Някъде между тях - ако се върнем отново към Достоевски - е и Настася Филиповна. Романът "Под игото" не пропуска тази релативизация, като намира начин да я преработи и включи в собствената си идеология, т.е. в най-високите равнища на националноидеологическото: тъкмо блудницата Милка ще се окаже онази, която ще отвори вратата на дома си за Соколов (гл. ХХІІІ от част трета). Единствената, която приютява преследвания в момента, когато всички високоморални, благопристойни жители на градчето затръшват портите на домовете си от страх да не се компрометират. Спасяването на преследвания, приемането на всеобщо отхвърления - това, разбира се, е романтическо клише; но също и сюжет, който във високия смисъл на романа конотира - поне в едната, по-нежната си половина - с двойката "Соня-Разколников", а оттам по един много опосредствен начин води към сакралния евангелски протосюжет (Мария Блудницата - Исус).

 

7. И така, в библиотеката на Кандов можем, образно казано, да подредим цял ред заглавия и автори, посвоему значими и дори емблематични за модерната епоха - поне между "Дон Кихот" и "Тълкуване на сънищата" (когато Кандов отива на нещо като психоаналитична консултация при гръцкия доктор, до излизането на знаменитата книга на Фройд остават цели 13 години, ако ги смятаме "по автор", и още повече - 25 - "по герой"). Тези заглавия и автори не всякога се схождат помежду си. Но затова пък тъкмо в това несходство те очертават едно вторично, или по-скоро от трети ред "вътрешно пространство" в първичното, или по-скоро вторично "вътрешно пространство" на романа "Под игото", ако приемем, че сам по себе си той - дори в качеството си на "здрава" национално-епопейна класика - е все пак вторично-литературно умножаване на една историческа първореалност.

Чрез сюжета "Кандов" (макар и не само чрез него) "Под игото" - тази библия на българската национална органика - се оказва литературен палимпсест, при това многопластов. Понякога отделните равнища са вмъкнати едно в друго като матрьошки и по този начин романът "цитира" за чужда сметка, т.е. без сам да го възнамерява и съзнава. А понякога са налице и реверсивни движения, които придават особена вътрешна динамика. Например фамозният Мартин Задека, когото литературно-романтичният сюжет "Кандов" цитира вторично и несъзнавано през "Евгений Онегин", докато същият този Задека е цитиран напълно съзнавано от "здравата" национално-епопейна органика на романа, следваща отблизо "външната", стояща под нея протореалност на самата История, на събитието Април 1876.

В собствения си модус обаче тази "здрава" историческа протореалност съвсем не е толкова "здрава". Тя е проекция на колективно-ирационалната "дълбинна" психика, на колективната ексцесия, на колективното сънуване, бляна и фантазията - състояние, което романово-епопейният разказ означава чрез високата метафора "пиянство на един народ".

Целият този многопластов палимпсест съставлява литературното самосъзнание на романа, може би не винаги със знанието на самия писател.

Всъщност основният патос на това, което исках да изтъкна тук чрез няколко маргинални и трудно забележими примера, е, че освен от авторовата воля (или интенция) - т.е. онова, което съставлява съзнаваното (das Bewußte) на една творба, - творбата има и собствена воля, независима от авторската, собствена жанрова памет. Воля, която в същия дискурс бихме могли да определим като нейното литературно несъзнавано (literarische Unbewußte).

Вън от всякакво съмнение е, че Вазов е имал някакви съвсем определени намерения относно Кандов и неговия "сюжет" в полифонията на романа. Свидетелство за това е и обстоятелството, че го пощадява при голямото орязване на сантименталистките линии в романа, което предприема при първото самостоятелно издание през 1894 г. в сравнение с журналната публикация в първите три тома на министерския "Сборник за народни умотворения, наука и книжнина" (1889-90). Ние можем с по-голямо или по-малко основание да гадаем за тези намерения, включително и като се основаваме на външни свидетелства (от изповедно-документален характер) или пък на съпоставки с други творби на писателя (например с критическия очерк "Христо Ботев" или с разказа "Епоха - кърмачка на велики хора"). В резултат на това можем с почти стопроцентова сигурност да предположим, че присъствието на Кандовия образ в романа и на микросюжета "Кандов" е от идеологическо естество, част е от идеологическото съзнавано (Bewußte) на творбата. А именно намерението на писателя да разобличи идейната несъстоятелност на всякакви болни и безплътни теории, чужди на българската действителност, внасяни механично от странство и проектирани върху нея като вид идеация, като "пиене на опиум". Да покаже нагледно, т.е. чрез един "жив" образ, глупостта на тези идеи, техния изкуствен, "книжен" характер и в крайна сметка краха им под напора на "живата" българска реалност и "повелите на епохата".

Тоест чрез фигурата на Кандов и чрез микросюжета "Кандов" "Под игото" се държи като идеологически роман от руски тип. Копира частично модела на руския идейно-полемичен роман, какъвто се налага той през втората половина на века, след романите на Херцен "Кой е виновен?" (1846) и на Чернишевски "Какво да се прави?" (1862-63), но особено след Тургеневите идейни романи от 60-те години; абсолютния си връх обаче жанрът постига, както е известно, в "големите романи" на Достоевски, особено "Престъпление и наказание" (1866) и "Бесове" (1871).

Но дълбоко под тези намерения на Вазов и независимо от тях в творбата работят и други смислови енергии от чисто литературен характер. Енергии, съставляващи нейната собствена жанрова памет, собственото ѝ литературно несъзнавано.

 

 

БЕЛЕЖКИ

1. Неговото проследяване и подробно анализиране е предмет на специално изследване в: Антов (2015). [обратно]

2. Вж. проследяването на мейнстрийма на този централен, осев за големия европейски роман на ХІХ в. сюжет в: Тотев (1994). [обратно]

3. В най-представителния Гутенбергов аналог на български език - Речник (1989), такава статия липсва. [обратно]

4. Според Валери Стефанов, който се занимава с този проблем, Вазов интуитивно представя историята на въстанието като "история на пулсациите на българина между лудостта и разумността" (Стефанов 2004: 103). При потушаването му в Бяла черква "до коня на Тосун бей с трагична тържественост се завръща Разумът", отбелязва Стефанов и добавя, че гласовитият глашатай на това завръщане е чорбаджи Юрдан, който директно призовава разумността ("...да си събираме ума в главата, че дявол ще ни вземе..."). [обратно]

5. Автор на "Тайните на инквизицията" - роман, четен от Вазов и според собственото му признание, оказал му влияние. [обратно]

6. Някога, в изблик на постмодерна фриволност, го бях нарекъл "Матриархът" (Антов 2002: 26-31). Статията е съкратен вариант на компаративистка студия, която в пълния си вид под заглавие "Вазов-Ботев: матриархът и синът" е публикувана в: Антов (2001: 41-61). [обратно]

 

 

БИБЛИОГРАФИЯ

Антов 2001: Вазов-Ботев: матриархът и синът. // Критика, 2001, № 3, с. 41-61.

Антов 2002: Антов, Пл. Матриархът. // Наследството Вазов, София: УИ "Св. Климент Охридски", 2002, с. 26-31.

Антов 2015: Антов, Пл. "Под игото" - тоталният български роман. Случаят Кандов: към началата на българския декаданс/сецесион. // Литературна мисъл, № 1, 2015, с. 3-45.

Боваризъм б.г.: Боваризъм. // Психолози БГ, б.г. <http://www.psixolozi.info/2014/04/blog-post_6998.html> (09.10.2020).

Вазов 1891: Христо Ботев. Критическа студия. // Денница, ІІ, 1891, кн. 6, с. 274-282; кн. 7-8, с. 314-325; кн. 10, с. 442-454.

Вазов 1977: Вазов, Ив. Иван Вазов. Биографически бележки. // Вазов, Ив. Събрани съчинения в двадесет и два тома. Т. 10. София: Български писател, 1977, с. 305-313.

Пушкин 1971: Пушкин, Ал. Евгений Онегин. София: Народна култура, 1971.

Речник 1989: Речник по психология. София: Наука и изкуство, 1989.

Стефанов 2004: Стефанов, В. Три образа от покрайнините на Бяла черква. // Стефанов, В. Творбата - място в света. София: Диоген.bg, 2004.

Тотев 1994: Тотев, Пл. За място на върха. София: Петекстон, Обектив, 1994.

Шишманов 1930: Шишманов, Ив. Д. Ив. Вазов. Спомени и документи. Под редакцията на проф. М. Арнаудов. София: Печатница П. Глушков, 1930.

 

 

© Пламен Антов
=============================
© Електронно списание LiterNet, 10.10.2020, № 10 (251)