ЗА РОМАНА "ИВАНИША ОТ СЕВЕРА" ОТ ТИХОМИР ТОДОРОВ

Пламен Антов

web

Това е един исторически роман, който следва класическите модели на жанра, но го прави по един достатъчно модерен начин. При което "модерен" означава не приближаване към приказното безвремие на фентъзи например (каквато е една от актуалните тенденции), а точно обратното: от една страна, романът стои на здрава историческа основа, с особен респект към цялата ѝ фактичност на всички равнища, а от друга страна, този конкретен исторически пласт е използван като метафора, разгръщаща актуални за съвремието ни послания. Значение за това със сигурност има и професионалното историческо образование на автора.

В центъра на романа е един обикновен наемен войник - "малкият човек" в голямата История, който с наивния си идеализъм се съпротивлява срещу нейната едра, надчовешка воля, срещу самата историческа необходимост. Разбира се, накрая ще бъде победен; но за читателя тъкмо той ще е истинският, моралният победител... Тази "едра" проблематика се проявява чрез един динамичен сюжет, изпълнен с героични сражения, вероломни предателства и неравна любов, принудена да преодолява множество препятствия, докато познае щастливата развръзка... Бедният младеж-войник е влюбен в красивата дъщеря на велможа от средновековния град Червен. Но тя е сгодена за човек от собствения ѝ свят, който се оказва малодушен страхливец: в решителния момент на изпитание героинята е спасена от наемника. Чувството между тях е взаимно, но пречките пред осъществяването му са твърде много...

...Споменах по-горе за приказния компонент. Веднага трябва да кажа, че той е налице в структурното ядро на романа. Въпреки цялата си коректност към епохата, сюжетът следва една от най-продуктивните схеми - схема, която едновременно бележи както големия социално-реалистичен роман на XIX век, така и авантюрния роман: младеж със скромен произход, но надарен с лични качества, "влиза" в широкия свят, за да намери мястото си в него. Ще се сблъска с враждебни сили, с препятствия и изкушения. Ще се поддаде ли на тях, ще се огъне ли, ще се "впише" ли в онзи свят, който му се предлага наготово? Или ще се опита да го промени според собствените си - свежи и непокварени - мерки за доблест? В класическата си простота схемата перфектно съчетава възможността да бъде представена една епоха в цялата ѝ конкретика с динамична, интригуваща фабула. Светът, с който младият герой се сблъсква - в своята конкретика, това е Балканският югоизток на Европа през бурния (и съдбоносен за него) XIV век. Откъм Мала Азия нахлува мощен нашественик - варварска стихия, млада и жизнена, която ще помете един уморен и раздиран от вътрешни противоречия свят. Свят, който, потънал в дребнав егоизъм, не забелязва, че върви към собствената си гибел. Епохата е пресъздадена с цялата си динамика, случващото се в Шишманова България е проектирано на широкия и плътен контекст на епохата, когато Балканите са средоточие на разнородни геополитически интереси: сред героите на романа са генуезци, западноевропейски рицари, руси, татари, власи; наемници отвсякъде, които се сражават на едната или другата страна (сред тях и главният герой). А градът Червен е онзи микромодел на големия свят, където като във възел се събират всички нишки на "голямата" история.

Приключенско-романтичният пласт в романа е свързан главно с образа на главния герой, от чието име се води разказа - олицетворение на лична храброст, но и на осъзната отговорност пред едрите повели на Историята. Той е социален аутсайдер - наемен войник, самоотвержен защитник на морални каузи, макар да е лъган непрестанно от "силните на деня", на които е принуден да служи, служейки на България. И които в името на собствените си користни интереси съглашателстват с нашественика и предават голямата идея на епохата - идея, която са неспособни да прозрат. Следвайки двоичната структура на романа, краят е също двупосочен: приказното и историческото имат собствени финали, водят в различни посоки. След много изпитания любовта побеждава: приказният герой-аутсайдер се оженва за царската дъщеря. Но в големия, историческия си мащаб неговата кауза е претърпяла поражение: користните интриги на "силните", на господстващата върхушка са довели до победа на нашественика - събитие, чиито исторически последствия по това време никой не е в състояние да си представи. Тази двупластова структура има своя далечен прицел: романтичният любовно-героичен сюжет е, така да се каже, шоколадовата обвивка, която помага на читателя да преглътне едни всъщност много горчиви истини, пряко свързани със собственото ни съвремие. Налице е активно дискутиране на проблема за дълга на управляващите класи към "царството": заслепени от корист и служба на личните си интереси, те се оказват недостойни за историческото си призвание.

...Но тук трябва ясно да изтъкна: не социално-класовите отношения в историята (достатъчно дискутирани вече в едни минали етапи на жанра) интересуват автора, а морално-философските им аспекти. Посланията не са тезисно оголени, а дискретно вградени в потока на разказа; и все пак лесно разпознаваеми при по-внимателно четене. С централния си дебат романът на Тихомир Тодоров по оригинален начин е обърнат едновременно назад и напред. Назад, към жанровия прощъпулник на историческия роман в българската литература, и по-точно - ни повече, ни по-малко - към класическата фигура на Вазов, който също, както знаем, е особено привлечен от фаталната епоха от края на Второто българско царство тъкмо заради горчивите и поучителни аналогии със съвременността. (Друг класически образец, до който бих приближил романа на Т. Тодоров, е "Антихрист" на Ем. Станев - вече не само заради епохата, но и заради избраната "аз"-форма, предлагаща възможност за психологически усложнен поглед към Историята, едновременно отдолу и отвътре.) И точно с това актуализиране на класически модели "Иваниша от Севера" се оказва в центъра на собственото ни съвремие.

Последните дни на Шишманова България са перфектната метафора, чийто потенциал, за съжаление, е периодично актуализиран от новата българска история. Освен занимателно четиво, освен достоверно познание за епохата, романът е и прозрачна алегория на актуалната политическа ситуация - а защо не и предупреждение, колкото и претенциозно да звучи това? И все пак, въпреки тези отпратки към настоящето, чисто историческият пласт е достатъчно автономен, мощен, ярък, със собствена тежест в структурата на цялото. Романът е коректен както спрямо едрия "дух" на епохата, така и спрямо дребните детайли от всекидневния бит - нещо от особено значение за жанра. С ерудиция, почерпана от ред исторически извори, авторът успява да "потопи" читателя си в епохата, включително и чрез премерена употреба на старинни думи и термини. "Зад кадър" се мяркат ред исторически фигури: султаните Мурад и Баязит Илдъръм, последните български царе Иван Александър, Шишман и Срацимир, руският княз Дмитрий Донски и влашкият Дан Басараб, деспот Добротица и др.; макар и неучастващи пряко в романовото действие, те очертават мащаба на "голямата" история, в която то е поместено. Основните знания за тях са базирани на историческите извори; но в същото време авторът не се бои да предлага собствени представи, които понякога се конфронтират с утвърдени учебникарски клишета. (Ето един от "спорните" акценти в позицията на автора, вложена в размислите на героя-резоньор: "А на тия, които ще рекат, че злословя срещу българската си кръв, ще отвърна: как да запалите родолюбие в децата си, като редом с великите поставяте Шишман и баща му, нищите духом кастрофилакси, войниците, които слагаха живота си пред всичко, селяните, които не даваха синовете си за войници, монасите, които не дадоха имотите си за война, а все искаха още. Ако възхваляваме Иван Александра и Шишман, Иванко Добротич и Срацимир, то хората, помнещи делата им, ще повярват ли във величието на истински великите - Симеон, Самуил, Асен и Калоян?")

Отстоявайки собствени позиции, романът е далече от онзи захаросан патриотарски национализъм, с който обикновено се лустросва миналото, особено в епохи на морален дефицит, каквато без съмнение е днешната. По-скоро подходът на Т. Тодоров е противоположно насочен. Въпреки грижливо градения колорит на епохата, историята е мислена в много по-едър план - не просто като опит за реставриране на един конкретен исторически момент, а като дискутиране на фундаментални морално-философски проблеми на Историята изобщо. Ще призная, че романът ме спечели най-вече с моралната си енергия, с патоса, с който авторът отстоява идеите си. Първо - с активното си несъгласие с днешната нравствено-, или по-точно безнравствено-политическа реалност в страната. И второ - с ясната положителна алтернатива, която дава в лицето на главния си герой: личната, всекидневната съпротива срещу пошлостта, личната и всекидневна храброст (в широкия, моралния смисъл на понятието) на всеки един от "обикновените", "малките" хора е пътят към доброто на цялото, на обществото и държавата. Маскиран под формата на сказ, езикът е жив, гъвкав, близък до епохата, но без изкуствени стилизации. В заключение: смятам, че романът на Тихомир Тодоров е сполука в един съвсем нелек жанр с високи - и задължаващи - достижения в българската литература. На този фон той стои напълно достойно. Не само заради високия си морален залог, но и заради чисто писателската зрялост, с която е реализиран. Не на последно място - и за това, че във времена на масови профанации на жанра под външни влияния той ни връща към националните традиции в жанра; и го прави по един зрял, продуктивен начин.

© Пламен Антов
=============================
© Електронно списание LiterNet, 27.03.2021, № 3 (256)