Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ДРУГИ ГРАДОВЕ: ИЗГУБВАНИЯ

Пламен Антов

web

Този малък старинен град с изненадващо спокойна и донякъде безцелна архитектура, църквите и дворците, тъмните им прозорци, олющените от влагата стени, тесните каменни улички, които по най-неочакван начин изчезваха или се превръщаха в канали, в които се отразяваше един втори град, обърнат наопаки, възхитително затрептял върху застоялите води, причудливите гърбави мостчета и стълбища, поглъщащи въображението, усещането за изгубеност и спокойствие - всичко това сякаш бе съществувало винаги в него, скрито в най-дълбоката гънка на спомена, при нещата, които не подозираше, че носи в себе си, че продължава да ги съдържа. И би трябвало да попадне в този град, за да разбере това - да разбере, че по някакъв особен начин винаги го е притежавал и е бил притежаван от него. Докато крачеше сам под здрача, заслушан в плисъка на водата в основите на отсрещните сгради, той се оставяше да бъде погълнат от усещането за умиротвореност, което набъбваше в него, за захвърленост в света и за родност, подобно на онова, което го завладяваше при всяко от онези все по-редки и все по-кратки завръщания там, в онова селце, в онази планина, под онова толкова истинско нощно небе, в центъра на самата тишина, съставена от тайнствените шумове на къщата, приклекнала от старост, тревата в двора и по покрива, мъхът, клоните на дърветата, птиците, щурците, гласовете на мама и татко изпод корените на тревата, дъждът...

 

Това бе второто му идване тук. Първият път беше толкова отдавна, че имаше пълни основания да се съмнява в достоверността на всичко видяно и случило се - съмнения, които се засилваха с всяка изминала година оттогава. Непокътнато оставаше само онова първо и най-общо впечатление за неправдоподобната реалност на нереалното - учудването, че каменната дантела по фасадите на дворците, старинната патина на камъка, изненадващите силуети на мостовете, зелената вода под тях, плъзгащите се гондоли (или поклащащи се край кея като ято почиващи си птици) - всичко бе точно толкова неистинско, колкото и по цветните албуми и филмите, на които случайно и с известно чувство на отегчение се бе натъквал; случайно, понеже никога не бе изпитвал някакво специално любопитство към темата, която бе смятал за отдавна погребана и на практика сведена до комерсиалните измерения на кича. Самото му попадане някога в този град бе част от служебните му ангажименти като начеващ фоторепортер в елитно светско издание; така се бе оказал в самото сърце на кича - поредния филмов фестивал. Онези отдавнашни седем или десет дни бяха оцелели в спомените му под формата на една отчайващо разпиляна мозайка от свръхинтензивни усещания, фрагменти от човешки лица, гримаси и жестове, от разпадащи се изречения и многозначителни замълчавания, от междуметия и многоточия, от обещания и забравяния, от десетки слизания и изкачвания по яркоосветени мраморни стълби на хотели и дворци или по проядени от времето и влагата гърбици на всички тези така приличащи си мостчета, от докосвания и отдалечавания в разноезичната тълпа или в падащия здрач на уличките, сред всепроникващия дъх на мухъл и тиня - фрагменти, които дълго време след това се бе опитвал да подреди, установявайки, че с годините това става все по-невъзможно, защото границата между действително и фантастично, между случилото се и досъчиненото ставаше все по-трудно различима и тук не можеха да му помогнат дори кутията фотоленти, изпълнени с един шеметен и поради това смътен, неясен до анонимност маскарад от лица - стотици лица, които нищо не означаваха за него, реещи се сред екстериорите на един град, наподобяващ гигантски филмов декор.

 

А сега, крачейки под ронещия се дъжд, си даваше сметка, че второто му идване тук ще бъде подчинено на това тъй дълго измъчвало го желание да подреди по някакъв начин пъзела, да отдели истинското от недействителното, значимото от случайното, външното от същинското... Бе започнал да го разбира още докато пътуваше в полупразното вапорето по Големия канал на път от гарата към хотела. Тогава, в унилия късен следобед, под оловното небе, докато дворците се изнизваха равномерно пред погледа му, вече знаеше, че е попаднал тук не заради поръчката, не за да направи онзи лъскав туристически албум, който издателят несъмнено имаше предвид, съдейки от единствения си телефонен разговор с него и от подробните клаузи в договора, който после му бе изпратил за подпис. Знаеше, че има друга, по-истинска причина да е тук - един съвършено различен, паралелен албум, който щеше да работи за себе си в един съвършено друг, паралелен, обърнат наопаки град. Град, изцяло погълнат от неподвижните води на лагуната, обсебен от ронещия се дъжд и мъглата, разпаднал се на хиляди късове, подобно на всички онези парчета спомени, от които се състои човешкият живот, животът на хората и градовете.

Когато бе разбрал, че поради определени срокове, които явно притискаха издателя и върху чиято причина той не бе сметнал за нужно да се разпростира, ще трябва да работи не през лятото, а през декември, в първия момент бе готов да откаже - знаеше колко ще му е трудно да направи туристическия албум, който искаха от него, през зимата. “Точно затова реших да работя с теб” - бе му заявил издателят с рутинната самоувереност на човек, който винаги знае какво иска и как да го постигне; по телефона думите му бяха прозвучали съвсем делово, без намек от ласкателство... А после, докато пътуваше с корабчето по Големия канал и се разхождаше същата вечер под дъжда, загърнат в непромокаемото си яке, щеше да си даде сметка, че точно това стечение на обстоятелствата е големият му шанс. Без съмнение, щеше да му бъде трудно от този зимен град, сгърчен под сивия похлупак на небето, делнично оголял, изоставен сам на себе си, без пъстрите тълпи по улиците, да изстиска онова мажорно туристическо настроение, което договорът изискваше от него. Но затова пък разполагаше с неочакваната възможност да попадне на един съвършено различен сюжет. Сюжет, който - бе сигурен в това - щеше да оправдае пребиваването му тук.

 

Бяха му запазили стая в евтино хотелче на канала “Мочениго”, недалеч от малката и с нищо незабележителна църква “Санта Мария Матер Домини”. Още на корабчето бе научил, че ако дъждът не престанеше (метеорологичните прогнози бяха уклончиви), съществуваше реална опасност градът да бъде залят от набъбващите води на лагуната. Докато съдържателката на хотела го окайваше за лошия късмет (дълбоко в себе си сигурно го смяташе за турист; за местните май всички чужденци бяха такива), той изпитваше тайно облекчение. Още едно ъгълче на свободата! Едва бе оставил багажа си в стаята и веднага излезе. Бе взел машинално фотографската си чанта, както правеше винаги, макар че нямаше намерение да снима. За това разполагаше с достатъчно време пред себе си; искаше първите няколко дни просто да се пошляе из града, за да попие атмосферата му, да го почувства; не толкова да набележи конкретни сюжети, макар че и това щеше да направи - за онзи, първия, туристическия албум. В такива случаи присъствието на фотографската чанта на рамото му помагаше да се съсредоточи, настройваше го на работен режим.

...И още тогава, през тази първа вечер, откри, че е попаднал в един съвсем друг град, нямащ нищо общо със спомена от предишното му пребиваване тук. Нямаше го ослепителният блясък на мрамора и позлатата, тълпите туристи, поглъщащото те смешение на езици, които не разбираш - цялата онази чуждост, която прекомерното човешко присъствие създава... Крачеше сам по тесните каменни улички, сгушен в якето, изкачваше се по кратки стълби, преминаваше по тесни гърбави мостчета, свиваше покрай каналите и придошлата вода се плискаше почти в нозете му; понякога тясната уличка ненадейно свършваше пред портата на някоя къща и той трябваше да се върне обратно; друг път се изправяше пред широк канал, достигнала дотук, уличката заглъхваше чрез няколко потънали под водата стъпала, край които лениво дремеше някоя покрита с мушама гондола; и тя - мушамата - с неизменния черен цвят. (И онзи дворец, припомням си сега, на който неочаквано се бях натъкнал в безцелното си скитане, изгубване, потъване - величествен, но напълно опустошен, с широко зееща врата; мраморният под на първия етаж бе изцяло залят, а високите ренесансови камини, потъмнелите огледала по стените с олющена позлата и висящите над водата полилеи изглеждаха зловещо в сгъстяващия се здрач...)

Свечеряваше се, дъждът продължаваше да ръми - студен и ситен, по-скоро някакъв воден прашец, който обгръщаше всичко наоколо и замъгляваше очертанията. Мракът се бе съвсем вплътнил, фенерите бяха запалени и в тяхната бледа светлина дъждът изглеждаше някак призрачен - нежен и хищен едновременно, част от онази всепроникваща влага, която притискаше града отвсякъде, просмукваше се в него, разяждаше го. В мига, в който си го помисли, той внезапно се почувства провокиран от идеята да улови тази толкова нежна, толкова красива хищност на дъжда, чиято сребриста мрежица трептеше с измамна крехкост в разредената светлина на близкия уличен фенер. Да направи портрет на дъжда, като го прожектира на фона на тази просмукана от влага стена с обелена тук-там мазилка, върху която светлината от фенера се разливаше в продълговато петно с неясни, постепенно размиващи се очертания. Прислонил се под близкия балкон, той извади фотоапарата, необходимия обектив, филтъра; после дълго търсеше единствения верен ракурс, ту свивайки, ту отпускайки блендата, приближавайки се с обектива до стената или отдръпвайки се, отстранявайки мрака или насищайки кадъра с него, за да изпъкне още повече сребристата мрежица на дъжда, която светлината изтръгваше. И още преди да бе заглъхнало мекото и сякаш ронещо се изщракване на механизма, вече знаеше, че е на прав път: това не беше просто дъжд; това бе дъждът на този град.

 

През следващите дни дъждът продължаваше да властва над града; превърнал се в част от екстериора му, той се ронеше успокоено от ниското небе, понякога спираше за по няколко часа, обикновено около обед, но привечер, заедно със здрача, идваше отново, все така тих и ненатраплив. Но хората тук прекрасно знаеха колко привидна е тази ненатрапливост. Нивото на лагуната опасно се покачваше и ако дъждът не престанеше, целият град неминуемо щеше да бъде залят. За щастие, прогнозите ставаха все по-благоприятни. Момичето, което всяка сутрин чистеше стаята му, беше убедено, че тази зима наводнението ще се размине. Но и не изглеждаше особено обезпокоено, ако това все пак не станеше. Местните хора, изглежда, съвсем не придаваха онзи извънреден драматизъм на събитието, което той - чужденецът - очакваше със страх, примесен с мъничко злорадо любопитство. Бяха приели капризите на лагуната като част от всекидневието си; това нямаше как да бъде разбрано от пришълеца, който тук винаги се чувстваше някак притеснен от непривичната крехкост на земята под нозете си.

Свикна да закусва късно и обилно, после нахлупваше ниско кожения си каскет с дебела топла подплата, загръщаше се в непромокаемото яке и излизаше, преметнал през рамо непромокаемата чанта, където пазеше необходимите му обективи, ленти и други фотографски принадлежности. През тези няколко дни успя да обиколи почти целия град, но снимаше рядко. Засега ангажиментът с туристическия албум стоеше някъде в перифериите на съзнанието му - казваше си, че има достатъчно време за това, пък и очакваше онова оправяне на времето, което синоптиците бяха започнали да предвещават. Дъждът го настройваше меланхолично, а това бе състояние на духа, най-малко подходящо за правене на туристически проспект. Знаеше, че винаги може да го направи и затова все го отлагаше, изпълнен със смътна досада, за която си даваше сметка, че е непозволена за един професионалист, но която не можеше да преодолее. Продължаваше да го интересува най-вече метафората на водата. Първият кадър, който засне, поддал се на едно незряло, твърде лесно изкушение, бе безформеното, подуто и смачкано тяло на мъртъв гълъб, носещо се по водата на Големия канал - и тя някак набъбнала и безформена; а при по-внимателно вглеждане можеше да се различи надипленото, силно деформирано и почти разпаднало се отражение на пищната като екзотично източно клише фасада на Ка д’оро. Не живите, разглезени от туристите, самодоволни и нахални гълъби, които пърхаха по площада “Сан Марко” и си просеха храна, а този мъртъв гълъб, гниещ като алегория в неподвижните води на канала, само навремени полюшван от вълните, които преминаваща наблизо моторница или транспортно корабче предизвикваха. Не пищните готически фасади на дворците и църквите, а техните обърнати наопаки, неуловими и разпадащи се отражения - един втори град, изграден не от камък, а от вода и светлина, ефимерен и изплъзващ се. Много градове, наслоени един върху друг, един в друг, различни един от друг, различни от онази плоска туристическа представа, която...

Понякога, докато вървеше под ръмящия дъжд, си мислеше за онзи град, който искаше от него издателят - един натрапливо присъстващ и без усилие разпознаваем град; град с всички онези до втръсване познати фасади и скулптури, с характерните гърбави мостчета и непременно с много гондоли, с колкото можеше повече гондоли... От него се искаше да възпроизведе един град, който да бъде поредното точно копие на хилядите туристически брошури, албуми, живописни платна, филми, новели, романи, стихотворения... Просто за пореден път да построи един многократно вече построяван град, в цялата му пълнота и предвидимост. Отделните кадри, които трябваше да съставляват албума, имаха едно-единствено предназначение - да възпроизведат една готова представа; да я възпроизведат във възможно най-пълния й вид, без нито един пропуск, защото онзи, за когото тя е предназначена, веднага ще открие липсата и ще отчете този пропуск като опит за измама: “Но къде е тук дворецът на дожите? Та нима този град е възможен без двореца, който е толкова важен за всяка енциклопедия върху историята на цивилизацията...”. Всеки кадър трябваше да бъде фрагмент, съизграждащ една предварителна представа, в която празни места, дупки и пукнатини не се допускаха: всеки фрагмент от пъзела трябваше да е налице, напълно според готовия модел. Изненадите и провокациите бяха нежелателни. Всяка провокация той - клиентът - би сметнал за покушение срещу собствената си културна памет, срещу онази културна самоидентификация, чието потвърждаване и заздравяване именно търси той, идвайки тук. Туристът, за разлика от пътешественика, винаги посещава вече познати места и никога не успява да излезе извън рамките на онази една-единствена готова представа, която донася със себе си; той се бои от откритието. Пътешественикът, обратно, непрестанно създава света - неочакван, озадачаващ, неидентичен на себе си, опасен... Бе завладян от този пътешественически дух, присъщ на отдавна отминали години и столетия, впоследствие изгубен и сега ненадейно избликнал в него заедно с желанието да създаде един напълно нов, напълно различен град, в който да няма място за всички онези познати площади, катедрали, дворци, мостове. Град, чиято цялост той не търсеше да произведе, а напротив - да я разчлени на десетки, стотици все по-дребни късчета, с колкото може повече празни пространства между тях, непрестанно саботиращи пътя към една цялостна представа и в акта на този саботаж неволно постигаща я, съвършено друга, други - десетки други градове, стаени в празнотата...

Площад “Сан Марко” (най-сниманият площад на света), малката Пияцета, заобиколена от розовата, сладникава като торта фасада на Херцогския дворец и двусмислената пищност на библиотеката “Сансовино”, катедралата, кулата, двете колони с гербовете на града, огромният часовник с човешките фигури от отсрещната страна на площада и, разбира се, гълъбите... Толкова познати и толкова неинтересни сюжети. Нищо повече от онова, което туристите очакваха да видят тук. И нищо по-лесно за него от това, да оправдае всеобщото очакване; знаеше, че може да го направи без особени усилия, затова и не бързаше да го прави; отлагаше го така, както се отлага отегчително задължение. Казваше си, че ще го направи накрая, през онези последни дни, когато отегчението и безразличието сигурно ще са вече налице. А сега, докато градът го вълнуваше - сега предпочиташе да скита из него; да се изгубва из периферните квартали, там, където рядко нахълтваха туристи дори през летните месеци, а през декември се срещаха само местни жители, заети със съвсем делничните си проблеми, които му изглеждаха някак неразбираеми, невъзможни в този град, или странни самотници като него, които се разхождаха бавно с един особен, отсъстващ израз на лицето. Пукнатината върху един стар калкан в гетото, неповторимата форма на петното олющена от влагата и времето мазилка край канала “Св. Тома” за него бяха далеч по-истински от всички онези изящни арки и капители около “Сан Марко”. Това петно олющена мазилка можеше да бъде заснето навсякъде по света, във всеки един град, но обстоятелството, че бе заснето именно тук, му придаваше съвършено нов смисъл, скрит и уникален. Саксията с бръшлян също можеше да бъде видяна по первазите на много балкони в много градове по света, но точно тази саксия, която той приближаваше максимално с телеобектива, се намираше тук, в този град, бе частица от него; и това беше неочаквано интересно, значещо, възбуждащо. Снимаше рядко, като се поддаваше на мимолетни настроения и артистични капризи, каквито отдавна, много отдавна не си бе позволявал. От години се опитваше да бъде професионалист, което в неписания кодекс на гилдията означаваше да работи прагматично и без да влага прекалено емоции в работата си. А сега, незнайно как и защо (сигурно заради тоя дъжд, самотата, меланхолията, неочакваното дръзновение) почувства необходимост да се върне към онази свобода на артистичната фотография, която смяташе, че завинаги е останала там някъде, в несериозната му младост...

 

Забавляваше се да изтръгва от околните фасади различни скулптурни орнаменти, на каквито готиката беше особено богата: конско копито, глава на шут, крило на дракон, ръка с характерен жест... Правеше го по такъв начин, че да умъртви всеки намек за неизбежния патос на цялото. Не го интересуваше завършената естетика на пищните готически и барокови фасади, барелефите и паметниците. Снимаше само детайли, при това в максимално едър план, като се стараеше с помощта на далекофокусния обектив да изчисти фона докрай, да разруши контекста. С хладнокръвието на хирург (или на касапин, мина му през ума) той разчленяваше града на поредица от напълно несвързани помежду си натюрморти. Оголялото и трогателно безпомощно стъбълце на случайно растение, одързостило се да покълне в основите на случайна къща, вкопчило коренчета в пролуките на древния камък (кадърът прецизно отрязва пространство със страна, наполовина по-малка от тротоарната плочка). Част от мокър вестник, залепнал в ъгълчето между две каменни стъпала. Няколко квадратни педи от керемиден покрив, сниман от прозореца на хотелската стая, с тъмната мекота на прогизналия мъх и сивите лишеи по блестящата охра на кирпича (още от самото начало бе изоставил цветните филми; работеше в черно-бяло и с всеки кадър откриваше колко по-истински звучат цветовете). Късче от скъсана снимка на младеж, трептяща върху неподвижните води на заблатено ъгълче от канал (до нея в кадъра - част от възхитително възлесто клонче, кой знае как озовало се тук, в този напълно лишен от природа град). Око на гълъб. Старческа ръка с лула между пръстите (беше я хванал един следобед с най-далекофокусния обектив върху прозорец чак на отсрещната страна на Големия канал; на отделен кадър - восъчното лице зад стъклото, приличащо на бяла маска). Няколко обикновени дървени кола - криви и залитащи, от тези, които стърчат вред из каналите, използвани за връзване на лодките; полуизгнилото дърво неразличимо се слива със собственото си отражение върху гладката повърхност на водата, едва-едва раздвижена от дъждовните капки. Отрязано наполовина лице на неизвестен мраморен мъж, изтръгнато с помощта на обектива от пищната фасада на безименен дворец край канала “Св. Марина”; другите две трети от кадъра са заети от изпълненото с дъжд небе. Неизбежното пране, простряно под тентата на миниатюрен балкон край моста Делле Тетте. Едра гола жена, наметната само с решетката на перилата - въплътено стихотворение; може би халюцинация? Гърбът на котка, седнала върху задните си крака. Куче. Огън. Част от пейка. Две неправдоподобно срещащи се стени (никога не би повярвал, че късче от тези разточително пищни барокови фасади може да звучи като Мондриан, ако сам не го бе постигнал, изтръгвайки с телеобектива си едното от другото).

 

Липсата на туристи го радваше, така градът беше повече себе си, самият себе си. Туристът не обича рисковете, непознатите пътища, изгубванията - по същия начин, както не понася отсъствието на топла вода в хотелската баня, липсата на климатик в стаята или на любимата му марка питие в бара. Изгубеността, обратно, е естественото състояние на пътешественика - онази изгубеност, която единствена ти предлага възможността да се озовеш на толкова различни места, при това едновременно, макар и само в онзи възхитителен момент на тръпнещо очакване, на нереализираност... Изгубеният - не е ли той такъв тъкмо доколкото е изгубил контекста, доколкото се движи сред един разпилян пъзел и онова, което вижда около себе си, са само поредица несвързани фрагменти?...

Беше разбрал, че не е в състояние да обхване всичко наведнъж и изцяло, в един поглед, в един кадър; можеше да се докосне до него само разчленявайки го на части, които по-късно да сглоби в една цялостна картина, насищайки с предизвикателна празнота пространствата между тях. Цялото е непостижимо, а стъпаловидното натрупване на детайли само приближава наблюдаващия към него, но не успява никога да го постигне. Приближавайки се с помощта на телескопичния си обектив до предмета, предизвикал вниманието му, той всеки път се сблъскваше с един особено труден проблем - кога да спре? Провокираше го - и същевременно го възбуждаше - тази безкрайна атомарност на детайла - колкото и да го придърпваше към себе си чрез обектива, изчиствайки ненужното от кадъра, той винаги си оставаше съставен от други, по-низши детайли, които мамеха с обещанието за откритие. Беше сравнимо с възбудата от нарочното изгубване в непозната гора - когато прекрасно знаеш, че всяка крачка те отдалечава от сигурния път, и все пак я правиш, защото искаш да видиш докъде можеш да стигнеш, вярвайки, че малко по-нататък, отвъд нея, се крие нещо възхитително, нещо неподозирано, което оправдава риска на изгубването. И не винаги успяваш да си дадеш сметка, че не въображаемият център на лабиринта е онова, което мами (не го ли носим центъра в себе си?), а всяка една от тези малки крачки, които уж водят към него. Самото изгубване. Крачеше из този град като из огромен лабиринт без център, който го всмукваше все по-навътре и по-надълбоко в себе си, подканяше го да се изгуби, да прекрачи онази граница, отвъд която споменът за обратния път изчезваше. С всяка крачка, с всеки градус на телеобектива, с всеки кадър навлизаше все по-навътре в този град, все по-надълбоко, изгубваше се. А някъде там, напред, се мержелееше последният, най-крайният, идеалният детайл, отвъд който... отвъд който... Всъщност тъкмо това беше живецът на приключението - че не знаеше какво можеше да има отвъд и затова единственият начин да разбере бе да достигне там. Но по пътя към този краен детайл той се натъкваше на объркващото го откритие, че всеки детайл е обречен да бъде средищен, че с него пътят не свършва, макар само до преди миг да е изглеждало така; че винаги има “нататък”. Най-интересната, но и най-трудната част от задачата му бе да прецени в кой момент от бавното приближаване към този мамещ, но непостижим идеален детайл трябваше да спре и да натисне спусъка, отрязвайки ненужното от контекста на цялото, но и запазвайки все пак достатъчно от него, за да съхрани сюжета, преди той да се е разпаднал напълно в абстракцията на прекалено едрия детайл. Защото в своя краен, абсолютен вид детайлът се оказваше именно абстракция, напълно изтръгната от повествованието на цялото. Но много често той се оставяше на увличащия го импулс, ненаситно и някак неразумно следваше пътя на все по-нататъшното уголемяване на детайла, опияняващия стремеж на пътешественика да достигне докрай, да постигне пълното изчезване на сюжета и елементарното повествование, основаващи се на противопоставяне, на диалог, на конфликт. Интересуваше го олющената мазилка сама за себе си, освободена от патетичната аналогия с пищната барокова конзола над нея. Интересуваше го изящно безизразният като самата природа профил на гълъба, освободен от всяко значещо противопоставяне с изразителното бронзово лице на Бартоломео Колеони, върху чиято глава бе кацнал. Не сергията на уличния търговец на сувенири, колкото и живописна да бе сама по себе си; дори не стилизираната карнавална маска върху нея, а дупката на отсъстващото око, в чиято празнота се таяха толкова сюжети и значения. Детайлът - идеалният детайл, който той се опитваше да постигне, бе нещо абсолютно, абстрактно и самодостатъчно, освободено от всякакъв външен, произволен смисъл, неизбежно натрапван му от контекста. Детайлът е универсален и висш, аристократичен по природа, докато контекстът непрестанно се опитва да го принизи, вплитайки го в плебейската конкретика на цялото, на системата. Отделните детайли, които той изрязваше с хирургическа прецизност от улиците и площадите, сградите, хората, бяха онези музикални тонове - пределно чисти в своята абстрактност, които той по-късно щеше да прекомпозира в своя албум, за да създаде отново този град - абстрактен, вечен и метафизичен като симфония.

Искаше да разчлени образа на този град на стотици отделни късчета - всяко едно лишено от собствен смисъл, и в същото време съхранило частица от един нов, стаен отвъд видимото смисъл, който може би щеше да възникне по-късно, когато албумът (вторият, неговият си албум) щеше да бъде готов; но можеше и да не възникне, дори тайно в себе си се надяваше, че това нямаше да стане: фрагменти, десетки фрагменти, съдържащи стремежа към една цялостна представа, но неспособни да я постигнат дори между кориците на този бъдещ албум (защото в такъв случай, питаше се той, докато крачеше по притихналите улички, загърнат в непромокаемото си яке - в такъв случай има ли смисъл от този албум, ако той ще е поредният, макар и друг, кубистично свеж, портрет на този и без това най-портретуван град в света?)...

Обикновено се връщаше в хотела към полунощ, за ужас на добрата съдържателка, която не пропускаше да го предупреди, че всъщност съвсем не е безопасно да скита сам в мрака из най-затънтените ъгълчета на града. Беше уморен, измръзнал, мокър и гладен, но доволен като ловец, успял да убие търсеното животно. Складираше използваните филми в специални кутии; щеше да ги проявява по-късно, у дома, в ателието. Сега просто бързаше да натрупа суровия материал, макар че не бе от фотографите, които оставяха най-важното едва за последния етап от работата си - ателието. Проявяването, филтрирането, играта с мрака и светлината, отрязването на кадъра - за него това бяха само куп второстепенни технически подробности, които той се стараеше да сведе в рамките на необходимия минимум; кадърът се създаваше почти изцяло там, на терена, от окото на фотообектива, с което той самият се бе сраснал. Превърнал се сам в едно хищно, пронизително око, той скиташе из града, решен да проникне във всяка гънка на... не, не на неговото обречено, разлагащо се, ронещо се и вмирисано на влага и мухъл тяло, а на безсмъртната му душа. Не маската, а празнотата на отсъстващото в нея око.

 

Един ден се случи нещо, което внесе нов момент в работата му (работа, която бе започнала като приключение, но неусетно заплашваше да се превърне в рутина). Вече бе престанало да вали и макар че през по-голямата си част денят продължаваше да бъде мрачен и навъсен, той веднага забеляза оживлението, на което си позволи дори сам да се отдаде, приемайки риска да пропътува няколко спирки (риска да наруши онази така необходима му и така трудно постигната концентрация) по Големия канал с пътническото корабче. Слезе недалеч от “Санта Мария делла салуте” - голямата бяла църква, чийто бароков силует, някак прекалено едър за мащабите на града, го отегчаваше, затова до този момент бе някак несъзнателно избягвал района около църквата, макар сега не без изненада да откриваше, че му е добре познат от предишното му пребиваване. Крачка след крачка той възстановяваше една картина в спомените си, за чието наличие не подозираше; беше я смятал за отдавна изчезнала: магазинчето с африкански маски и езически идоли от черно дърво, на чиято грозота дълго се бе любувал тогава, тази внезапно изникнала уличка недалеч от канала “Св. Вио” - толкова тясна, че с разперени ръце успяваше да докосне стените от двете й страни (спомни си дори, че се бяха снимали някога тук: той нея, тя него), колекцията “Гугенхайм”, чието известно име бе изписано на невзрачна табела върху стената на оградата (в неголемия двор, който се виждаше през отворената порта, си стоеше все същият стар фонтан, а наоколо бяха изложени на открито антични и ренесансови статуи), онзи толкова тесен канал, който можеше без особено усилие да бъде прескочен, кокетното мостче над него, същата онази обвита в бръшлян къща, а някъде съвсем наблизо - той внезапно си спомни - трябваше да се намира онова миниатюрно площадче със самотно дърво по средата и кладенец, където...

И в същия миг я видя - площадчето, дървото (изсъхнало или просто стаено под властта на зимата), кладенецът и тя, приседнала на каменния перваз до него, с цигара в ръка, както тогава... Тези огромни червени коси, които нямаше как да сбърка... Светът се люшна пред очите му, той инстинктивно се отдръпна назад и се притаи в сянката на близката сграда. За пръв път от толкова дни ловуващият хищник, в който се бе превърнал, се почувства смутен и объркан.

За щастие, тя не го бе забелязала; седеше там, на същото място, както тогава - с гръб към него - и както тогава пушеше бавно, уязвима и затворена в себе си. Гърбът й - тесен и крехък, приведен напред - излъчваше същата обърканост и безпомощност, които така го бяха поразили и заинтригували. Никой мъж не можеше да остане безразличен пред подобно униние, струящо от крехката фигура на едно деветнайсетгодишно момиче. Той стоеше там, сам в здрача, притихнал в сянката на къщата, прилепил тяло о хладната стена, зашеметен и объркан пред това внезапно оживяло минало, за което се бе оказал напълно неподготвен. Нима, питаше се изумен, нима тя през цялото време е седяла тук и ме е чакала, а той отдавна бе престанал да си спомня за нея, отдавна други жени бяха влизали в живота му и излизали, една от тях бе останала в него, изпълвайки го с уют, топлина, сигурност, предсказуемост... А сега изведнъж това призрачно възкръсване на миналото... Огледа се безпомощно, сякаш търсеше подкрепа, наоколо нямаше никой, дори самотен турист; само той и тя. Изведнъж откри, че не знае как да постъпи; трябваше ли да излезе от сянката, да извика тихо името й, което изведнъж си бе спомнил (име, означаващо на нейния език светлина), може би да й предложи да я снима - както тогава; или пък трябваше да избере по-лесния, по-сигурния начин, потъвайки назад в сумрака на тясната уличка, който да го погълне съучастнически, да заличи следите му, да раздвижи отново спрялото време...

Докато той се озърташе безпомощно, момичето, допушило цигарата, пусна небрежно остатъка от нея до крака си и се изправи. И в този миг, извръщайки лице към него, му даде възможност да проумее цялата въобразеност на ситуацията. Разбира се, че това беше съвсем друго момиче; и как иначе, засмя се наум той - та оттогава бяха изминали повече от двайсет години. Непознатото момиче, запътило се към мястото, където бе застанал той, дочу неволния шум, който бе предизвикал, и се спря озадачено. Едва сега бе забелязало неговия странен, дебнещ в здрача силует; няколко мига тя остана закована на мястото си, после объркано се огледа. Площадчето с кладенеца саму приличаше на дъно на кладенец, притиснато от всички страни от тъмни безизразни фасади с едва няколко прозореца - също тъмни, като слепи очи, - и няколко още по-тъмни пролуки между сградите, в една от които дебнеше този непознат странен мъж. Убедило се в пълната пустота наоколо, момичето избра по-сигурния начин, обърна се и забърза в противоположната посока. Той извика, искаше да й се извини, задето неволно я бе изплашил, но тя вече бе изчезнала в отсрещната уличка и той разбра, че е безсмислено. Отиде и седна на мястото, където до преди малко бе седяла тя. Камъкът още пазеше топлината на младото й тяло и той почувства това, провлачвайки длан по него. Помисли си дали да не заснеме тази топлина - нейното отсъствие тук, върху този древен камък; камъкът, съхранил завинаги формите на топлото й тяло. Но на чие тяло всъщност? На непознатото момиче, което току-що бе избягало уплашено като сърна? На онова момиче, другото - от преди двадесет и няколко години, отдавна превърнало се (той внезапно осъзна това), превърнало се в една непозната жена, която сигурно отдавна бе престанала - също като него - да си спомня за онази тяхна среща някога, за него... Но светлината бе прекалено оскъдна тук, на дъното на кладенеца, и ставаше все по-оскъдна, трябваше да побърза, ако... Но всъщност, сепна се той миг преди да разкопчае калъфа на фотоапарата - необходимо ли бе изобщо да разравя тази история? Точно сега, когато бе завладян от истинско вдъхновение (не се поколеба да използва тази дума, която отдавна смяташе за нелепа), от творческа възбуда, силна и чиста, каквато не предполагаше, че ще може пак да изпита... Как щеше да му подейства тази изплувала в спомените му история; нямаше ли да го тласне в съвсем друга, неподозирана и вероятно пълна с рискове посока?... Нямаше ли да го изтръгне от творческия унес, в който му беше тъй приятно да пребивава?... Не, не биваше да се поддава на изкушението; не трябваше да поема този риск точно сега, когато бе толкова близо до нещо, за което отдавна се смяташе неспособен... Край, край на историята, каза си той, по-скоро си заповяда, и решително се изправи; вече мръкваше, а до хотела имаше доста път.

 

Напразно обаче се насилваше да забрави момичето; случайната среща бе отпушила бутилката. На следващия ден уж всичко започна по обичайния начин - закуси, зареди апарата с нов филм, пъхна в чантата още няколко резервни и излезе. Но в един момент установи, че докато вървеше, както обикновено, из тесните улички, опипвайки с напрегнати очи всяка педя от тях, застоялата вода по каналите, фасадите на къщите, човешките гърбове пред себе си, лицата - всъщност неистово очакваше да съзре един-единствен силует, нейния. И колкото повече се насилваше да се освободи от това смущаващо присъствие, толкова по-ясно осъзнаваше безплодността на тези усилия. В един момент - впрочем без особена изненада - установи, че неизвестно как се е озовал съвсем близо до площадчето с кладенеца; ако очакваше да я срещне, най-логично бе да се надява това да стане именно тук, на мястото, където я бе видял първия път. Логиката на дебнещия хищник, помисли си - без самоирония, но и без прекален патос... Всъщност изобщо не знаеше дали тя е местно момиче или пък случайна туристка; ако бе вярно второто, то шансовете отново да я види бяха нищожни. От друга страна, запита се той за сетен път, от друга страна какво, по дяволите, се надявам да се случи? Това момиче - какво общо има то с нея, с мен, с онази стара история между нас...

Не я срещна - нито този ден, нито през следващия. И въпреки това продължи да я търси; увереността, с която бе избягала, го караше да вярва, че не е туристка... И я видя; на третия ден наистина я видя. Беше седнал да изпие един горещ чай в малко кафене на Големия канал, недалеч от Академията на изкуствата, зяпайки разсеяно през витринното стъкло, когато един познат силует прекоси бързо зрителното му поле. Той остави някаква банкнота до почти неначенатата чаша, грабна чантата си и излетя навън - тъкмо навреме, за да мерне великолепната червена коса миг преди тя да изчезне зад близкия ъгъл. Изчака малко и сви след момичето. Не беше особено лесно да я проследи, тъй като, въпреки обедния час, улиците бяха пусти и тя лесно би могла да чуе стъпките му. За щастие, не ги чу. Когато след малко тя най-сетне влезе в едно малко магазинче за треторазредни графики и акварели, главно сладникави пейзажи от града, той разбра, че преследването е свършило. По уверения жест, с който бе отключила вратата, реши, че е собственичка на магазинчето, или поне работеше в него. От другата страна на улицата, малко по диагонал, имаше кафене. Той влезе и седна до витрината по такъв начин, че да може да наблюдава момичето отсреща. Сега можеше да я разгледа по-спокойно. Без съмнение, приликата във фигурата и особено в косата бе поразителна, но - той беше принуден да признае по-скоро с някакво необяснимо облекчение, отколкото с тъга - в чертите на лицето такава напълно отсъстваше. Доизпи спокойно чая, който си бе поръчал, и излезе - без сам да знае как щеше да постъпи на следващия ден.

На следващия ден се върна в същото кафене, настани се на същата маса и си поръча отново чай с резен лимон. Магазинчето отсреща бе отворено, момичето седеше вътре и четеше книга - дали поради отдалечеността му от основните туристически маршрути, дали поради сезона, но клиенти изобщо нямаше. Той извади фотоапарата, монтира най-подходящия фотообектив и зачака. Вече имаше някаква, макар и смътна представа за това, което щеше да направи; само трябваше да издебне подходящия момент. Допи чая и си поръча още един. Тъкмо допиваше и него, когато най-после това, което очакваше, се случи. Бе станало обяд, момичето излезе и заключи магазина. Той плати поръчката си, изчака малко и го последва. Облаците този ден най-сетне се бяха разкъсали, появило се беше дори слънце - скъперническо зимно слънце, но то беше достатъчно да подпали косите й. Нейните красиви червени коси от преди двадесет и (колко?) години - това бе дебнал той, разбра го само миг преди да вдигне фотоапарата. Когато тя сви към близката пицария, той не я последва. Повече никога не се върна на тази улица. Беше взел онова, което му трябваше. Първия щрих от един портрет, който бе решил да създаде, вплитайки го в бъдещия си албум (реален или само въображаем - това нямаше значение); вплитайки го заедно с историята, която той носеше в себе си, подобно на монограмите, които старите майстори са обичали, забавлявайки се, да втъкават по най-невероятни начини в творбите си, затруднявайки максимално по-късните си изследователи, но и предлагайки им с това най-интригуващи приключения.

 

Веднъж изплувала от миналото, онази някогашна история продължи да го обсебва; обсебваше мислите му, работата; изпълваше всяко ъгълче на този град, насищаше неговите улици, площади, кейове и канали с късове възвръщащо се минало. Съвсем доскоро градът го приласкаваше в уюта на своята чуждост и непознатост; всеки ден той се изгубваше в него, оставяше се да бъде погълнат от неизвестността с маниакалното удоволствие на изследовател, навлизащ в пустиня, без да знае нито кога, нито дали ще се измъкне от нея. Днес градът бавно, късче по късче, изплуваше от собствените му спомени - напълно различен, някак по-близък, познат, култивиран, преживян... Изпод разкъсващите се дрипи на амнезията все по-ясно се очертаваше образът на една стара история, която бе смятал за отдавна приключила, а тя се бе оказала само стаена, готова да възкръсне чрез извивката на един случаен момичешки гръб, чрез една прическа, чрез онзи небрежен жест на ръката с цигарата. Онова смътно усещане в началото, на което се бе страхувал да се отдаде, смятайки го за измамно, сега добиваше плът и очертания, бързо се превръщаше в непоклатима увереност. В част от живота му. Крачейки по улиците на града, той с изненада откриваше, възвръщаше собственото си присъствие в неговия така далечен и някак смътен живот; тяхното общо присъствие - той и тя. Тази каменна пейка, посивяла и напукана от вековете, която изглеждаше тъй чужда в своята непроницаемост, изведнъж се оказа проникната от присъствието им; спомни си онази привечер преди двадесет и няколко години, когато - точно тук - топлите им тела, укрити от мрака, бяха потъвали неудържимо и бясно едно в друго. Мостчето с ръждивите перила - (отново мелодично ронещото се изщракване на фотоапарата) - не беше толкова пусто, далечно и чуждо, каквото би било за него само до преди няколко дни; не бе просто един мъртъв къс от света, който той допълнително щеше да умъртви, разсичайки го с хладния скалпел на фотоапарата си на все по-малки и по-малки късчета - тук още стояха двамата и разговаряха за странната, някак перверзна прелест на този обречен град; тогава ръцете им се бяха докоснали - с една тъй желана и от двамата случайност! - за пръв път. Стълбището - (щрак!); тук подир дългото вървене тя бе приседнала, за да събуе обувките си, които бяха започнали да й стягат; каменното стъпало, където тя бе седнала, докато той разтриваше уморените й ходила - то бе същото, все така оронено в края си (странно как изведнъж си спомни това). Щрак!... Този неочаквано голям площад “Сан Поло” с пресъхнал бял кладенец по средата, където се бяха озовали неочаквано след поредното си изгубване - уморени и жадни; старинната желязна помпа до кладенеца (щрак!); неговото продължително помпане, докато най-сетне се появи някакво подобие на вода - топла и безвкусна; шепата вода, която тя бе плиснала в лицето му, детският й смях...

Градът внезапно се бе оказал населен с някогашното им присъствие - с неговото присъствие и с нейното, което го дебнеше иззад всеки ъгъл, от края на всяка уличка, от всеки прозорец, от всяко приближаващо се към кея вапорето... Откри устните й съвсем случайно, докато един следобед стоеше облакътен на каменните перила на моста “Риалто” и се радваше на хубавото време (от няколко дни дъждът бе престанал). Седнали на открито край канала (тук тротоарът бе по-широк и позволяваше да бъдат подредени няколко малки кръгли масички), момчето и момичето - непознати и някак много близки - си поделяха голям сладкиш, обилно полят с шоколад. Бяха сами в хладното време, бяха сами в света. Разговаряха за нещо неважно и от време на време се поглеждаха в очите, сякаш за да се уверят в собствените си присъствия, че са там и си принадлежат; че принадлежат не на този случаен миг от този случаен следобед, а на вечността... Толкова обичаше някога да я наблюдава как ближе сладоледа си; припомни си очарователния начин, по който съумяваше да се оцапа винаги в такива случаи; и онази невинна, непохватна, почти детска еротика, с която прокарваше езиче по устните си и която го подлудяваше. Припомни си вкуса на отдавнашните й устни, усещането за влажност, топлина и гъвкавост - поредното така нужно му парченце от нейния образ, което фотоапаратът успя да изтръгне от завършеността на този спокоен, неподозиращ нищо следобед...

Още на другата сутрин съвсем случайно попадна на онзи толкова характерен за нея жест. Приседнали върху ниския постамент на неголям паметник край Понте дел Академия, защитени от вятъра в дебелите си якета, момче и момиче ядяха варени кестени, отдадени един на друг, потънали в собствената си взаимна достатъчност. Същите; или други - за него това нямаше значение: всички те не бяха себе си, бяха той и тя. Принадлежаха му. От голямата книжна кесия, която момчето държеше, се вдигаше пбра; от време на време момчето изваждаше горещ кестен и го пъхваше в устата й. Двамата разговаряха енергично, смееха се, тя се пресягаше внезапно и разрошваше косите на момчето - същият така характерен жест, с който някога тя разрошваше неговите коси; правеше го с една хлапашка безцеремонност, която, спомни си, понякога дори го дразнеше. Стаен в сянката на църквата “Сан Витале” в едното ъгълче на площада, фотоапаратът дълго дебнеше този жест, преди да го закове с карфицата на привичното си изщракване.

Дните минаваха; той продължаваше да дебне. Ако преди избягваше по-многолюдните места, сега предпочиташе да се навърта именно край тях, както ловуващият хищник се чувства неудържимо привлечен от местата за водопой, където се събират тревопасните. Отне му цели два дни, докато открие очите. Беше много красива девойка - южен тип, едра, с буйни тъмни коси. Седеше една привечер в кафене на улица “Мерчерия”, недалеч от “Сан Марко” (където нивото на водата успокояващо спадаше). Той дълго остана на една от съседните маси и я наблюдаваше зорко под привичното си безразличие на отегчен турист, който е поседнал да се стопли с горещо капучино. Напрегнатите й жестове, начинът, по който се озърташе към двете страни на улицата - най-многолюдната в града (и единствената, която сякаш не му принадлежеше), но очевидно най-пустата за нея; и как всеки път надеждата в погледа й угасваше все повече и се сменяше с едно нарастващо отчаяние, а също и припреният начин, по който поглеждаше часовника си (все по-рядко, заедно с изтляването на надеждата в очите) - всичко това несъмнено говореше, че тя очаква някого; някой, който се бавеше, който необяснимо защо не идваше и който, по всичко личеше, нямаше да дойде; поне не днес... Той внезапно си припомни този сведен поглед... вината... отчаянието... цялата безпомощност на света, сякаш не можеше да разбере думите му, когато й каза, че всъщност това е последната им среща, че тъпият кинофестивал е свършил, а също и командировката му, че може би никога няма да се видят повече и че би било нелепо да се опитват да задържат насила нещо, което и бездруго вече е приключило. Наистина това беше последната им среща; на сутринта той вече бе хванал влака, а тя... тя може би никога не бе напускала този град, разпадайки се на късчета сред неговите камъни, вода, слънце, мъгли, дъжд... Момичето на масата отсреща си имаше своята тъга, своя провален ден, може би своя объркан и провален живот, своето несъстояло се щастие, но всичко това не го интересуваше; с помощта на телеобектива той изряза целия този чужд и ненужен му живот; изряза и захвърли всичко, освен очите... Тези очи, които принадлежаха на едно друго момиче. Които таяха една друга тъга, един друг живот, с който той бе свързан, виновен, който му принадлежеше чрез тази вина...

Накрая, съвсем накрая, като някакъв светъл епилог, попадна на ръцете й. Гондолата бавно се плъзгаше по неподвижните води на тясното каналче Делле Торезелле; чуваше се само плисъкът на дългия прът, който момчето-гондолиер на равни интервали потапяше. Мостчето бавно приближаваше, а там, отгоре, облакътена на перилата, стоеше тя. До нея беше застанал дългокос момък, който силно я притискаше с дясната си ръка, обхванала раменете й. Толкова силно я притискаше към себе си, сякаш искаше да се слеят двамата. Въпреки хладното време, тя беше без ръкавици и държеше дълга бяла цигара. Имаше същите неестествено тънки и крехки ръце с дълги остри пръсти. Той вдигна фотоапарата и фокусира лявата й китка - тази с цигарата. Винаги бе харесвал неповторимото изящество, с което женската ръка борави с този красив предмет - цигарата. В последния момент тя забеляза, че я снима и приветливо му помаха (за щастие, с дясната), дори му извика нещо весело на някакъв много мелодичен, но непознат му език, от който той не разбра нищо. Беше лекомислена и щедра в щастието си, беше готова да се раздаде на всеки непознат, да му даде всяка част от тялото си, която му бе необходима. Помаха му и момчето. Това за миг го учуди - нима то не ревнуваше от него? Нима не си даваше сметка, че точно в този миг той - непознатият - завинаги му отнема неговата любима, и не само нея; отнема му самия този момент, заедно с щастието, което го изпълваше, тази хармония, която той - непознатият, мимолетно минаващият оттук, изникналият от миналото - си бе присвоил и която щеше да отнесе завинаги със себе си... Не подозираха ли те - толкова млади, толкова наивни и невнимателни в своето щастие, което смятаха за свое ненакърнимо притежание, неподвластно на времето - не подозираха ли, че всичко това беше крехка привидност, измама. Че животът, който смятаха за свой, не им принадлежи, че само повтаря един чужд живот, отдавна състоял се и отминал; един чужд живот, който те бяха за миг възкресили... Не подозираха ли в своето егоистично и сляпо щастие, че всичко онова, което им изглеждаше толкова устойчиво и непоклатимо, е само сянка; че самите им тела са само сенки върху една непроявена фотоплака, част от разказа за една друга любов, която не беше тяхната и която в този миг те само възпроизвеждаха, докато си въобразяваха, че изживяват нещо много истинско, единствено в цялата вселена... Една любов, която не им принадлежеше, която не беше тяхната, ала те не го знаеха, клетите...

В следващия миг гондолата се хлъзна под мостчето, в мрака, напоен с дъх на мухъл.

 

Всъщност не беше съвсем сигурен дали ставаше дума за спомен или за нещо друго. Дали образът, който съчиняваше, слепвайки го от всички тези напосоки изтръгвани от пустотата фрагменти, принадлежеше наистина на онова момиче (дали бе съществувало изобщо момиче тогава, преди двадесет и толкова години?), или всичко се случваше в момента, в превъзбуденото му съзнание, плод на някакъв сантиментален пристъп, на умората от тази дълга напрегната самота? Съществуваше ли наистина то - момичето с име на светлина; съществуваше ли тази любов; онази среща тогава, преди двадесет и няколко години, векове, животи, вечности?... Или всичко беше само част от един най-банален художествен замисъл? Не съчиняваше ли той образа на едно никога несъществувало момиче, не разпиляваше ли късчетата от този образ сред фотографиите, съставляващи бъдещия албум (действителен или въображаем), за да му придаде една дискретна драматичност, втъкавайки сред мъртвите декори на града фабулата на една любовна история - кратка, ефимерна, обречена, изпълнена с вина, красива и банална, брутална и нежна, случила се или не някога в този или в някакъв друг град, между тях двамата или пък между двама непознати, изгубени в този град - тогава, преди двадесет и няколко години, или днес, или никога...

Изгубени в този град - толкова крехък, непрестанно умиращ, и все пак вечен... Всичко в него беше привидно, измамно, двусмислено, двулико, двупосочно. Как можеш да го уловиш, когато сам си уловен? Когато се крият толкова различни образи, толкова животи в него? Толкова други градове, стаени един под друг, един в друг като онези източни кукли, които винаги крият в себе си други свои подобия... Неотдавна бе правил репортаж за археологическа експедиция; сега сам се чувстваше като археолог; един археолог, който упорито се опитва да навлезе все по-надълбоко в пластовете на този град, а в края на краищата достига винаги до себе си - отново и отново. До себе си или до някой друг, нещо друго (образът в огледалото - ти ли си това, или някой друг, нещо друго?). Защото как би могъл да се отделиш от този град - да се отделиш дотолкова, че да му направиш портрет, без това да се окаже автопортрет, мимо волята ти и все пак напълно естествено...

Когато няколко дни по-късно, пътувайки за последен път с корабчето към гарата “Санта Лучия”, плъзгаше безразличен поглед по старинните фасади на дворците покрай канала, удвоени в леко набръчканите води, преобърнати наопаки, той знаеше, че този град вече е окончателно мъртъв, непоправимо мъртъв, заедно с всичките си туристи, самотни пришълци, дожове, кардинали, търговци, гении, еретици, пирати, проститутки, филмови звезди, художници, фотографи, поети, пътешественици, изгубени, заедно с всичките си самотни или влюбени момичета; всичко това, което в унила сивота се нижеше отвъд корабното прозорче, беше само избледняващо подобие на един вечен, нежен като симфония и загадъчен град, който вече съществуваше там, върху хромираните страници на бъдещия албум (действителен или въображаем - това нямаше особено значение). Един град, който той отнасяше със себе си; завинаги.

 

 

© Пламен Антов
=============================
© Електронно списание LiterNet, 21.05.2014, № 5 (174)

Други публикации:
Пламен Антов. Граници на забавяне. Пловдив: Жанет 45, 2013.