ДИСКУРСИВЕН НЕОКОЛОНИАЛИЗЪМ И НОВО БЪЛГАРСКО КИНО

Пламен Антов

web

І.

Позволявам си да лансирам една теза, самоочевидна до баналност и абсолютно неприемлива: достойната алтернатива пред периферната култура е универсализмът. (Чоран цени аржентинеца Борхес тъкмо заради неговия универсализъм.)

Теза, скандална и напълно неработеща днес - нито отсам, нито отвъд новите демаркационни линии на света.

Разполовеността на стария свят се свеждаше до безкомпромисната метафорика на материали като желязото и бетона (желязна завеса, Берлинска стена). Новоиздигнатите стени са далеч по-сложно структурирани. В своята прозрачност те изглеждат съвършено пропускливи. Но ред вторични оптически качества (огледалността е само едно от тях) релативизират значително тази пропускливост и на практика я подменят.

Налице е все същата лукава игра между универсално и локално, между Център и периферия, между гледащ и гледка. Или ако се върнем към класиците на модерността - между господаря и роба. Господарят е такъв, доколкото е гледащ; той е една дискурсивна функция.

На едно официално - и, разбира се, повърхностно - ниво, кокетирайки с постмодерните клишета, ситуацията се прави, че активира локалния колорит на "малките разкази", съставляващи днешния свят като една хипертрофирала периферия. Ситуация, в която едно от най-престижните понятия е "етно-" (-музика, -кино, -литература...).

Но всичко това се върши откъм Центъра, т.е. в дискурса на Господаря. "Етно-" придобива семантичната си натовареност не в-себе-си, а единствено отвън. От позицията на един самоотричащ се универсалистки дискурс, който в самия акт на самоотричането си заздравява своето господство.

(Само)обявен за липсващ, Центърът е сведен до отсъстващ дискурсивен фокус - една конститутивна сила, произвеждаща реалитета на тоталната периферия.

Светът-периферия съвсем не е ризоматичен, доколкото в самия акт на помислянето си като такъв той е постулиран от един отсъстващ дискурсивен център, произведен е от него.

Окото е, което създава гледката и по необходимост е поместено в абсолютния център на гледката.

В тази моноцентрична ситуация именно гледащият е господарят на положението. Неговият поглед има привилегията да случва гледката; да я случва или не по един или друг начин.

Привидно двусъставна и комуникативна, ситуацията всъщност е изцяло организирана около фигурата на гледащия, застанала в една централна - свръхвластова и произвеждаща - позиция.

Тази ситуация бих определил като ситуация на специфичен дискурсивен неоколониализъм: абсолютният, макар и само хипотетичен престиж на универсалното е присвоен от тази централно ситуирана фигура на гледащия, доколкото локалното е вменявано като екзотичен атрибут на периферията. Като етно.

Боравя с понятията Център и периферия в изцяло културен смисъл, но със същественото уточнение, че културният аспект тук, лесно сводим към определена практика, е само маска на едно геополитическо статукво. И още повече - на ред лесни клишета в сенилното съзнание на Центъра.

С риск да преобърна следваната логика, ще кажа, че описаната по-горе констелация постига своята цялост и от противоположната посока, т.е. откъм периферията. Ако парафразираме Хегел през Че Гевара - господарят е голям само защото робът е на колене. (Би било наивно този текст да настоява на акта на изправянето, но това е една от позволените самозаблуди на интелектуалеца - заблудата, че думата поражда действие.)

Едно възможно утешение: ясният поглед е по-скоро привилегия на периферията. Обратно на привичната логика, за една централна (колонизираща) култура е по-сложно да се справи с универсалното тъкмо защото тя е склонна спонтанно да се идентифицира с него, или по-точно - да го идентифицира със себе си. Лишена от подобни изкушения, периферната култура би трябвало да е съхранила здравословен респект пред универсалното - респект, зареден с креативни енергии.

Но точно от това възможно утешение следва най-реалната опасност за периферната култура. Тя е непрестанно заплашена да се поддаде на понякога целенасочените, но по-често наивни (и затова особено въздействащи) манипулации, идещи откъм Центъра, т.е. да обърка универсалното с централното. И подражавайки на Центъра, мислен от нея като еманация на универсалното, периферната култура не подозира, че като изтърсака в семейството тя всъщност доизносва окъселите панталонки на баткото. (Обичайната ситуация, впрочем.)

(А не е ли универсалното тъкмо "частното" на нечия друга култура?)

Оттук - закономерната "вторичност" на периферията; липсата на спонтанност. Спонтанността е привилегия на Центъра.

Но вторичността може също да бъде привилегия - тя увеличава саморефлексивните способности; или поне възможността за тях.

ІІ.

Но проблемът, който - в един практически и съвсем актуален план - ме интересува тук, се отнася до друг тип подмяна: когато вторичността манипулативно се вменява като автентичност. Сюжетът е силно усложнен, вътрешно релативизиран и усукан в себе си като Ешерова стълба. И както в онзи карнавален обичай, когато на истинска жива маймуна нахлузват маймунска маска. Качеството, тоест, е запазено, но е променило същността си; подменено е със собственото си друго. По същия начин на примордиалния "дивак" от периферията му се нахлузва маска, изобразяваща дивак.

Тази аберативна подмяна съвсем закономерно се осъществява не другояче някак, а тъкмо в параметрите на изкуството.

Характерно за ситуацията на дискурсивен неоколониализъм е наличието на определящ за нея психоаналитичен субстрат. Центърът агресивно произвежда периферията като носталгичен феномен с катарзисни и едновременно компенсаторни функции. Той настоятелно иска да вижда периферията като олицетворение на собственото му детство - с цялата двойственост, присъща на тази дискурсивна аберация. С наличието в нея едновременно на носталгия по "изгубения рай" на детството и задоволство от порастването, от преодоляността на варварството (Ausgang у Кант).

Особено работеща тук е поизтърканата метафора за музея, но анимизирана и динамизирана в посока към тази за резервата (все пак сме в ерата на интерактивността). Неоколониалната ситуация, в която понастоящем пребиваваме, може да бъде сведена до една напълно реална реплика, идеща от различни точки на Центъра: Заповядайте в нашия общ дом, вие имате запазено място в него - мястото в семейния паноптикум. Вие, разбира се, сте добре дошли, но предимно като живи експонати в музея на собственото ни минало. Ние искаме да ви гледаме, да ви се радваме, да се грижим за вас, но преди всичко да се плашим от вас. Да преживяваме съспенса на собствения ни природен атавизъм; но да го преживяваме по Кант - естетически, дистанцирано, цивилизовано, т.е. от позициите на днешната си сенилност. Също както Аристотелевият телезрител, отпуснат по чехли в буржоазния си хол, гледа по своя плазмен екран "Едип цар".

Класическата колониална ситуация е, когато Центърът иска да уподоби периферията на себе си. Парадигмата на модела е описана (например) от Тур Хейердал в книгата "Фату Хива": когато чрез един много сложен манипулативен механизъм, едновременно рафиниран и брутален, наивният полинезиец е заставен - разбира се, изцяло по своя воля - да замени прохладния покрив от палмови листа с ламаринен, който, макар да превръща жилището в нажежена консервна кутия, е въздигнат в знак на особен социален престиж за полинезиеца. (От което, ясно е, единствените печеливши са търговците на европейска гофрирана ламарина - но това е друга тема.

А може би не съвсем друга; гофрирана ламарина или електроенергия - разликата не е съществена.)

Дискурсивната неоколонизация, която тук ни интересува, е противоположно насочена. От периферията се изисква да запази своята идентичност; нещо повече - за това се настоява по най-категоричен начин. За Центъра е изключително важно съвременният "дивак" да запази непременно палмовия си покрив. И най-прелестното тук е, че тази настоятелност съвсем не е лицемерна, не е маскирана като толерантност и либерализъм, а е самата толерантност и либерализъм. В обезкуражаващия си наивитет (защото сенилното лесно прехожда в инфантилно) самият центрочиновник е непоклатимо убеден в това: той е толерантният благодетел.

Тук - за разлика от класическия колониализъм - действително няма ни най-малка следа от насилие. Ако има някаква принуда, тя е от изцяло финансово естество, което ѝ придава една идеална, абсолютна обективност. Т.е. става реч за "проекти" и награди. (Колониалната принуда обича да се маскира като благодеяние.) И съвсем естествено - според старата истина, че който плаща, той поръчва музиката.

Резултатът: ще ви плащаме (у нас пари предостатъчно), ще ви плащаме, но не за да бъдете себе си, а да бъдете собствената ни представа за вас. Да бъдете един вечен резерват на собствените ни носталгии и комплекси.

Понеже ние сме тези, които раздаваме Нобеловите награди, ще ги раздаваме не на вашите борхесовци (у нас и борхесовци предостатъчно), а на онези, които добросъвестно поддържат резерватното статукво. Които ни разказват някакви туземни истории за инцести и канибализъм. Пък още по-добре, ако се заформи и интрижка с някой местен диктатор-човекоядец, комунистически или не, но най-добре комунистически, това по стар рефлекс все още действа безотказно, сиреч продава се. Пък и, защо да крием - то особено добре прави да изпъкне собствената ни цивилизованост... Какво? Вече няма човекоядци по вашенско? Не може да няма, ще трябва да съчините, ако искате проекти, награди и снизходителни потупвания по рамото. Статуквото трябва да се поддържа.

Вашата идентичност? Не, ние нямаме нужда от нея. Това, от което имаме нужда, е собствената ни сянка, сиреч собствената ни другост; и тъкмо затова ви плащаме - да я произвеждате.

Защото, за ваше щастие, това е единственото - ама наистина единственото, - което ние не можем сами да си произведем.

ІІІ.

Сюжетът по някакъв начин е налице във всички сфери на културата. Но най-отчетливо се проявява там, където решаваща е ролята на финансовия фактор, както е в киното. Тъкмо този фактор прави киното особено сервилно към всяка господстваща идеология.

Впрочем, още Ленин някога - във всеки случай доста преди Холивуд да схване нещата - е постулирал тази органична пригодност на киното за идеологически употреби. Пригодност да "онагледява", да "превежда" на езика на масите пропагандните мероприятия на властващия идеологически дискурс.

Признавам, че от доста време насам така нареченото ново българско кино ми е по-скоро безразлично. И безразличието ми особено нараства в случаите, когато премиерните прожекции са придружени с патетични анонси за получени потупвания по рамото от разни европейски кинофестивали и кинофестивалчета. В такива случаи съм особено сигурен, че филмът за пореден път предъвква баналната балканска екзотика. Списъкът с престижните теми - спонсорирани и награждавани - е твърде ограничен. Всеки може да ги изброи на пръстите на едната си ръка. Самостойно и в различни комбинации те са: малцинства (цигански, турски, еврейски), социални домове, трафик на хора и/или емигранти (тук границата често се размива), тук-таме малко комунизъм, който си остава неувяхващият evergreen, и разбира се, вечните Родопи, сведени най-вече до симпатични бабки с шалвари.

Не че всичко това е лошо; не че го няма в днешното ни българско битие. Но лично на мен ми липсва онзи универсален човек, който някога Пенчо Славейков търсеше да еманципира в българина.

Един век по-късно, оказва се, Славейковият човек все още го няма по нашите географски ширини. Тук сякаш не живеят нормални хора от ХХІ-ия век; тук според новото българско кино обитават предимно етнически малцинства. Някакви реликти, пребиваващи в някаква резерватна епоха на родова аксиология - епоха, пренаситена с история, но положена извън Историята.

Бедният Славейков, който не е подозирал, че бленуваният от него модернистки универсализъм ще си остане достояние единствено на Центъра. Че Центърът е, който има привилегията да пребивава в един перманентен модерн, а периферията, откъдето и да я погледнеш, си е обречена на постмодернизъм и няма измъкване от него.

Констелацията изобщо се оформя някак си твърде подозрително: постмодернизмът като атавистичната сянка на модерното съзнание? Като неговото изтласкано.

Постмодерната ситуация като удобното (универсалното) оправдание на неоколониалния дискурс.

И - от друга страна - като едно много лесно оправдание за отсъствието на креативна мощ и собствено достойнство из културните котловини на периферията.

С риск да бъда обвинен в абсолютен анахронизъм и в неразбиране на "ситуацията" (condition у Лиотар), ще си го кажа в прав текст: тази отявлена липса на българина-човек лично за мен е един крайно обиден факт (доколкото личното самочувствие няма как поне в някакъв процент да не бъде функция и на националното).

И обидата ми сигурно не би била тъй голяма, ако по други места из посткомунистическата периферия (и в други кинематографии) нещата не изглеждаха по твърде различен начин. С повече модернизъм и повече достойнство.

(Ако това би могло да бъде някаква утеха за невръстното българско кино - Никита Михалков и съвършеният кич, който представляват филми като "Очи чьорние" и "Сибирският бръснар". Един откровено проституиращ кич.)

Когато говорим за това превръщане на Балканите в резерват, не можем да не отчетем решаващата, макар и неволна заслуга на Кустурица. С уговорката, че Кустурица все пак притежава един свръхмощен киноезик, чиято липса у епигоните оголва цялата педагогическа арматура на мероприятието.

В обобщение: две реални заплахи пред "българското" днес - и двете успешно реализирани чрез киното.

Докато се (само)заблуждава, че е себе си, като борави с лесните атрибути на "локалния колорит", да се окаже просто артикулатор на нечии чужди комплекси.

И някак между това да се окаже послушен илюстратор на актуалната либералистка реторика, забравяйки, че всичките онези видове коректност и прочия, които съставляват тази реторика, пренесени на екрана, произвеждат единствено кич, сравним само с позабравения соцреализъм от далечното минало или с днешния Холивуд.

Прося извинение за наивния патос, но продължавам да мисля, че смисълът на киното не е да илюстрира - напълно според Лениновото предписание - поредната идеологическа конюнктура. Че с политическа коректност и с угодническо снишаване в гънките на конюнктурата добро кино не се прави. Така просто се усвояват средства по даден проект.

И нека наградите не ни заблуждават, те са част от проекта.

ІV.

Известно е, че всяка теза съдържа собствената си антитеза.

В съпътстващото кръжене около тезата, в ред случайни и целенасочени разговори неведнъж изникваха явления като иранското кино, или тайландското.

Също - един от най-ярките ми детски спомени: "Автобусът" на Бай Окан в един допотопен селски киносалон някъде из Северозападна България в началото на 70-те. Евтин, любителски и чернобял разказ за група турски гастербайтери, захвърлени в студеното неоново сърце на Европа.

А също - "Лачените обувки на незнайния войн", "Козият рог"... "Другото" етно - без комплекси, забито в самия център на универсалното като автобуса на Бай Окан. (Р. Вълчанов, М. Андонов - репресивната сянка на Бащата в нашия киносюжет?)

...Все аргументи, които разколебават тезата. Пораждат други въпроси и други отговори.

След всичко изречено дотук резонно изниква призракът на съмнението - дали проблемът, разсъблечен от "високата" си реторика, не е съвършено друг, поместен на съвършено друго място? Дали няма да се окаже проблем не на Центъра, а на самата периферия? (Логиката на текста неколкократно се изкушаваше да свърне в тази посока.)

Дали цялата изискваща инстанция на Центъра не се поражда и не функционира единствено в съзнанието на периферията?

В крайна сметка периферията е, която генерира собствения си (конституиращ я) Център.

(Колониалното статукво, както е известно, се съдържа главно в съзнанието на колонизирания. Фигурата на колонизатора винаги е негова функция - колкото необходима, толкова и случайна.)

Сиреч, дали не е самото то - новото българско кино, - което си съчинява правилата на резерватното статукво? И в старанието си да предугади желанията на Господаря - му ги вменява. Сигурно защото си дава сметка, че подчиняването на тези (или на други) правила е решаващият му аргумент?

Т.е. дали проблемът за дискурсивната колонизация не се свежда в крайна сметка до същия онзи до болка познат проблем - самоколонизацията?

С други думи, дали проблемът не е далеч по-банален, отколкото би ни се искало - най-баналният от всички: оскъдицата на талант?

Проблем не културен и не социоментален, а персонален. Което прави безпредметни всякакви текстове от този род.

© Пламен Антов
=============================
© Електронно списание LiterNet, 22.01.2008, № 1 (98)

Други публикации:
Литературен вестник, бр. 38, 22-28.11.2006, с. 3-5.